Р Е Ш Е Н И Е

 

319/19.11.2014 г.

 

ВАРНЕНСКИЯТ АПЕЛАТИВЕН СЪД, търговско отделение, в открито съдебно заседание на 11.11.2014 год.  в състав:

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНУХИ АРАКЕЛЯН

ЧЛЕНОВЕ: МАГДАЛЕНА НЕДЕВА

АНЕТА БРАТАНОВА

 

При секретаря Д.Ч. като разгледа докладваното от съдия А.Братанова в.т.д.№ 532/2014 год., за да се произнесе взе предвид следното:

 

Производството е с правно основание чл.258 и следв. ГПК и е образувано по въззивна жалба на Д.С.Б., А.П.Б. и Г.П.П. срещу решение № 132/10.02.2014 год., постановено по т.д.№ 2858/2012 год. по описа на ВОС, в частта, с която е прието за установено, че въззивниците дължат солидарно на А Б Б” АД, ЕИК 128001319, гр.София, по Договор за кредит „Жилище плюс” №31253 от 26.06.2008г., анекс към него, както и договор за поръчителство от 27.12.2010 г., главница по договора за кредит в размер за разликата от 238 990 лв. до присъдените  239 791.02 лв.; просрочена лихва за разликата от 22 743 лв. до присъдените 23 871.47 лв., считано от 29.05.2011 г. до 11.07.2012 г.; наказателна лихва за просрочена главница за разликата от 12 980 лв. до присъдените 13 443.04 лв., считано от 29.04.2011 г. до 11.07.2012 г.; неустойка за разликата от 27 830 лв до присъдените 27 992.66 лв., считано от 29.05.2011 г. до 11.07.2012 г.

 В писмения отговор въззиваемата страна „А Б Б” АД – София  оспорва основателността на предявената въззивна жалба.

Въззивната жалба е депозирана в срок, от надлежна страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Същата отговаря на императивните изисквания на чл.260 – 261 ГПК. На посоченото основание, жалбата е процесуално допустима. Разгледана по същество, същата е неоснователна по следните съображения:

Предявеният иск е с правно основание чл.422 ГПК и е предявен при спазване на особените процесуални изисквания на чл.415 вр. чл.414 ГПК, поради което е процесуално допустим.

 

Не се спори между страните, че  между „А Б Б” АД  и Д.С.Б. и А.П.Б. е сключен договор за кредит „Жилище плюс” № 31253 от 26.06.2008 г., по силата на който банката е предоставила на кредитополучателите банков кредит в размер на 240 000 лева, част от които с цел рефинансиране на други два кредита, а останалата -  за ремонт на жилищна сграда в гр.Варна.

Уговореният срок за погасяване е до 26.06.2017 г., като в срок до 36 месеца от датата на подписването кредитът се ползва в режим овърдрафт, след изтичане на който се трансформира в стандартен кредит, платим на  погасителните вноски, съгласно утвърден от страните погасителен план - приложение №7 от договора. В чл.13 от договора е уговорено, че дължимата договорна лихва по кредита  възлиза на сбора на БЛП / базов лихвен  процент на банката/, валиден за съответния период плюс надбавка от 1.30 пункта. Посочено е, че към момента на сключване на договора годишната лихва е в размер на 9.40 %. Наказателната лихва при просрочие е определена в чл.19.1. като сбор от лихва за редовната главница плюс надбавка от 15 процентни пункта. Съобразно чл.19.2. начислените, но неплатени в срок договорни лихви  се отнасят в отделна сметка като върху тях се начислява неустойка от 15 %. Уговорено е в чл.20, че банката си запазва правото по своя преценка  да променя по всяко време БЛП, ако преобладаващите пазарни условия налагат това, а кредитополучателят  се счита уведомен за промяната с поставяне на уведомление за променения БЛП в паричните салони на банката.

С договор за поръчителство от 27.12.2010 г., сключен с ищеца,  Г.П.П. се е задължил да отговаря солидарно с кредитополучателите за задълженията по договор за кредит „Жилище плюс” № 31253 от 26.06.2008 г.

С допълнително споразумение № 1 от 27.12.2010 г., към договора за кредит, страните по кредитното отношение са уговорили гратисен период за издължаване на главницата от 3 месеца, след изтичане на който кредитополучателите дължат годишна лихва в размер на 10.20 %.

За да уважи предявените главни и акцесорни претенции ВОС е приел, че кредитният дълг е трансформиран в предсрочно изискуем в съответствие с чл. 29.1.б”е” от договора за кредит. Въз основа на заключението на ССЕ е приел претенциите за доказани по размер. 

По предметните предели на въззивната проверка: На осн. чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната част. По останалите въпроси /т. е. - по правилността/, проверката на въззивния съд е лимитирана в рамките на посоченото.

Единственият релевиран довод във въззивната жалба е този за неравноправност на договорните клаузи, допускащи възможността за едностранна корекция на лихвения процент от страна на заемателя– чл.13.1, чл.18 и чл.20 от договора за кредит и чл. 18 от допълнителното споразумение. На основание чл.269 ГПК в сочените предметни предели следва да се произнесе и въззивния съд.

По същество на наведените възражения: На първо място, релевираните възражения за недействителност на договорните клаузи касателно възможността на кредитора едностранно да определя БЛП има преюдициално значение единствено за размера на акцесорните вземания за договорни, наказателни лихви и неустойки. БЛП няма релевантно значение при определянето на дължимата главница. Въззивникът не е навел самостоятелни възражения, обосноваващи частичното оспорване на главното вземане. Поради изложените съображения, жалбата в разглежданата част има бланкетен характер. На посоченото основание, установителното решение за главния дълг следва да бъде потвърдено. 

Промяната в размера на договорните лихви  е осъществена по силата на допълнително споразумение № 1/27.12.2010 год. – чл.18. Обективираните в споразумението правни действия съставляват преструктуриране на  кредитна експозиция по смисъла на чл. 13, ал.1 Наредба № 9/03.04.2008 год., тъй като първоначалните условия са изменени чрез даване на отстъпки от банката към длъжника, изразяващи се в предоставяне на гратисен период срещу насрещно задължение за заплащане на по-висока възнаградителна лихва и допълнително обезпечаване на кредитора. Допълнителното споразумение обективира изрично и индивидуално уговоряне, което  дерогира  прилагането на закрилните норми по ЗЗП по арг. от изричната разпоредба на  чл. 146, ал.1. 

         По делото не са установени промени в индивидуално фиксираните в анекса стойности на лихвата за следващите периоди на кредитиране. По изложените съображения, изследването на действителността на договорните клаузи, предвиждащи възможността на банката за едностранна промяна на БЛП, респ. на размера на дължимите лихви е ирелевантно за спора. Кредитната институция не е променяла плаващият индекс, респ. не е осъществявала едностранна промяна в размера на лихвения процент и разходите  за финансова услуга извън индивидуално договорените промени в анекса.

         С оглед констатираната неоснователност на въззивните възражения, обжалваното решение следва да бъде потвърдено.

Въззиваемата страна не е претендирала разноски.

Водим от горното съдът

 

Р Е Ш И

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 132/10.02.2014 год., постановено по т.д.№ 2858/2012 год. по описа на ВОС в обжалваната част.

РЕШЕНИЕТО е окончателно /арг. чл.280, ал.2 ГПК/.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                     ЧЛЕНОВЕ: