Р Е Ш Е Н И Е   № 297

 

20.11.2015г., гр. Варна.

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

ВАРНЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ, в публично съдебно заседание на двадесет и първи октомври през две хиляди и петнадесета година, в състав:

                                                        ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВИЛИЯН ПЕТРОВ

                                                                  ЧЛЕНОВЕ: РАДОСЛАВ СЛАВОВ

                                                                                       НИКОЛИНА ДАМЯНОВА

 

при участието на секретаря Е.Т., като разгледа докладваното от съдията Н. Дамянова въззивно т. д. № 536 по описа на ВнАС за 2015г., за да се произнесе взе предвид следното:

 

Производството е въззивно, по реда на чл. 258 и сл. ГПК, образувано по жалба вх. № 5205/14.08.2015г. на И.И.И., представляван по пълномощие от адв. Ж.Ж. от ВАК, против решение № 110 от 10.06.2015г., постановено по т. д. № 193/2014г. по описа на Добрички окръжен съд, Търговско отделение, с което е признато за установено съществуване на парично вземане на „ УНИКРЕДИТ ЛИЗИНГ” ЕАД със седалище гр.София, ЕИК 121887948, срещу И.И.И. за сумата от 14018.85 евро, представляващи неиздължена главница по запис на заповед от 12.07.2007г., ведно със законната лихва от 11.06.2014 г. - датата на подаване на заявлението в съда, до окончателното й изплащане, ведно със разноски за заповедно производство за сумата 2 806.77 лв., за които е издадена заповед за изпълнение по ч. гр. дело № 212/2014г. по описа на Ген. Тошевски районен съд.

В жалбата се съдържат конкретни оплаквания за неправилност на решението поради постановяването му в нарушение на материалния закон и като противоречащо на задължителна практика по материално правни въпроси, като се поддържат всички направени пред първоинстанционния съд възражения срещу предявените за установяване права. Релевира се и оплакване за необоснованост на фактическия извод, че вземането по каузалното правоотношение, за обезпечаването на което е издаден записа на заповед, е било предявено и прието в производството по несъстоятелност на издателя на записа на заповед /същевременно по отношение на този факт се сочи, че същият е ирелевантен за спора/. Искането към въззивния съд е за отмяна на решението изцяло и постановяване на друго, с което исковете да бъдат отхвърлени, с присъждане на разноски за две инстанции.

Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК, от легитимирано лице, чрез надлежно упълномощен процесуален представител, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, при наличие на правен интерес от обжалването, и е процесуално допустима.

Въззиваемото дружество„ УНИКРЕДИТ ЛИЗИНГ” ЕАД, представя писмен отговор по реда и в срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК, в който е изразено становище за неоснователност на жалбата с подробно изложени доводи и съображения.

В проведеното открито съдебно заседание жалбата и становището по отговора се поддържат от представителите на страните.

За да се произнесе по спора съставът на ВнАС съобрази следното:

Добричкият окръжен съд е бил сезиран с разглеждането на специален положителен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 във вр. чл. 422, ал. 1 от ГПК, предявен от „ УНИКРЕДИТ ЛИЗИНГ ЕАД срещу И.И.И. от гр. Ген. Тошево, за установяване съществуването на парични задължения, за които е издадена заповед № 127/12.06.2014г. за изпълнение по чл. 417 ГПК по ч. гр. д. № 212/2014. по описа на РС – Генерал Тошево, произтичащи от записа на заповед от 12.07.20107г., по който ответникът е авалист на издателя „Птицекланица” АД – в несъстоятелност, ЕИК 124059588, както и за разноски за заповедно производство.

Съставът на въззивния съд, в съответствие с правомощията си по чл. 269, ал. 1 от ГПК, за служебно произнасяне по валидността и допустимостта на обжалвания съдебен акт, намира следното:

По аргумент от разпоредбите на чл. 415 и чл. 422 от ГПК съществуването на акцесорното парично вземане за разноски на кредитора към длъжниците по издадена заповед за изпълнение, по която е подадено възражение по чл. 414 от ГПК, не съставлява годен предмет на специален установителен иск за съществуване на вземания по заповед за изпълнение. Предвидената в чл. 413, ал. 1 от ГПК възможност за обжалване на заповедта за изпълнение в частта за разноските не може по никакъв начин да обоснове извод, че присъдената сума за разноски е самостоятелно парично вземане, подлежащо на установяване в производството по установителния иск. Съгласно мотивите по т. 12 от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. на ВКС по тълк. д. № 4/2013г., ОСГТК съдът в исковото производство се произнася с осъдителен диспозитив по дължимостта на разноските в заповедното производство. В случаите, при които в общото исково производство, проведено по специален установителен иск по чл. 422 ГПК, се установи съществуването на част от паричните вземания, за които е издадена заповедта за изпълнение по чл. 410 от ГПК, разноските за заповедно производство подлежат на редуциране съобразно уважената част от исковете.

По тези съображения съдът намира, че обжалваното решение е недопустимо и подлежи на обезсилване в частта, с която е уважен иск за установяване съществуване на парично вземане за направени от ищеца разноски за заповедно производство в размер на 2 806.77 лв., като вместо това се постанови осъдителен диспозитив по дължимостта на тези разноски съобразно изхода от спора пред въззивната инстанция.

В останалата част първоинстанционното решение е допустимо. Съобразно обстоятелствата, посочени в исковата молба и отправеното до съда искане, спорът е правилно квалифициран, искът, който е с правно основание чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415, ал. 1 ГПК, е предявен в предвидения в закона преклузивен едномесечен срок по чл. 415 от ГПК, считано от уведомяването на ищеца за подаденото в срок от длъжника възражение по чл. 414 от ГПК за недължимост на сумите по заповедта за изпълнение, при наличието на останалите изисквания на ГПК.

Като неоснователни се преценяват оплакванията на въззивника за постановяване на решение по нередовна искова молба, обосновани с твърденията, че липсва конкретизация по основание и размер на парични задължения по обезпечения каузален договор между издателя и ремитента, формиращи предявеното за установяване менителнично парично задължение. При предявяване на установителен иск по чл. 422 във вр. чл. 415 вр. чл. 417, т. 9 ГПК е допустимо, но не е задължително в исковата молба ищецът да се изложат твърдения за факти относно съществуващо каузално правоотношение, във връзка с което е издаден записът на заповед. Предмет на делото по този иск е вземането по абстрактната сделка, а в случаите, когато обезпеченото каузално правоотношение е въведено в предмета на спора от ищеца или от ответника, изследването на това правоотношение има значение с оглед разглеждането на конкретните възражения на длъжника по ценната книга.

Предвид конкретните оплаквания в жалбата и становището на насрещната страна, съдът намира, че в тази инстанция страните отново не спорят по съществена част от приетите за установени от първоинстанционния съд факти и обстоятелства, съставляващи фактическо основание на предявените искове, а именно:

На 12.07.2007г. между „ УНИКРЕДИТ ЛИЗИНГ” ЕАД, в качеството на лизингодател, и “Птицекланица” АД, като лизингополучател, е сключен Договор за финансов лизинг на движимо имущество № 20134/12.07.2007 г., в изпълнение на който лизингодателят е придобил в собственост и на 07.08.2007г. е предал лизинговите вещи за ползване на лизингополучателя, срещу възнаграждение общо в размер на 66 327лв., с ДДС, платимо по Погасителен план, приложение към договора. Поради неизпълнение на задълженията за заплащане на лизингово възнаграждение от лизингополучателя, с нотариална покана, per. № 328/25.01.2010г., Акт № 24, том 1, връчена на 26.01.2010г. чрез нотариус Е. Д., per. № 190 в НК София, лизингодателят е дал 3-дневен срок за изпълнение на просрочените задължения, с изявление, че при неплащане в този срок договорът се счита за развален. Тъй като изпълнение на просрочените задължения не е последвало, считано от 30.01.2010 г. едностранно изявление на кредитора за прекратяване на договора, на основание чл. 87 ЗЗД, е произвело правно действие. С решение № 498/10.12.2009г., постановено по т. д. № 886/2009 г. по описа на ВОС, е открито производство по несъстоятелност на дружеството - издател на записа на заповед - “Птицекланица” АД. Лизинговите вещи са били предадени на лизингодателя от назначения синдик Я. С., за което е съставен приемо - предавателен протокол от 09.04.2010 г.

Няма спор между страните за гаранционно – обезпечителна функция по отношение изпълнението на задълженията по договора за лизинг, на запис на заповед № 20134/12.07.2007 г., издаден от “Птицекланица” АД за сумата от 29 587.23 евро, платим на предявяване в срок до 61 месеца от издаването, и авалиран от И.И.И..

Въззивникът прави оплакване за необоснованост на фактическия извод на първоинстанционният съд, че ищецът е предявил вземанията си по каузалното правоотношение в производството по несъстоятелност и същите са включени в изготвени от синдика списъци на приетите вземания от 20.04.2010 г. и 26.03.2012г., като същевременно твърди, че този факт не е от значение за спора. Доколкото предметът на доказване по установителния иск по чл. 422, ал. 1 ГПК във връзка със задължение по запис на заповед се извежда от естеството на защитните възражения на длъжника, а в случая ответникът не обосновава защитно възражение с настъпването на този факт или на отричането му, то предявяването на вземанията в производството по несъстоятелност на издателя, без твърдения и данни за получаване на плащане, действително е извън предмета на доказване.

Ответникът възразява своевременно в първоинстанционното производството, с отговора на исковата молба, за пропуснат едногодишен срок за предявяване на ценната книга и за пропускане на предявяване в рамките на посочения от издателя срок от 61 месеца от издаването, както и за изтекла специална тригодишна давност за събиране на задължението по ценна книга. Оспорва се изискуемостта на задължението по ценната книга, за което е поето менителнично поръчителство, с позоваване на неосъществено предявяване за плащане от приносителя. Допълнително, въз основа на признатия от кредитора, още с твърденията в исковата молба, гаранционно – обезпечителен характер на ценната книга, ответникът възразява за недобросъвестно упражняване на правата спрямо авалист, с възражение за погасяване на обезпечителната функция на записа на заповед в резултат на предсрочно прекратяване на обезпеченото правоотношение по договор за лизинг между ремитента и издателя.

В жалбата са направени оплаквания за необоснованост по отношение на изводите на първоинстанционния съд, въз основа на проведената съдебно – почеркова експертиза, че нотариална покана per. № 661/24.04.2014 година, том 1, акт 31 на Нотариус С. С., per. № 193 на НК София, с която записът на заповед е предявен за плащане, не е връчена лично на авалиста, както и за съществуване на парични задължения на “Птицекланица” АД по каузалното правоотношение с ищеца, в размер на 27 418,44 лв. към датата на прекратяване на договора -30.01.2010 г., и в размер на 47 497,07 лв. – към момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение -11.06.2014 г., съгласно кредитирано заключение на съдебно– счетоводната експертиза. Изводите се възприема от състава на въззивния съд.

Въз основа на горната установеност за факти и обстоятелства, ценени във връзка с конкретните оплаквания и становището на насрещната страна, съдът намира следното по спорните въпроси:

Заявлението за издаване на заповед за изпълнение кредиторът основава на запис на заповед, авалиран от ответника. Абсолютни възражения относно формата на ценната книга, с които авалистът разполага, не са релевирани. Падежът на процесния запис на заповед е определен съгласно чл. 486, ал. 1, т. 1 ТЗ – „на предявяване”, с допълнително изявление за срок за предявяване за плащане до 61 месеца от издаването. Изявлението е такова по чл. 487, ал.1, изр. трето ТЗ, с което издателят е определил по - дълъг от диспозитивно определения едногодишен срок за предявяване, и с който срок са обвързани задължените лица по ефекта. Записът на заповед не е бил предявен за плащане на авалиста, тъй като нотариална покана per. № 661/24.04.2014 година, том 1, акт 31 на Нотариус С. С., per. № 193 на НК София, не му е връчена. В този случай изискуемостта на задължението по ценната книга настъпва с изтичане на определения от издателя по- дълъг срок за предявяване за плащане - 61 месеца от издаването, а този срок е изтекъл на 12.03.2013г. , преди датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение.

Възражението за преюдициране на ефекта поради пропуснат срок за предявяване за плащане / чл. 514 ал. 1 т. 1 ТЗ/, както в рамките на диспозитивния едногодишен срок по чл. 487, ал. 1 ТЗ, така и в продължения по волята на издателя 61 - месечен срок от датата на издаване, е лишено от основание. Непредявяването за плащане на записа на заповед няма за последица загубване на правото да се претендира сумата по менителничния ефект от издателя и неговия авалист, а води до загубване на правата по него единствено по отношение на регресно отговорните лица – джирантите и техните авалисти. Предявяването за плащане е от значение единствено за изпадането в забава на издателя и неговия авалист, тъй като менителничното задължение е поето съответно още при издаването и при авалирането на ценната книга, а по конкретния спор не са предявени за установяване парични вземания за мораторни лихви за период преди подаване на заявлението.

Неоснователно е и възражението за прескрибиране на ефекта, тъй като едновременно с позоваване на специалната погасителна менителнична давност по чл. 531, ал. 1 ТЗ, авалистът въвежда неотносим довод за изтичане на диспозитивния едногодишен срок по чл. 487, ал. 1 ТЗ, считано от 12.03.2013г. /когато изтича определеният от издателя 61 - месечен срок за предявяване за плащане, считано от датата на издаване/. Изискуемостта на менителничното задължение с падеж „ на предявяване” се фиксира с предявяването на ценната книга за плащане / чл. 486, ал. 1, т. 1 ТЗ/ или, при непредявяване за плащане, настъпва с изтичане на законово определения диспозитивен едногодишен срок или определения от издателя по - дълъг срок за предявяване за плащане, а от момента на настъпване на изискуемостта тече специалната погасителна менителнична давност по чл. 531, ал. 1 ТЗ. Към датата на сезирането на заповедния съд – 11.06.2014г., с което давността е прекъсната, не е изтекъл тригодишният погасителен срок, считано от 12.03.2013г. / 61 месеца от издаването за записа на заповед/.

Поради самостоятелния, неакцесорен характер на задължението на менителничния поръчител, по правило същият не може да противопостави на приносителя на менителничния ефект възраженията, които би могъл да му противопостави самият хонорат - както абсолютните възражения за недействителност на ефекта, с изключение на възражението относно формата, така и неговите лични, относителни възражения, произтичащи от каузалното правоотношение. Това следва от изричната разпоредба на чл. 485, ал. 2 ТЗ, според която задължението на поръчителя е действително и когато задължението, за което е дадено, е недействително поради каквато и да било причина, освен поради недостатък във формата. От страна на авалиста са допустими всякакви възражения във връзка с каузалното правоотношение на хонората и приносителя в хипотезата, когато авалистът също е страна по него, тъй като в този случай те са негови лични възражения. Когато обаче страни по каузалното правоотношение са само приносителят и хоноратът, свързаните с него относителни възражения на хонората могат да бъдат противопоставени от авалиста на приносителя, по изключение, само ако последният е недобросъвестен или е извършил злоупотреба с право. Съобразно правилата за разпределение на доказателствената тежест в процеса, злоупотребата с право и недобросъвестността на приносителя, разбирана като знание за наличието на относителни възражения по каузалното правоотношение с хонората, подлежи на изрично доказване от авалиста.

В случая недобросъвестност на приносителя на ценната книга не се установява. В лизинговия договор между хонората и ищеца недвусмислено е изявена волята на страните за точното предназначение на гаранционната ценна книга, издателят се е съгласил да понесе упражняването на права на приносителя на записа за заповед както по дължимите лизингови вноски и допълнителните плащания, така и по всички уговорени в договора неустойки и обезщетения. На кредитора по каузалното правоотношение е предоставено допълнително облекчение за събиране на което и да е от вземанията по лизинговия договор, чрез използване на ценната книга до размера на всички остатъчни задължения. Тези договорености, постигнати между търговци, изключват извод, че приносителят упражнява права по ценна книга срещу авалист, въпреки знание, че хоноратът има на разположение лично възражение, основано на предсрочното прекратяване на каузалното правоотношение от лизингодателя – ремитент.

По изложените съображения съставът на въззивния съд прави крайния правен извод, че се установява по безспорен начин възникването и съществуването на изискуеми парични задължения на ответника към ищеца, за които е признато право на предварително принудително изпълнение с издадена по ч. гр. дело №212/2014г. по описа на Ген. Тошевски районен съд заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК, следователно предявения положителен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 във вр. чл. 422, ал. 1 от ГПК е основателен. Ответникът дължи на ищеца изцяло сумата 2 806.77 лв., представляваща направени разноски за заповедно производство.

Поради съвпадение на правните изводи на двете съдебни инстанции по същество по иска за съществуване на парични вземания по процесната ценна книга на заповед, решението следва да бъде потвърдено в частта, в която е преценено от въззивния съд като допустимо.

С оглед резултата от въззивното обжалване, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК и предвид направеното искане за присъждане съдебно– деловодни разноски от процесуалния представител на въззиваемото дружество, с прилагане на списък по чл. 80 ГПК, въззивникът следва да бъде осъден да заплати сумата 1 622.40 лв., представляваща заплатено адвокатско възнаграждения по договор за правна помощ.

Воден от горното, съдът

Р Е Ш И:

 

ОБЕЗСИЛВА решение № 110 от 10.06.2015г., постановено по т. д. № 193/2014г. по описа на Добрички окръжен съд, Търговско отделение, с което е признато за установено съществуване на парично вземане на „ УНИКРЕДИТ ЛИЗИНГ” ЕАД със седалище гр. София, ЕИК 121887948, срещу И.И.И., ЕГН **********, за сумата 2 806.77 лв., представляваща разноски за заповедно производство, за която е издадена заповед за изпълнение по ч. гр. дело № 212/2014г. по описа на Ген. Тошевски районен съд, и ПРЕКРАТЯВА производството по иска в тази част.

ПОТВЪРЖДАВА решение № 110 от 10.06.2015г., постановено по т. д. № 193/2014г. по описа на Добрички окръжен съд, Търговско отделение, в останалата част.

ОСЪЖДА И.И.И., ЕГН **********, да заплати на „УНИКРЕДИТ ЛИЗИНГ” ЕАД със седалище гр. София, ЕИК 121887948, сумата 2 806.77 лв. / две хиляди осемстотин и шест лева и седемдесет и седем ст./, представляваща направени съдебно – деловодни разноски за заповедно производство по ч. гр. дело № 212/2014г. по описа на Ген. Тошевски районен съд, включени в издадената в това производство заповед № 127/12.06.2014г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК, както и сумата 1 622 лв. / хиляда шестстотин двадесет и два /, представляваща направени съдебно– деловодни разноски по в. т. д. № 535/2015г. по описа на ВнАС, ТО, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК.

 

Решението подлежи на касационно обжалване пред Върховния касационен съд, при условията на чл. 280 ГПК, в едномесечен срок от връчването му на страните.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                 ЧЛЕНОВЕ: 1.

 

 

                                                                                       2.