РЕШЕНИЕ№300

 

гр. Варна, 23.11.2015 г.

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

Варненският апелативен съд, търговско отделение, ІІ състав, на десети ноември две хиляди и петнадесета година в публичното заседание в състав:

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНУХИ АРАКЕЛЯН

        ЧЛЕНОВЕ: МАГДАЛЕНА НЕДЕВА

АНЕТА БРАТАНОВА

 

секретар Д.Ч.                          

като разгледа докладваното от съдия Аракелян в. т. д. 543/2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството е по реда на чл. 258 от ГПК и е образувано по подадена въззивна жалба от Д.Х.Й. от гр. Варна, чрез адв. Д.Й. ***, против решение № 227 от 19.03.2015 г., постановено по т. д. № 2380/2013 г. на Варненския окръжен съд, с което е уважен искът на „Централна кооперативна банка” АД („ЦКБ” АД) за приемане за установено, че жалбоподателката като авалист дължи на банката сумата от 56 413.04 лева по запис на заповед на обща стойност 198 000 лева, издаден в полза на ищеца на 11.10.2007 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 22.04.2013 г. до окончателното й изплащане, за което е издадена заповед № 4034/17.05.2013 г. за изпълнение на парично задължение въз осн. на документ по чл. 417, т. 9 от ГПК и изпълнителен лист по ч. гр. д. № 5652/13 г. на ВРС, на основание чл. 422, ал. 1 от ГПК.

Жалбоподателят излага подробни съображения за недопустимост на съдебния акт, евентуално за неговата неправилност. Аргументи за недопустимост въззивникът черпи от обстоятелството, че заповедта за незабавно изпълнение е издадена без да е налице изискуемост на вземането по записа на заповед, което е предпоставка за развитието на исковия процес и изобщо за възникването на правото на иск. Това е обосновано с обстоятелството, че за предявяването на записа на заповед на издателя не е спазена процедурата по чл. 47 от ГПК за залепване на уведомление, тъй като не са били налице предвидените предпоставки. Твърди, че първоинстанционният съд не е дал отговор на въпроса към кой момент е настъпил падежа за плащане на задължението за авалиста, при положение, че записът на заповед не е предявен на издателя на ценната книга. Неправилни са и съображенията на съда, че дори и да не е предявен в срок записа на заповед, това не води до загубване на правото да се претендира сумата по менителничния ефект от издателя и неговия авалист, а предявяването за плащане е от значение единствено за изпадане на длъжника в забава. Това становище не отговаря на обстоятелството, че записът на заповед е с падеж „на предявяване”. Моли за обезсилване на решението, евентуално за неговата отмяна и присъждане на разноски. Няма доказателствени искания.

В постъпил отговор на въззивната жалба „ЦКБ” АД изразява становеще за нейната неоснователност. Моли да се потвърди обжалваното решение. Няма доказателствени искания.

ІІ. Подадена е въззивна частна жалба от „Централна кооперативна банка” АД, чрез адв. З., против определение № 1641 от 08.05.2015 г., постановено по т. д. № 2380/2013 г. на Варненския окръжен съд, с което искането по чл. 248, ал. 1 от ГПК за изменение на решението по същото дело в частта за разноските е оставено без уважение. Моли се за отмяна на съдебния акт и уважаване на молбата по чл. 248 от ГПК.

Постъпил е отговор на частната въззивна жалба от Д.Й. и третото лице помагач на страната на ответника Д.Д., аргументиращ становище за потвърждаване на обжалваното определение като правилно и законосъобразно.

Въззивните жалби са подадени в срок, от процесуално легитимирани страни и срещу подлежащи на обжалване съдебни актове, поради което са процесуално допустими. Разгледани по същество, съдът съобрази следното:

Пред Варненския окръжен съд е предявен иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК от „ЦКБ” АД за установяване на вземането от 94 600 лева спрямо Д.Х.Й., в качеството й на авалист по издаден в полза на банката запис на заповед от 11.10.2007 г. с издател Д.Н.Д. (целият за сумата от 198 000 лв.), и с падеж „на предявяване” със срок до 302 месеца от датата на издаването му.

Ответникът Д.Х.Й. в отговора си на исковата молба оспорва дължимостта на сумата, като излага възражения, че не е настъпил падежът за изпълнение, тъй като сумата се дължи след предявяване на записа на заповед първо на издателя, а после на авалиста. Оспорва се, че е налице редовно връчване на нотариалната покана на издателя, тъй като не е спазена процедурата за връчване по реда на чл. 47, ал. 1 и ал. 2 от ГПК. Наред с това твърди, че не е налице каузално правоотношение между страните, което да се обезпечава с ценната книга. Излага, че абстрактността на менителничната сделка не означава, че същата е лишена от основание. Твърди, че исковата молба не сочи коя точно каузална сделка е обезпечена. Правят се и възражения, че записът на заповед е издаден като бланков (чл. 464 вр. чл. 537 от ТЗ) – първо е подписан от издателя и авалиста и едва след това са попълнени останалите реквизити несъобразно волята на задължилите се лица. Алтернативно се твърди, че менителничният ефект е неавтентичен. Направено е искане за привличане на трето лице – помагач на страната на ответника, а именно издателя на записа на заповед Д.Н.Д..

В допълнителната искова молба ищецът заявява, че не е налице подписване на бланков запис на заповед,  че не са допустими свидетелски показания за установяване, че подписването на ценната книга е осъществено на бланков документ, т.е. първо е подписан, а след това са добавени реквизити по същия; падежът е настъпил тъй като на първо място същият е предявен за плащане както на издателя, така и на авалиста чрез нотариални покани – на издателя връчена на 11.05.2011 г. и на поръчителя – на 01.04.2011 г. Счита, че издателят и авалистът са солидарни длъжници съгласно чл. 513, ал. 1 вр. чл. 537 от ТЗ и кредиторът може да претендира вземането си по записа на заповед от всички задължени лица, заедно или поотделно, без да се съобразява с реда, по който са се задължили. Признава, че е налице договор за кредит, но същият е обезпечен с ипотека върху недвижим имот и процесният запис на заповед няма нищо общо с тази сделка.

В допълнителния отговор на исковата молба ответникът Д.Х.Й. поддържа заявените с първоначалния отговор съображения.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част. По останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият състав на съда намира решението за валидно и допустимо (в обжалваната част), а относно правилността – оплакванията на въззивника се състоят основно в това, че не е налице редовно предявяване на записа на заповед на издателя, с оглед неспазване на предпоставките за залепване/поставяне на уведомление при условията и реда на чл. 47 от ГПК – не е извършено надлежно и съобразно практиката на ВКС. С оглед на изложеното предмет на въззивното производство е именно наличието на надлежно предявен запис на заповед на издателя и последиците от това.

Съдът намира от фактическа страна следното:

Между страните не се спори, че на 11.10.2007 г. в полза на „ЦКБ” АД е издаден запис на заповед с издател Д.Н.Д.. Плащането по ценната книга е авалирано от Д.Х.Й. с полагането на подпис на лицевата страна на ценната книга, като поръчителството е изразено с думите „като поръчител”. Посочен е падеж за плащане „на предявяване” до 302 месеца от датата на издаването му, при уговорка без разноски и протест.

Видно от ч. гр. дело № 5652/13 г. на РС – Варна заявителят „ЦКБ” АД е подал на 22.04.2013 г. заявление за издаване на заповед за незабавно изпълнение по чл. 417, т. 9 от ГПК срещу длъжника Д.Х. Й. качеството й на авалист по записа на заповед от 11.10.2007 г. за сумата от 94 600 лв., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението и за сторените разноски в размер на 1 892 лв. – държавна такса. Приложени са към заявлението две нотариални покани за предявяване за плащане на процесния запис на заповед – до всеки от длъжниците, като поканата до авалиста Д. Й. е получена лично, а тази до издателя Д. Д. е получена при условията на чл. 47 от ГПК – чрез залепване на уведомление. В хода на производството пред ВОС са представени заверени за вярност книжата, връчени от нотариуса. В разписката за връчване на нотариалната покана до Д.Х.Й. служителят в нотариалната кантора при нотариуса – Д. Д. е отбелязал, че лицето Д.Н.Д. не е намерено на посочения в поканата адрес (гр. Видин, ул. „Бдин” № 20, вх. В, ет. 2, ап. 21) и не се намира лице, съгласно да я получи, поради което „залепих уведомление на вратата на апартамента, на основание чл. 47, ал. 1, ал. 2 от ГПК, пуснах уведомление и в пощенската кутия.”. За посочените суми с разпореждане е издадена заповед за незабавно изпълнение № 4034/17.05.2013 г. по ч. гр. д. № 5652/2013 г. на РС – Варна въз основа на документ по чл. 417, т. 9 от ГПК и изпълнителен лист. След депозирано възражение от длъжника Д.Х.Й., заявителят „ЦКБ” АД е подал в срока по чл. 415, ал. 1 от ГПК искова молба по чл. 422 от ГПК.

Не се спори, че записът на заповед е предявен за плащане на авалиста.

По делото е приет Договор за предоставяне на кредит овърдрафт, обезпечен с ипотека на недвижим имот № 81400РО-АА-0138/21.05.2007 г., по силата на който Д.Н.Д., като кредитополучател, е уговорил получаването на сумата от 49 000 лв., а впоследствие с анекс № 1 от 11.10.2007 г. сумата по кредита е увеличена с още 15 000 лв. Видно от приложеното изп. дело № 738/2010 г. по описа на ЧСИ В. Т., рег. № 724, с р-н на действие ОС – Видин, срещу Д. е издадена в полза на банката заповед за незабавно изпълнение на основание чл. 417, т. 2 от ГПК, като вземането от 64 000 лв. (49 000 лв. + 15 000 лв.), представлява просрочена главница по Договора за кредит овърдрафт. В резултат на принудителното изпълнение спрямо ипотекирания имот, банката е поручила сума от 38 186.96 лв. В хода на исковото производство ищецът признава, че записът на заповед обезпечава вземането по договора за кредит овърдрафт.

 Съобразно назначената тройна съдебно-графологична експертиза се установява, че подписът на авалиста е автентичен, а ръкописният текст в записа на заповед е изпълнен не от Д.Х.Й., като не е възможно да се посочи последователността на полагането на подписа и ръкописния текст.

От разпитания свидетел Г. (през процесния период на служба при ищеца на длъжност кредитен инспектор) се установява, че записът на заповед не е подписан като бланков менителничен ефект, а е съставен и подписан в присъствието на издателя Д. и авалиста Й.. Същият обезпечава договора за кредит и обхваща дължимата сума след изтичане на срока на договора, ведно с евентуално дължимите лихви,  разноски и допълнителни такси.

По назначената съдебно-счетоводна експертиза и съобразно уточнението на вещото лице Д. се установява, че към датата на издаване на заповедта за изпълнение срещу ответника Д.Х.Й. – 17.05.2013 г. (неправилно посочено от в. л. като дата на депозиране на заявлението в съда) общата дължима сума по договора за кредит овърдрафт е 95 792.37 лв.

Правни изводи:

І. Предявен е установителен иск с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК с предмет установяване съществуването на вземане по запис на заповед, за което е издадена заповед за незабавно изпълнение. Нормата установява специфичен фактически състав за предявяване на разглеждания иск: 1/ издадена заповед за изпълнение; 2/ надлежно предявено възражение от длъжника в преклузивния срок по чл. 414, ал. 2 ГПК; 3/ разпореждане на съда, съдържащо дължимите указания по чл. 415, ал. 1 от ГПК.

При съобразяване на горепосочените предпоставки, необвързан от констатациите по тях на съда в заповедното производство, настоящият състав намира искът по чл. 422, ал. 1 от ГПК за надлежно предявен. Предмет на делото при предявен установителен иск по реда на чл. 422, ал.1 ГПК в хипотезата на издадена заповед за изпълнение по чл. 417, т. 9 ГПК е съществуване на вземането, основано на записа на заповед (т.17 ТР № 4/2013 г. ОСГТК). За да удостовери валидна абстрактна менителнична сделка, пораждаща задължение за плащане на посочената от издателя парична сума, записът на заповед трябва да притежава формата и реквизитите, посочени в чл. 535 от ТЗ. Поради това, независимо дали е сезиран с доводи във въззивната жалба, при разглеждане на иск по чл. 422 ГПК за съществуване на вземане, породено от запис на заповед, въззивният съд следва да съобрази доколко представеният от ищеца кредитор документ отговаря на формалните изисквания на чл. 535 от ТЗ, които му придават значението на запис на заповед (Решение № 71 от 3.07.2012 г. на ВКС по т. д. № 444/2011 г., II т. о.). При това съобразяване настоящият състав на съда намира, че представеният по делото документ, като притежаващ формата и реквизитите посочени в чл. 535 от ТЗ, удостоверява валидна абстрактна менителнична сделка, пораждаща задължение за плащане на посочената от издателя парична сума.

В конкретния случай вземането по записа на заповед се претендира не от издателя и главен длъжник по ефекта Д.Н.Д., а от авалиста Д.Х.Й..

Не съществува спор в съдебната практика и правната доктрина, че менителничното поръчителство е уредено от действащото законодателство като самостоятелно задължение и възникващо единствено по силата на едностранното волеизявление на авалиста, и е независимо от дълга, който обезпечава. Именно поради самостоятелния и неакцесорен характер на задължението на авалиста, произтичащ от разпоредбата на чл. 485, ал.2 ТЗ, както е прието и в решение № 20 от 30.07.2010 год., по т. д. № 988/2009 г. на ІІ т. о., той не може да противопостави на приносителя на ефекта възражения, които лицето, чието задължение се обезпечава /хонорат/ би могъл да направи. Позовавайки се на тази самостоятелна правна природа на авала не е допустимо авалистът да противопоставя на приносителя на менителничния ефект както абсолютните възражения за недействителност на ефекта (освен относно формата му), така и лични (относителни) възражения, произтичащи от каузалното правоотношение между последния и издателя на записа на заповед, освен ако докаже, че приносителят е: 1/ недобросъвестен и е 2/ извършил злоупотреба с право, или 3/ самият авалист също е страна по каузалната сделка (Решение № 2 от 12.08.2014 г. на ВКС по т. д. № 984/2012 г., II т.о.). С оглед разпоредбата на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция се ангажира единствено с оплакванията във въззивната жалба, насочени само досежно нередовното връчване на нотариалната покана.

Записът на заповед е ценна книга, материализираща права, и доказателство за вземането. Вземането по запис на заповед произтича от абстрактна сделка, на която основанието е извън съдържанието на документа. С авалът, по законова дефениция, е обезпечено плащането по процесния запис на заповед. Не се спори, а и предвид нормата на чл. 484, ал. 3 от ТЗ, в случая авалът обезпечава плащането на издателя на ценната книга. В случая падежът на задължението по записа е определен съобразно чл. 486, ал. 1, т. 1 ТЗ – т. е. „на предявяване”.  Изявлението, че сумата следва да се плати в срок до 302 месеца от датата на издаването му съставлява съглашение по чл. 487, ал. 1 ТЗ. Издателят може да определи по-дълъг или по-къс срок за предявяването на записа, респ. определеният срок има обвързващо действие спрямо кредитора по ефекта.

ІІ. По въпроса налице ли е редовно връчване на нотариалната покана от служителя на нотариуса по реда на чл. 47 от ГПК, настоящият състав на съда приема следното:

Не е спорно в съдебната практика, че нотариусът може да възложи на служител от нотариалната кантора да връчи определени книжа (в случая нотариална покана за предявяване на запис на заповед), като използва при необходимост регламентираната в чл. 47 от ГПК форма на връчване, а именно чрез залепване/поставяне на уведомление. Това следва от разпоредбата на чл. 50 от ЗННД, според която нотариусът може да възложи на определен служител в нотариалната кантора да връчва съобщения и книжа при условията и по реда на чл. 3758 от ГПК (видно чл. 47 от ГПК е в обхвата на цитираната правна норма).

По въпросът за приложението на чл. 47 от ГПК актуалната съдебна практика не установява срок и брой на посещенията на връчителя, които да са относими към всички случаи на призоваване чрез залепване, но е необходимо връчителят да удостовери, че е положил достатъчно усилия да открие адресата на адреса и че не намира лице, което да получи уведомлението. Съдът, респ. нотариусът или в условията на оперативна самостоятелност (дискреционна власт) служителят от нотариалната кантора, разпорежда (връчва) чрез залепване, когато са налице условията по чл. 47 ал. 1 от ГПК – при установяване, че въпреки многократните (поне две) посещения по различно време, не открива адресата на посочения адрес и няма лице, което да получи уведомлението (така Определение № 628 от 03.11.2015 г. на ВКС по ч. т. д. № 2968/2015 г., II т. о.). Доколкото прилагането на този начин е допустимо само при наличието на точно определени предпоставки, за да бъде извършена преценка относно редовността на връчването, в разписката служителят е трябвало да посочи конкретно обстоятелствата, които са обусловили прилагането на тази форма на връчване. Следователно единствено и само "лицето Д.Н.Д. не е намерено на посочения в поканата адрес и не се намери лице, съгласно да я получи, поради което залепих уведомление на вратата на апартамента, на основание чл. 47, ал. 1, ал. 2 от ГПК, пуснах уведомление и в пощенската кутия”(при това неизвестно колко опити за намирането му са направени от страна на връчителя) не е основание за връчване по реда на чл. 47 от ГПК. Оттук и изводът, че не е налице надлежно връчване на нотариалната покана и съответно - предявяване на процесния запис на заповед с последица определяне падежа и настъпване на изискуемостта на вземането по него (в този смисъл и Определение № 47 от 17.01.2011 г. на ВКС по т. д. № 719/2010 г., II т. о.). С оглед изложеното разбиране, настоящият състав на съда приема, че връчването на нотариалната покана на издателя на записа на заповед Д.Н.Д. е ненадлежно. В разписката връчителят не е удостоверил, че е посетил адреса неколкократно (и по различно време), че е положил усилия да намери адресата и едва след това е залепил уведомление. Предпоставките за връчване чрез залепване на уведомление по чл. 47 от ГПК не се изчерпват с еднократното посещение на адреса и/или без да се направи какъвто и да е опит да се намери реално адресата или някой, който е съгласен да получи съответните книжа. Този ред на връчване следва да се приложи едва след като се направи всичко необходимо и се положат достатъчно усилия да се гарантира личното получаване от адресата, с цел да се даде възможност на лицето да реализира правото си на защита.

ІІІ. По другия спорен пред въззивната инстанция въпрос за необходимостта от предявяване на записа на заповед с падеж „на предявяване” на издателя или на авалиста, заедно или поотделно, и има ли значение реда, по който са се задължили, настоящият състав на съда приема следното:

Предявяването на запис на заповед с падеж "на предявяване" има за цел да установи падежа на задължението, а не да осигури съдействието на кредитора за изпълнение задължението на длъжника, поставяйки го в забава. В този смисъл неоснователно се явява позоваването на ищеца на ТР № 1/28.12.2005 г. по тълк. дело № 1/2004 г. на ОСТК на ВКС в смисъл, че не е необходимо предявяване на записа на заповед за да се ангажира отговорността на авалиста. Това е така, тъй като т. 3 на посоченото ТР не се прилага, тъй като това решение не се отнася за запис на заповед с падеж на предявяване (така Определение № 66 от 11.02.2015 г. на ВКС по т. д. № 1350/2014 г., II т. о., Определение № 13 от 13.01.2014 г. на ВКС по т. д. № 1712/2013 г., II т. о., Определение № 479 от 20.06.2011 г. на ВКС по ч. т. д. № 444/2011 г., II т. о. и още много др.).

Предявяването на записа на заповед на длъжника, без значение дали принудително изпълнение кредиторът би предприел първо спрямо него или съвместно с такова и против авалиста или би предприел директно само срещу авалиста /каквото право безспорно има, с оглед солидарния характер на отговорността им/, е условие за настъпване изискуемостта на вземането спрямо всеки от солидарните длъжници - издател и авалист. Авалистът, аналогично на поръчителя /в този аспект липсва различие в уредбата на задълженията им/ отговаря както длъжникът, т. е. и считано от момент на изискуемост на задължението, противопоставим на длъжника, което не би могло да стане по друг начин освен с предявяване менителничния ефект за плащане на длъжника. Следователно последното във всички случаи е необходимо условие за възникване изискуемостта на задължението и за авалиста, а предявяването ефекта нему единствено би обусловило отговорността му за забава в изпълнение задължението, считано от този момент. В съответствие с изложеното, както предявяването само на авалиста, така и непредявяването на записа на заповед с падеж "на предявяване" на авалиста, при непредявяване и на длъжника, не обуславят настъпване изискуемостта на задължението за плащане на авалиста (Определение № 45 от 13.01.2014 г. на ВКС по ч. т. д. № 2880/2013 г., I т.о. Определение № 826 от 31.10.2014 г. на ВКС по т. д. № 1085/2014 г., I т.о.).

Или,  като обобщение следва да се посочи, че за да се търси отговорност необходимо е по отношение на издателя да са налице всички изисквания, включително и изискуемостта на вземането, предмет на записа на заповед, т. е. да е настъпил падежа, който в настоящия случай, с оглед уговорения в записа на заповед начин е на предявяване. Отговорността на поръчителя е производна от отговорността на издателя. Това налага извод, че щом записът на заповед не е предявен на издателя, не е настъпила изискуемостта на вземането и е недопустимо да се ангажира отговорността на авалиста (Определение № 349 от 4.05.2012 г. на ВКС по ч. т. д. № 135/2011 г., II т. о.). В противен случай може да се стигне до ситуация, при която авалиста-менителничен поръчител да отговаря за вземане, по отношение на което, поради ненастъпила изискуемост, главният длъжник не отговаря. Отговорността на поръчителя е производна от отговорността на издателя. Това налага извода, че щом записът на заповед не е предявен на издателя, не е настъпила изискуемостта на вземането и е недопустимо да се реализира отговорността на авалиста.

Искът следва да се отхвърли изцяло като неоснователен.

Направено е искане за присъждане на разноски от въззивника за двете инстанции, представени са списъци с разноските по чл. 80 от ГПК, налице са доказтелства за изплащане на адвокатското възнаграждение в брой в размер на 3 300 лв. – адв. възнаграждение и 1 129 лв. – държавна такса за въззивна инстанция, както и 10 000 лв. – адв. възнаграждение за първа инстанция, следователно такива следва да се присъдят.

По отношение на частната въззивна жалба срещу определението на ВОС по чл. 248 от ГПК, същата не следва да бъде разгледана, тъй като с оглед изхода на делото, същата се явява без предмет.

Водим от горното, съдът

 

Р   Е   Ш   И :

 

ОТМЕНЯ решение № 227 от 19.03.2015 г., постановено по т. д. № 2380/2013 г. на Варненския окръжен съд, с което е признато за установено, че Д.Х.Й., с ЕГН **********,***, като авалист дължи на „Централна кооперативна банка” АД, с ЕИК 831447150, със седалище гр. София, р-н Оборище, ул. „Г. С. Раковски” 103, сумата от 56 413.04 лв. по запис на заповед на обща стойност от 198 000 лв., издаден в полза на ищеца на 11.10.2007 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 22.04.2013 г. до окончателното й изплащане, за което е издадена заповед № 4034/17.05.2013 г. за изпълнение на парично задължение въз осн. на документ по чл. 417, т. 9 от ГПК и изпълнителен лист по ч. гр. д. № 5652/13 г. на ВРС, както и в частта за разноските,

КАТО ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:

ОТХВЪРЛЯ искът за признаване за установено, че Д.Х.Й., с ЕГН **********,***, като авалист дължи на „Централна кооперативна банка” АД, с ЕИК 831447150, със седалище гр. София, р-н Оборище, ул. „Г. С. Раковски” 103, сумата от 56 413.04 лв. по запис на заповед на обща стойност от 198 000 лв., издаден в полза на „Централна кооперативна банка” АД на 11.10.2007 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 22.04.2013 г. до окончателното й изплащане, за което е издадена заповед № 4034/17.05.2013 г. за изпълнение на парично задължение въз осн. на документ по чл. 417, т. 9 от ГПК и изпълнителен лист по ч. гр. д. № 5652/13 г. на ВРС, на осн. чл. 422, ал. 1 от ГПК.

ОСЪЖДА „Централна кооперативна банка” АД, с ЕИК 831447150, със седалище гр. София, р-н Оборище, ул. „Г. С. Раковски” 103, да заплати на Д.Х.Й., с ЕГН **********,***, сумата от 14 429 /четиринадесет хиляди четиристотин двадесет и девет/ лева – съдебно деловодни разноски за двете инстанции, от които 3 300 лв. – адв. възнаграждение за въззивна инстанция и 1 129 лв. – държавна такса за въззивна инстанция, и 10 000 лв. – адв. възнаграждение за първа инстанция, на осн. чл. 78, ал. 3 от ГПК.

В необжалваната част решението е влязло в сила.

РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано пред Върховен касационнен съд на РБ в едномесечен срок от връчването му на страните, при условията на чл. 280, ал. 1 от ГПК.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                              ЧЛЕНОВЕ: 1.

 

 

 

                                                                                         2.