РЕШЕНИЕ 334

гр. Варна, 18.12.2015 година

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

Варненският апелативен съд, т. о., втори състав, на двадесет и пети ноември през две хиляди и петнадесета година в публичното заседание в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНУХИ АРАКЕЛЯН

        ЧЛЕНОВЕ: АНЕТА БРАТАНОВА

 МАГДАЛЕНА НЕДЕВА

секретар Е.Т.                        

като разгледа докладваното от съдия Аракелян в. т. д. 510/2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 от ГПК.

І. Образувано е по подадена въззивна жалба от „МЕГИ – М.П.” ЕООД – Варна, чрез управителя Мария Костадинова Петрова, против Решение № 44 от 19.01.2015 г. на Варненския окръжен съд, постановено по т. д. № 1847/2014 г. в ЧАСТТА, с която страната е осъдена да заплати на „Инвестпродукт” ООД – Пловдив сумата от 1 315.56 лв., представляваща договорна неустойка за забава в плащането на наемната цена за м. март 2014 г., за периода 26.02.2014 г. – 20.05.2014 г. по силата на договор за наем от 09.11.2011 г.; законната лихва върху сумата от 18 756 лв., считано от предявяване на иска – 23.05.2014 г. до датата на плащането й 09.06.2014 г.; законната лихва върху сумата от 29 606.24 лв., считано от предявяването на иска – 23.05.2014 г. до датата на всяко частично плащане – 13.06.2014 г. за сумата от 17 505.60 лв. и 18.06.2014 г. за сумата от 12 100.64 лв.; както и сумата от 4 137.20 лв. разноски по делото, на осн. чл. 92 от ЗЗД и чл. 78 от ГПК.

Жалбоподателят излага своите аргументи за неправилност на решението, като приема, че претенциите за неплатена наемна цена и обезщетения са неоснователни и оттам неоснователни са и присъдените с решението неустойка и законни лихви върху съответните главници. По отношение на обезщетението сочи, че неправилно окръжният съд е определил такова в размер на 29 606.24 лв. за периода на ползване на имота от 26.02.2014 г. – до 20.05.2014 г. без да са представени доказателства затова и въпреки направеното от страната възражение. Едва с писмената защита въззивникът навежда правни доводи за неправилна правна квалификация от първоинстанционния съд, като вместо по чл. 236, ал. 2 от ЗЗД е квалифицирал спора по чл. 232 от ЗЗД. Моли за отмяна на решението и отхвърляне на исковете, с присъждане на направените по делото разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил писмен отговор от въззиваемото „Инвестпродукт” ООД, чрез адв. С.Н., в който се моли за оставяне на жалбата без уважение.

ІІ. Постъпила е частна въззивна жалба от „МЕГИ – М.П.” ЕООД – Варна, чрез адв. А.Ж., против Определение2022/05.06.2015 г. на Варненския окръжен съд по същото т. д. № 1847/2014 г., с което е оставена без уважение молбата на жалбоподателя за изменение на решението от 19.01.2015 г. на ВОС в частта за разноските. Излагат се аргументи за неправилност на съдебния акт, с молба да бъде отменен.

Депозиран е отговор от насрещната страна „Инвестпродукт” ООД със становище за оставяне без уважение на жалбата, тъй като определението е правилно и законосъобразно.

Въззивните жалби са депозирани в срок, от процесуално легитимирана страна и срещу подлежащи на обжалване съдебни актове, поради което са процесуално допустими. Разгледани по същество, съдът съобрази следното:

Пред Варненския окръжен съд е образувано производство по предявени на 23.05.2014 г. искове от „Инвестпродукт” ООД срещу „МЕГИ – М.П.” ЕООД, основани на твърдения за възникнало между страните по силата на Договор за наем от 09.11.2011 г. наемно правоотношение, което впоследствие е било прекратено поради развалянето на договора, считано от 02.04.2014 г., вследствие на неизпълнението на задълженията на наемателя за заплащане на наемната цена за м. март и за първите два дни от м. април 2014 г. Претенцията е за дължимата наемна цена за м. март 2014 г. в размер на 18 756 лв. с вкл. ДДС и 1 250.40 лв. с вкл. ДДС – наемна цена за 1-2.04.2014 г., както и за заплащане на договорна неустойка за забава в размер на 1 315.56 лв., изчислена съгласно т. 6.1 от договора като трикратния размер на законната лихва от датата на падежа за плащане на наемната вноска, а именно 25.02.2014 г. до 20.05.2014 г. За ползването на имотите след развалянето на договора, т. е. за периода от 02.04.2014 г. до 20.05.2014 г. се иска заплащане на обезщетение в размер на 17 505.60 лв. (от 03.04.2014 г. – до 30.04.2014 г.) и 12 100.64 лв. (от 01.05.2014 г. – до 20.05.2014 г.).

Не се спори, че страните са били обвързани от договорно правоотношение по Договор за наем от 09.11.2011 г., по силата на който „Инвестпродукт” ООД е отдало под наем на „МЕГИ – М.П.” ЕООД три магазина, находящи се в гр. Пловдив, кв. „Триъгълника”, бул. „Васил Априлов” № 20, че на 02.04.2014 г. договорът е развален с получаването на нотариална покана от наемодателя до наемателя поради съществено неизпъление на задълженията на последния – неплащане на дължима наемна цена, че имотите са ползвани от „МЕГИ – М.П.” ЕООД през периода от 01.03.2014 г. – до 20.05.2014 г. (всъщност в отговора на исковата молба се заявява, че имотите са ползвани до 30.06.2014 г.), че наемодателят е получил следните плащания, както следва: на 09.06.2014 г. – сумата от 18 756 лв., за която е издадена фактура № 3136 от същата дата с основание „наем за м. март 2014 г.”, на 13.06.2014 г. – сумата от 18 756 лв., на 18.06.2014 г. – сумата от 18 756 лв., като наемодателят посочва, че и за последните две плащания е издал фактури с основание „обезщетение за ползване на недвижим имот”.

Посочените безспорни обстоятелства се потвърждават и от приетите като писмени доказателства Договор за наем от 09.11.2011 г., Анекс № 1 към него от 03.11.2011 г., с който се увеличава наемната цена за ползваните обекти на 15 630 лв. без ДДС, т. е. на 18 756 лв. с вкл. ДДС, фактури по извършените плащания, нотариална покана от наемодателя, получена от наемателя на 28.03.2014 г., съдържаща предупреждение за разваляне на договора, в която се предоставя 3-дневен срок за заплащане на наемнета цена за месеците март и април 2014 г.,  както и 5-дневен срок за опразване на наетите помещения.

Съгласно т. 3 от Договора за наем от 09.11.2011 г., месечната наемна цена се предплаща от 20-то до 25-то число на предходния за ползването месец. Видно от т. 6.1, при забавено плащане, наемателят дължи на наемодателя същата сума, увеличена с „тройният размер” на законната лихва за целия срок на забавата. В т. 10 страните са предвидили обезщетение за ползване на имота след прекратяването на договора, но само в хипотезите на прекратяването му по взаимно съгласие или изтичане срока на договора, но не и при развалянето му.

При така установеното от фактическа страна, съдът прави следните правни изводи: Предявени са искове с правно основание чл. 232, ал. 2 от ЗЗД, чл. 92 от ЗЗД и чл. 236, ал. 2 от ЗЗД.

По исковете по чл. 232, ал. 2 от ЗЗД и чл. 92 от ЗЗД:

Исковете са предявени на 23.05.2014г. като насрещни искове в производство по гр. д. № 4015/2014 г. по описа на Пловдивския окръжен съд. Същият не е приет за съвместно разглеждане с главните искове, респ. е отделен и изпратен по подсъдност на Варненския окръжен съд след своевременно направено възражение за местна подсъдност.

Доколкото на 09.06.2014 г. наемателят е изплатил на наемодателя наемната цена за м. март 2014 г. в размер на сумата от 18 756 лв. с вкл. ДДС, то на основание чл. 235, ал. 3 от ГПК този факт се съобразява от съда и искът следва да се отхвърли като неоснователен, поради извършено в хода на процеса плащане. Основателна е единствено претенцията за законната лихва, въпреки че това не представлява самостоятелен иск, а законна последица от уважаването на главния иск – в случая поради извършеното в хода на процеса плащане, то законната лихва върху главницата от 18 756 лв. е дължима за периода от подаване на иска – 23.05.2014 г. до 09.06.2014 г.

От друга страна, след като падежът на задължението за плащане на наемната цена за м. март 2014 г., съгласно т. 3 от договора, е уговорен най-късно до 25-то число на предходния за ползването месец, т. е. най-късно до 25.02.2014 г., а плащането е извършено на 09.06.2014 г., то претенцията за неустойка за периода от 26.02.2014 г. до 20.05.2014 г., се явява основателна и следва да се уважи. Законната лихва за процесния период се изчислява на сумата от  438.52 лв., съответно предвидената в т. 6.1 неустойка за забавено плащане на наемната цена, определен на трикратния й размер, се явява сума от 1 315.56 лв. – толкова, колкото е заявената претенция от наемодателя „Инвестпродукт” ООД.

По претенцията за наемна цена за първите два дни от м. април 2014 г. в размер на 1 250.40 лв., доколкото на 13.06.2014 г. наемателят е изплатил на наемодателя сумата от 18 756 лв., като е посочил в преводното нареждане (л. 65) основанието за плащане, а именно „наем м. 04.2014 г., то на основание чл. 235, ал. 3 от ГПК този факт следва да бъде съобразен от съда и искът се отхвърли като неоснователен, поради извършено в хода на процеса плащане.

Поради съвпадане на правните изводи на първоинстанционния и настоящия въззивен съд, решението в тази част е правилно и следва да се потвърди.

По иска по чл. 236, ал. 2 от ЗЗД:

Фактическите твърдения в исковата молба, че между страните е съществувало наемно правоотношение, което е прекратено поради разваляне на договора, но наемателят продължава да ползва имота, въпреки противопоставянето на наемодателя, при формулирано искане за заплащане на обезщетение, се субсумират под правната на норма на чл. 236, ал. 2 от ЗЗД.

Следва да се посочи, че между страните е прието за безспорно обстоятелството, че процесният договор е прекратен (развален) на 02.04.2014 г., видно от определението на ВОС от открито съдебно заседание по доклада на делото по чл. 146 от ГПК от 06.01.2015 г. В тази връзка изразеното становище на процесуалния представител на въззивника, едва в хода по същество пред настоящата инстанция, а именно, че договорът е прекратен още на 1 февруари 2014 г. не се подкрепя от нито едно доказателство по делото.

Не се спори между страните, че наемателят е продължил да ползва отдадените под наем имоти и след развалянето на договора на 02.04.2014 г. – до 30.06.2014 г. Ползването на имотите след прекратяването на договора и след изричното противопоставяне на наемодателя, видно от изпратената нотариална покана, с която договорът се разваля, обуславя основателност на претенцията по чл. 236, ал. 2 от ЗЗД. Изразената в нотариалната покана възможност за запазване на правоотношението в случай на изплащане на всички дължими суми по договора за наем и доколкото плащания са извършени едва на 09.06.2014 г. (поканата е получена на 28.03.2014 г.), то очевидно тази възможност не се е реализирала.

Жалбоподателят възразява, че окръжният съд неправилно е определил обезщетение в размер на 29 606.24 лв. за периода на ползване на имота от 26.02.2014 г. – до 20.05.2014 г. без да са представени доказателства затова.

По това възражение съдът следва да посочи, следното: Обезщетението за вреди, основано на  чл. 236, ал. 2 от ЗЗД в случая се равнява на размера на установените вреди и те обхващат претърпените загуби и пропуснатите ползи. Страните по договора не са определили предварително размера на евентуалното обезщетение в подобна ситуация (както се посочи и по-горе в мотивите, предвиденото обезщетение в т. 10 от договора касае други хипотези на прекратяване на договора – изтичане на срока или по взаимно съгласие, но не и развалянето му), нито са въвеждали твърдение в тази посока, което да изисква от съда съобразяване на уговореното помежду им. С разпоредбата на чл. 236, ал. 2 ЗЗД законодателят е установил необоримата презумпция, че при неизпълнение на задължението на наемателя да върне вещта след прекратяване на договора, наемодателят задължително търпи вреди поради лишаване от правото му да я ползва. Доколкото по силата на закона обезщетението не може да бъде по-ниско от уговорения наем, то ще е съизмеримо със среднопазарната цена, ако в процеса ищецът докаже, че в периода, в който е бил лишен от ползването, тази цена е надвишавала по размер така уговорения наем. Задължението за заплащане на наемна цена има обезщетителен, а не престационен характер, което принципно не лишава наемодателя от правото да иска овъзмездяване на действително претърпените вреди, ако докаже, че размерът им е по-висок от уговорения наем. В посочения смисъл е константната практика на ВКС, обективирна и в решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК, а именно решение № 422 от 21.05.2010 г. на ВКС по гр. д. № 981/2009 г., III г. о., решение № 146 от 1.12.2010 г. на ВКС по т. д. № 934/2009 г., II т. о., решение № 90 от 08.07.2009 г. на ВКС по т. д. № 3/2009 г., I т. о., решение № 68 от 21.04.2009 г. на ВКС по т. д. № 697/2008 г., II т. о., решение № 18 от 05.03.2010 г. на ВКС по т. д. № 527/2009 г., I т. о., решение № 164 от 28.10.2010 г. на ВКС по т. д. № 1079/2009 г., II т. о. и други.

След като размерът на обезщетението, който може да се търси, е съизмерим със средния пазарен наем за подобни обекти за процесния период, но не по-малко от уговорената наемна цена, то при наличие на основателност на иска по чл. 236, ал. 2 от ЗЗД, присъждане като обезщетение на сума, равна на сумата предвидена като наемна цена – 18 756 лв., не представлява недължимо и несъобразено от закона обезщетение.

В конкретния случай обаче, периодът, за който се дължи обезщетение за неоснователно ползване на имотите обхваща 03.04.2014 г. – 20.05.2014 г. Както беше посочено по-горе, въззивникът е изплатил на 13.06.2014 г. сумата от 18 756 лв., която сума следва да се приеме за погасяваща вземането за дължим наем за първите два дни от месец април 2014 г. в размер на 1 250.40 лв. и 17 505.60 лв. – вземането за обезщетение за неоснователно ползване на имотите за периода от 03.04.2014 г. – до 30.04.2014 г. (1 250.40 лв. + 17 505.60 лв. = 18 756 лв.), независимо от това, че в платежното нареждане е посочено като основание за превода „наем”. От друга страна, със сумата от 18 756 лв., заплатена от „МЕГИ – М.П.” ЕООД на 18.06.2014 г. в полза на „Инвестпродукт” ООД (с основание за плащане наем м. май 2014 г. – л. 66) следва да се счита погасено вземането за обезщетение за неоснователно ползване на имотите за периода от 01.05.2014 г. – до 20.05.2014 г., чиято претенция ищецът е заявил за сума в размер на 12 100.64 лв. На основание чл. 235, ал. 3 ГПК настоящата инстанция съобразява така извършените плащания в хода на процеса, доколкото касят съществуването на материалното субективно право, предмет на настоящото дело, респ. исковете на основание чл. 236, ал. 2 от ЗЗД следва да се отхвърлят.

При това обстоятелство единствено дължими се явяват претенциите за законната лихва върху главницата от 17 505.60 лв. за периода от датата на предявяване на иска – 23.05.2014 г. до датата на извършеното плащане – 13.06.2014 г. и за законната лихва върху главницата от 12 100.64 лв. за периода от датата на предявяване на иска – 23.05.2014 г. до датата на извършеното плащане 18.06.2014 г.

Поради съвпадане на правните изводи на първоинстанционния и настоящия въззивен съд, решението и в тази част, като правилно, следва да се потвърди.

По отношение на Определение2022/05.06.2015 г. на ВОС по чл. 248 ГПК:

Частната жалба е неоснователна, тъй като видно от представените доказателства на л. 5 и л. 34 от делото, разходите за адвокатско възнаграждение за сумата от 2 100 лв. са действително сторени, представени са и доказателства за заплатена държавна такса от 2 037.20 лв., което обуславя правилната преценка на ВОС за дължими разноски за общата сума от 4 137.20 лв. (2 100 лв. + 2 037.20 лв. = 4 137.20 лв.). Не е направено възражение от процесуалния представител на въззивника – адв. А.Ж. за прекомерност на адвокатското възнаграждение на насрещната страна, което предопределя невъзможността на съда служебно да се произнесе по този въпрос, респ. по-късно заявените възражения за това са несвоевременно наведени.

По разноските:

Въззиваемата страна е направила искане за присъждане на разноските, направени пред настоящата инстанция, респ. въззивникът е въвел възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение.

По тези въпроси съдът намира следното:

Доколкото с въззивната жалба се твърди неоснователност на исковете за наемна цена, неустойка, обезщетение и като последица от това неоснователност и на присъдените с първоинстанционното решение суми, то следва да се приеме, че материалният интерес на производството пред Варненския аплетивен съд са и сумите по първоначално заявените с исковата молба претенции. Дължимото адвокатско възнаграждение се изчислява на сума в общ размер от 3 150.42 лв. (1 092.68 лв. – по иска по чл. 232, ал. 2 от ЗЗД за м. март 2014 г.; 317.50 лв. – по иска по чл. 232, ал. 2 от ЗЗД за м. април 2014 г.; 322.05 лв. – по иска за неустойката; общо 1 418.19 лв. – по двата иска по чл. 236, ал. 2 от ЗЗД). При това положение адвокатското възнаграждение от 2 400 лв. не е прекомерно.

Водим от горното, съдът

 

Р  Е  Ш  И :

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 44 от 19.01.2015 г. на Варненския окръжен съд, постановено по т. д. № 1847/2014 г.

ПОТВЪРЖДАВА Определение № 2022/05.06.2015 г. на Варненския окръжен съд по същото т. д. № 1847/2014 г.

ОСЪЖДА „МЕГИ – М.П.” ЕООД, с ЕИК 103652642, със седалище и адрес на управление гр. Варна, ж.к. Младост, бл. 155, ет. 13, ап. 83, да заплати на „Инвестпродукт” ООД, с ЕИК 040392744, със седалище и адрес на управление гр. Пловдив, ул. „Цар Асен” № 8, сумата от 2 400 лв., представляващи съдебно-деловодни разноски – адв. възнаграждение, на осн. чл. 78, ал. 3 от ГПК.

РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано пред Върховен касационнен съд на РБ в едномесечен срок от връчването му на страните, при условията на чл. 280, ал. 1 от ГПК.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                              ЧЛЕНОВЕ: 1.

 

                                                                                

                                                                                 2.