Р Е Ш Е Н И Е

            

 № 40

                              гр.Варна,   21.02..2018г.

 

                                       В ИМЕТО НА НАРОДА

 

ВАРНЕНСКИЯТ АПЕЛАТИВЕН СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ, II състав,  в открито съдебно заседание на 24.01.2018 год. в състав :

 

                          ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНУХИ АРАКЕЛЯН

        ЧЛЕНОВЕ: АНЕТА БРАТАНОВА

МАГДАЛЕНА НЕДЕВА

 

при секретаря Д.Чипева, като разгледа докладваното от съдия А. БРАТАНОВА в. т. дело № 520/2017 г. по описа на Апелативен съд - Варна, за да се произнесе взе предвид следното:

 

Производството е с правно основание чл. 258 и следв ГПК.

Образувано е по въззивна жалба от В.М., представляван от адв.Бр.Б. против решение № 103/06.06.2017 год., постановено по т.д.№ 283/2016 год. по описа на ДОС, с което е ОТХВЪРЛЕН иска на страната против „ДЕКА“ ЕООД – гр.Добрич за заплащане на сумата от 27 200 лева, съставляващи неизплатени възнаграждения на управителя за месеците юли и август 2015 год., ведно със законната лихва върху главницата, считано от предявяването на исковата молба и ведно с обезщетение за забавено плащане на главницата в размер от 1972, 16 лева за периода от настъпване изискуемостта на главните задължения до подаване на исковата молба.

Основателността на предявената въззивна жалба се оспорва в писмен отговор на насрещната страна – „ДЕКА“ ЕООД.

 Въззивната жалбе е подадена в срока по  чл.259, ал.1 ГПК от надлежна страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е процесуално допустима. Същата  отговаря  на останалите изисквания на чл. 260 и чл. 261 от ГПК. Въззивната жалба е надлежно администрирана.

Съдът, след преценка на представените по делото доказателства, доводите и възраженията на страните в производството, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

 

I.По предявения главен иск с правно основание чл. 79, ал.1 ЗЗД вр. чл. 286 ЗЗД:

Предявеният главен иск е основан на твърдения, че ищецът има качеството на управител в дружеството „Дека“ ЕООД с депозирана на 27.07.2015 год. оставка. Оставката е приета от едноличния собственик, а решението е вписано в ТР на 27.08.2015 год. Поддържа се, че по взаимно съгласие между страните, ищецът е продължил да изпълнява функциите на управител до 01.10.2015 год.

Претендира се дължимо възнаграждение за м.07 и м.08.2015 год. в размер на общо 27 200 лева, т.е. по 13 600 лева месечно.

При първоинстанционното разглеждане на спора страните не са оспорили приложимостта на българското национално законодателство към възникналото правоотношение. Приложимият материален закон не е обект на спор и във въззивното производство.

Правоотношението, което се създава между управителя и управляваното от него ООД/ ЕООД, възниква от избора на управителя; това правоотношение не е трудово, а има мандатен характер и се регламентира от нормите на гражданското и търговското право /Решение № 306 от 25.06.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1387/2011 г., IV г. о., ГК/. Самостоятелен източник на регулация на правоотношението е и сключения мениджърски договор по чл. 141, ал.7 ТЗ, но само доколкото същият не противоречи на императивни законови норми.

С измененията на ТЗ – ДВ бр. 58/2003 год. беше въведено правото на дружеството да оттегли овластяването на управителя по всяко време, вкл. да заличи името му от търговския регистър.  Реципрочно, в полза на управителя беше гарантирано правото да прекрати едностранно правоотношението с писмено уведомление и да поиска заличаването си в ТР, в случай, че дружеството не заяви за вписване освобождаването му в 1-месечен срок /чл. 141, ал.5 ТЗ/. Въведените промени са съответни на правата, които законът предоставя на страните по договор за поръчка. Довереникът и доверителят имат право да прекратят договорното правоотношение с едностранно оттегляне или едностранен отказ – чл. 287 ЗЗД. Сочените законодателни разрешения имат императивен характер /Решение № 147 от 11.01.2013 г. на ВКС по т. д. № 46/2012 г., II т. о., ТК; Решение № 247 от 11.01.2013 г. на ВКС по т. д. № 46/2012 г., II т. о., ТК/. Същите дерогират по право всякакви уговорки между страните в противен смисъл.

Правният ефект на едностранния отказ от управителното мандатно правоотношение обаче е опосреден от допълнителни юридически факти, които законодателят е предвидил в защита и в интерес на дружеството – доверител. Депозирането на писмено уведомление поражда за дружеството –адресат задължение да организира свикването на ОС за освобождаването на управителя и назначаване на нов. Дружеството е задължено още да заяви за вписване настъпилата промяна в органното представителство в 1-месечен срок.  При бездействие, управителят е легитимиран сам да заяви заличаването  си в ТР, от който момент настъпва и прекратяването на управителните му функции. /така „Коментар на промените в ТЗ“, Изд. „Труд и право“, стр. 56/.

В случай, че в 1-месечния срок по чл. 141, ал.5 ТЗ дружеството е организирало провеждането на събрание, приело е подадената оставка и е избрало нов управител, управителното правоотношение следва да се счита прекратено от датата на акта на върховния колективен орган. По арг. от чл. 141, ал.6 ТЗ вр. чл. 140, ал.4 ТЗ същият поражда незабавно действие във вътрешните правоотношения. Вписването на настъпилите промени е само последица от прекратеното мандатно правоотношение и има значение по отношение на третите лица. Незабавното действие на решението за освобождаване на управителя се потвърждава и от разпоредбата на чл. 15, ал.6 ЗТРРЮЛНЦ – новоизбраният управител е легитимиран да заяви настъпилите промени в органното представителство на дружеството.

Не се спори между страните, че ищецът – В.М. е депозирал пред ответното дружество писмена оставка. Документът е представен по делото като писмено волеизявление на италиански език с дата 27.07.2015 год., съдържащо изричното отбелязване, че оставката е с незабавно действие, но управителят остава на разположение за „всички изпълнения, необходими за предаване на длъжността“ /така л.19, гр.д.№ 1079/2016 год. на ДРС/. Ответникът е представил оставката на ищеца като волеизявление с дата 26.07.2015 год. /л.114 от първоинстанционното дело/.  И двете волеизявления не са оспорени от страните. Следователно, правно значение на писмено уведомление до дружеството по смисъла на чл. 141, ал.5 ТЗ има първото известие с дата 26.07.2015 год. Последващата оставка е със съдържание, идентично с вече отправеното уведомление.

Представено е решение от 27.07.2015 год. от проведено ОС на акционерите в Луед холдинг /едноличен собственик на капитала на „Дека“ ЕООД/, с което оставката на В.М. е приета, вкл. е назначен нов управител – М.К. В случаите, когато ООД функционира в еднолична форма, въпросите от компетентността на ОС се решават от едноличния собственик – чл. 147, ал.2 ТЗ. Ако последният е ЮЛ, правата се упражняват от лицето, което има право да го представлява по закон или от изрично упълномощено лице – чл. 65, ал.3 ТЗ. При условие, че сам изпълнителният директор на «Луед Холдинг» има правата по чл. 65, ал.3 ТЗ вр. чл. 137, ал.1, т.5 ТЗ, няма правна пречка за тяхното упражняване и от върховния колективен орган на едноличния собственик -  АД. Компетентността на ОС има всеобхватен  характер, поради което няма забрана същото да приеме решения  от принципната компетентност на изпълнителния директор.

Промените са заявени за вписване в ТР на 21.08.2015 год., респ. са вписани от длъжностното лице по регистрация на 27.08.2015 год.

 При съвкупната преценка на направените правни и фактически изводи, съдът приема за установено, че управителното правоотношение с ищеца е прекратено на 27.07.2015 год. /датата на прието решение от едноличния собственик на капитала за приемане на оставката/. При първоинстанционното разглеждане на спора ищецът не е оспорил датата на представения частен диспозитивен документ. Депозираната искова молба обективира знанието на страната за приетия акт като твърденията на ищеца са, че оставката е приета от ОС, но по взаимно съгласие е продължил работа до 01.10.2015 год. Твърдяното взаимно съгласие не е установено по делото.

При това положение, ищецът е активно материалноправно легитимиран да претендира възнаграждение по управителното правоотношение до 27.07.2015 год. Възмездяването за положения труд след посочената дата може да се претендира, но единствено на извъндоговорно основание.

Ответникът не е оспорил принципната дължимост на възнаграждение до 27.07.2015 год. Фактическото изпълнение на управителните функции в сочения период се потвърждава и от показанията на св. И.Г, кредитирани от съда като обективни и резултат на непосредствени впечатления.

 По размера на дължимото възнаграждение:  Според процесуалната позиция на ищеца, дължимото възнаграждение следва да се определи според това, което регулярно е заплащано на управителя. Според ответника, възнаграждението се дължи съгласно параметрите, договорени между страните с договор от 01.12.2013 год., който не е предмет на последващо изменение.

Съобразно заключението на ССЕ, в периода от м.01 до м.06.2015 год. ищецът е получавал брутно възнаграждение в размер на 13 600 лева. Посоченото възнаграждение фигурира в разплащателните ведомости на дружеството, извлечения от разплащателните сметки и данни за осигурените лица. Сторените от дружеството разходи са надлежно осчетоводени, ГФО за 2015 год. е одобрен с надлежно решение на едноличния собственик на капитала на 26.06.2016 год. Одобрен е и отчета за приходите и разходите, съставляващ неразделна част от ГФО. Решението е представено в ТР, а въззивният съд е известил страните, че всички писмени доказателства в ТР са му служебно известни по смисъла на чл. 155 ГПК /така Определение № 623/30.10.2017 год., т.1/ .

Възнаграждението на управителя в ЕООД се определя с решение на едноличния му собственик – чл. 137, ал.1, т.5 ТЗ. По правило, същото предхожда изплащането на възнаграждение. Няма пречка обаче, върховният орган да одобри и вече сторени разходи, вкл. с решението за приемане и одобряване на ГФО. В този случай, решението имплицитно включва и решение за изменения размер на разхода във връзка с възнаграждението на управителя. Съвкупната преценка на счетоводните записвания при ответника и тяхното изрично и формално одобряване от едноличния собственик, обуславя извода, че дължимото възнаграждение в исковия период следва да се определи на 13 600 лева месечно. Дължимата сума за 27 отработени дни от м.юли 2015 год. възлиза на 11 845,16 лева. До посочената сума следва да бъде уважен предявения главен иск.

По акцесорната претенция с правно основание чл. 86 ЗЗД: Падежът на дължимото възнаграждение на управителя е визиран в чл. 5.2 от договора за възлагане на управлението – 12-то число на следващия месец. Следователно, ответникът е в забава за заплащане на главния дълг, считано от 13.08.2015 год. Дължимото обезщетение, изчислено служебно според правилото на чл. 86 ЗЗД в периода 13.08.2015 год. до 13.04.2016 год. /претендирана от ищеца дата/ възлиза на 807,40 лева.

 Действително, срокът на сключения между страните договор за управление е изтекъл. Трайна и непротиворечива е практиката обаче, че  ако избраният управител продължи да изпълнява задълженията си след изтичането на срока - до избора на нов управител, отношенията между него и дружеството продължават да се уреждат от договора за управление с изтекъл срок докато трае фактическото изпълнение на задълженията / с изключение на клаузите, които са по право заместени от императивни законови разпоредби или са изменени с други актове на дружеството/. В този смисъл и Решение № 150 от 29.05.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5272/2014 г., IV г. о., ГК. На посоченото основание, съдът приема, че договорът за възлагане на управление обвързва страните по отношение уговорения падеж за заплащане на възнаграждението.

II. По въведените в процеса възражения за прихващане:

С оглед формулираните правни изводи по п.I възражението за прихващане с насрещно вземане за недължимо заплатени възнаграждения на управителя за предходен период е неоснователно.

По възраженето за прихващане с насрещно вземане – предмет на договор за цесия:

 С договор за цесия от 04.01.2016 г. „Луед реал естейт ром“ ООД – чуждестранно юридическо лице, регистрирано в Румъния е прехвърлило на въззиваемото дружество „ДЕКА” ЕООД, със седалище гр.Добрич, част от вземането си в размер на 27 200 лева, съставляващо обезщетение за вреди от неизпълнение или лошо изпълнение на задълженията на въззивника М., в качеството му на бивш управител на румънското дружество, изразяващи се в неизвършване на контрол на пълномощията по договор за поръчка от 25.01.2007 г., сключен с Пелегрини Л, в резултат на което дружеството цедент е претърпяло вреда в размер на 2 939 421.94 румънски леи, представляваща разликата между изтеглени от Пелегрини и неотчетени средства за закупуване на земеделски земи на територията на Румъния за периода 2007 г. – 2015 г.

 От представеното нотариална покана, връчена на В.М. на 13.01.2016 г. се установява, че цедентът „Луед реал естейт ром“  е  уведомил длъжника за извършената цесия.

Цесията прехвърля вземането от стария на новия кредитор. Соченият транслативен ефект настъпва независимо от ликвидността и изискуемостта на цедирания дълг. Цесията е валидна дори и да има за предмет бъдещо, оспорвано или неизискуемо вземане. На основание чл. 102, ал.3 ЗЗД новият длъжник  може да противопостави на кредитора всички възражения, които е имал старият длъжник , произтичащи от прехвърленото правоотношение.

Не се спори между страните, че прехвърленото правоотношение има за предмет имуществената отговорност на В.М. за виновно бездействие, допуснато в качеството му на управител на „Луед реал естейт ром“ ООД – Румъния. Поддържа се, че страната е възложила на 25.01.2007 год.  год. на трето лице – Л.П осъществяването на правни действия във връзка с придобиването на недвижими имоти от името и за сметка на „Луед реал естейт ром“ ООД – Румъния. Твърди се, че третото лице – довереник Л.П е получил суми за изпълнение на мандатното правоотношение, чието разходване не е отчел. Отговорността на управителя се претендира при твърдения, че същият :

-  Не е контролирал изпълнението на поръчката;

-  Не е проверявал списъка на разходите;

-  Не се е уверявал, че предоставените средства са необходими за изпълнение;

-  Не е  поискал представянето на отчет или връщане на неотчетените суми;

-  Не управлявал подобаващо активите на дружеството;

-  Не е уведомявал собствениците  за увреждащите последици срямо дружеството;

-  Не е предприел действия за ограничаване на щетите;

Цедираното вземане за обезщетение е определено според неотчетените средства от третото лице - пълномощник.

При съвкупната преценка на всички твърдения на страната, съдът приема, че цедираният дълг е с правопораждащ юридически факт – виновно и вредоносно бездействие на управител на търговско дружество. Тъй като претендираната отговорност  е такава на орган на търговското дружество, правоотношението следва да се регулира от материалния закон по мястото на регистрация на ЮЛ /вж чл.1, т.2,  б.“е“ от Регламент  (ЕО) № 593/2008 год./. Цесията не променя дълга, респ. правопораждащите го юридически факти.

На посоченото основание, прехвърленото вземане е с правна квалификация чл. 73, б.“д“ Румънски закон за търговските дружества № 31/1990. Съдържанието на румънското национално законодателство е установено от въззиваемата страна по реда на чл. 43, ал.2 КМЧП.  Между страните липсва спор относно релевантните материално –правни норми от чуждото законодателство.

Съобразно разпоредбата на чл.155, ал.1 от Румънския закон за търговските дружества №31/1990 год., отговорността за вреди причинени от управителя може да бъде търсена, само ако е налице решение на Общото събрание на дружеството, взето с предвиденото в чл.112 от същия закон мнозинство, респективно от едноличния собственик на капитала. Разпоредбата на чл.155, ал.1 от Румънския закон за търговските дружества №31/1990 год., съответства на разпоредбата на чл.137, ал.1, т.8 ТЗ, но изрично предвижда, без нужда от тълкуване, че решението на общото събрание е абсолютна процесуална предпоставка за предявяване на иск срещу управителя. Сочената абсолютна процесуална предпоставка важи и в случаите, когато обезщетението се претендира чрез насрещно защитно правопогасяващо възражение като възражението за прихващане. След указания на въззивния съд, по делото е представено решение № 2/22.02.2016 год. на едноличния собственик на капитала на румънското дружество / Луед холдинг / относно формиране на претенция срещу В.М., основана на чл. 155, ал.1 от Румънския закон за търговските дружества. Правното действие на приетото решение е налице, независимо дали същото предшества или следва исковата претенция или възражение.

По делото са представени доказателства, че пред румънския национален съд е налице висящ процес под № 3093/03/2016 год. по описа на РС - Илфов, образуван на 22.11.2016 год. /дата на регистрация/. Висящото производство е образувано по иск на „Луед реал естейт ром“ ООД – Румъния срещу В.М. и Пелегрини Л. Отговорността на М. се претендира в качеството на управител и е във връзка с липсата на упражнен контрол по договор за поръчка с третото лице. Висящото съдебно производство няма преюдициално значение за настоящия спор. Възражението за прихващане е обосновано с правоприемство на дълга, настъпило с договор за цесия от 04.01.2016 год. Прехвърлянето на спорното право предшества румънския гражданския процес, поради което и по арг. на противното от чл. 226, ал.3 ГПК решението на румънския съд е непротивоставимо на цесионера „Дека“ ООД. Предходното прехвърляне на част от съдебно предявения дълг има отношение единствено към активната материалноправна легитимация на ищеца „Луед реал естейт ром“ ООД – Румъния, респ. към основателността на част от висящата пред чужд съд съдебна претенция. Липсват предпоставките за спиране на настоящото производство при условията на чл. 229, ал.1, т.4 ГПК. Не са налице и предпоставките за приложимост на чл. 37 КМЧП – чуждестранният процес не е с идентични страни и е образуван след датата на образуване на настоящото дело, вкл. след съдебното предявяване на възражението за прихващане с отговора на исковата молба.

С оглед на изложеното, съдебно предявеното прихващане на цесионера с вземане, основано на отговорността на В.М. към цедента е допустимо и следва да се разгледа по същество.

На 25.01.2007 год. дружеството „Луед реал естейт ром“ ООД – Румъния, представлявано от В.М. е възложило на П Л /италиански гражданин/ да закупува земеделски земи в област Констанца от името и за сметка на търговското дружество срещу възнаграждение. Договорът регламентира още правата и задълженията на страните, вкл. задължението на довереника да представя списък с разходите и квитанциите за тези разходи. С допълнителен анекс срокът на договора е продължен до 01.01.2008 год.

Сключеният договор има за  предмет възлагането на правни действия и следва да се квалифицира като договор за поръчка по смисъла на чл. 2017 и следв. Румънския Граждански Кодекс /РГК/

Основно задължение на пълномощника е осъществяването на отчетна сделка към възложителя, която има за предмет получените, разходваните средства и тяхното документално обосноваване. Соченото задължение е изрично възпроизведено в сключения писмен договор. Налице е и идентична законова регламентация – чл. 2019 РГК. Неизпълнението на соченото задължение поражда за доверителя право да иска връщане на дадените и неотчетени средства. Сочената претенция има договорен произход и е с пасивно задължено лице – пълномощника  П Л.

По делото не са представени доказателства за наличие на законова разпоредба, по силата на която управителят на търговско дружество със седалище Румъния отговаря за неизпълнението на трети лица, с които е договарял. Правоотношението с управителя се урежда от закона и от разпоредбите за мандата – чл.72 Румънски закон за търговските дружества № 31/1990 год. Управителят в качеството на довереник отговаря за действията на лицата, които е привлякъл към изпълнение само ако не е упълномощен за това /чл. 2023, ал.4 РГК/ каквито доводи  в настоящото производство липсват. Не са наведени твърдения, че договорът за поръчка е сключен извън пределите на представителна власт на управителя.   Управителят в качеството на довереник отговаря за действията на лицата, които е привлякъл към изпълнение само ако не е проявил старание при избора си /чл. 2023, ал.5 РГК/ каквито доводи в настоящото производство също липсват. Липсват и твърдения, че вредоносните действия на третото лице са резултат от инструкции на възложителя, дадени без изискуемото старание /чл. 2023, ал.5 РГК/.

Претендираните вреди съвпадат с размера на получените от пълномощника П и неотчетени средства. Същите са в пряка причинно следствена връзка с неизпълнението на третото лице, а не с допуснато от управителя бездействие във връзка с контрола върху изпълнението на договора за поръчка.

За пълнота, следва да се отбележи и че  управителят е обезпечил бъдещото събиране на сумите чрез подписване на споразумение от 12.01.2015 год., с което третото лице Л.П е поело задължение да възстанови на дружеството изтеглените и неотчетените  от банковите сметки средства в размер на 200 000 евро за  срок от 2 години, вкл. да заплати установените от бъдеща счетоводна проверка средства в по-висок размер. По делото е представен и констативен протокол от „Ековис“, който не се оспорва в частта по т.1.5, удостоверяващ възлагането на доклад от управителя М. относно разходваните от пълномощника суми в периода 28.11.2006 год. – 30.06.2015 год. Следователно – управителят не е осуетил събирането на сумите от третото лице. Претендираните вреди не са резултат от твърдяното бездействие на представляващия.

Представените писма от 21.09.2015 год. и 27.07.2015 год. с подател В.М. не погат да се квалифицират като извънсъдебно признание на претенцията.    Изходящата от страната кореспонденция обективира изрично, че страната „не се чувства отговорна за измамните постъпки на П“  относно суми, „отнети“ от третото лице от банковата сметка на дружеството. Изразената готовност да погаси сумите или да гарантира тяхното заплащане е породено от желанието „да се приключи тази абсурдна ситуация“. Не е налице признание за твърдяните в настоящия процес факти – виновно бездействие, довело като пряка и непосредствена последица до настъпили липси.

При съвкупната преценка на гореизложеното, възражението за прихващане се квалифицира от настояшия съд като неоснователно.

III. Разноски:

На въззивника В.М. следва да бъдат присъдени сторените съдебни и деловодни разноски пред двете инстанции, съразмерно на уважената претенция или 3 378, 68 лева.

На въззиваемото дружество следва да бъдат присъдени сторените съдебни и деловодни разноски пред двете инстанции, съразмерно на отхвърлената претенция или 2 606, 81 лева.

По компентация, дружеството дължи на ищеца сумата от  771, 78 лева.

Водим от горното, съдът

 

Р Е Ш И:

 

ОТМЕНЯ решение № 103/06.06.2017 год., постановено по т.д.№ 283/2016 год. по описа на ДОС, в частта, в която е ОТХВЪРЛЕН иска на В.М. *** за заплащане на сумата от 11 845,16 лева, съставляваща неизплатено възнаграждение на управителя за месец юли 2015 год., на основание чл. 79, ал.1 ЗЗД вр. чл. 286 ЗЗД, ведно със законната лихва върху главницата, считано от предявяването на исковата молба и ведно с обезщетение за забавено плащане на главницата в размер от 807,40 лева лева за периода от настъпване изискуемостта на главното задължение до подаване на исковата молба и вместо него ПОСТАНОВЯВА:

            ОСЪЖДА „ДЕКА“ ЕООД, ЕИК 124002911, със седалище и адрес на управление –гр.Добрич, ул. “Хр.Смирненски“ №1, ет.2, представлявано от Маурицио К,Александро Боналуми и Георги Ламбов ДА ЗАПЛАТИ на В.М., ЛНЧ **********, с адрес: ***, със съдебен адрес *** сумата от 11 845,16 лева, съставляваща неизплатено възнаграждение на управител за месец юли 2015 год. /1-27.07.2015 год./, ведно със законната лихва върху главницата, считано от предявяването на исковата молба до окончателното заплащане и ведно с обезщетение за забавено плащане на главницата в размер от 807,40 лева лева за периода от 13.08.2015 год. до 13.04.2016 год., на основание чл. 86 ЗЗД.

    ПОТВЪРЖДАВА решението в останалата отхвърлителна част.

        ОТМЕНЯ решението в частта за разноските.

            ОСЪЖДА „ДЕКА“ ЕООД, ЕИК 124002911, със седалище и адрес на управление –гр.Добрич, ул. “Хр.Смирненски“ №1, ет.2, представлявано от Маурицио К,Александро Боналуми и Георги Ламбов ДА ЗАПЛАТИ на В.М., ЛНЧ **********, с адрес: ***, със съдебен адрес *** сумата от 771, 78 лева – разноски, определени по компенсация за двуинстанционното разглеждане на спора.

РЕШЕНИЕТО подлжи на обжалване в едномесечен срок от връчването му на страните пред ВКС при условията на чл. 280, ал.1 и ал.2 ГПК.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                        ЧЛЕНОВЕ: