Р Е Ш Е Н И Е № 7

 

гр. Варна, 11.01.2017 година

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

Варненският апелативен съд, търговско отделение, ІІ състав, на тринадесети декември през две хиляди и шестнадесета година в публичното заседание в състав:

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНУХИ АРАКЕЛЯН

        ЧЛЕНОВЕ: АНЕТА БРАТАНОВА

МАГДАЛЕНА НЕДЕВА

 

секретар Д.Ч.                                

като разгледа докладваното от съдия Аракелян в. т. д. 546/2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството е по реда на чл. 258 от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба, подадена от „Мега Пласт Груп“ ООД –  гр. Кубрат, представлявано от управителя Г. А. Х., чрез адв. С., срещу решение № 24 от 06.07.2016 г., постановено по т. д. № 44/2015 г. по описа на Разградски окръжен съд, с което съдът е осъдил „Мега Пласт Груп“ ООД – гр. Кубрат да заплати на „ТУН-ХАС Алюминйюм ПВЦ Дограма Иншаат Малземелери Текноложи Туризам Итхалят Ихраджат санайн ве Тинджарет Лимитед Ширкети” ООД – гр. Бурса, Република Турция, представлявано от Т.М.А. /Т. Акънджъ/, на основание чл. 53 от Конвенцията на ООН за международна продажба на стоки, сумата от 30 054.16 лв., предявена като частичен иск от общо 583 220.48 лв., представляваща неплатена цена на доставени на ответника стоки по фактури № 2232/02.05.2011 г., № 2271/18.07.2011 г., № 2286/18.08.2011 г., № 2287/22.08.2011 г., № 40957/22.10.2011 г., № 40980/12.12.2011 г., № 41003/12.03.2012 г., № № 41022 и 41023/09.05.2012 г., № 41040/17.06.2012 г., № 41049/24.07.2012 г., № 41062/15.09.2012 г., № 41074/15.11.2012 г., № 41095/13.02.2013 г., № № 41112 и 41113/27.04.2013 г., № 41121/25.05.2013 г., № 41144/03.08.2013 г., № № 41154 и 41155/13.09.2013 г. , № 41170/06.11.2013 г., № 41196/04.03.2014 г., № № 14015 и 14016/23.05.2014 г., № 14022/19.06.2014 г., № № 1432 и 1433/25.07.2014 г., № 14042/29.08.2014 г., № 14050/30.10.2014 г..

В жалбата се съдържат оплаквания за неправилност на обжалваното решение, като постановено при нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила. Излагат се доводи за допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения във връзка с доклада по делото. С изготвения доклад по делото съдът е квалифицирал иска по реда на чл. 327, ал. 1 от ТЗ, вр. чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, като е извършил и разпределението на доказателствената тежест. В обжалваното решение съдът е посочил различна от дадена правна квалификация, а именно чл. 53 от Конвенцията на ООН относно договорите за международна продажба на стоки. Намира дадените на страните указания относно подлежащите на доказване факти за неточни. На следващо място прави оплакване касателно приложимото право. Счита, че по отношение исковите претенции, обхващащи периодите преди датата 01.08.2011 г. /моментът на влизане в сила Конвенцията за Република Турция/ и след тази дата следва да се приложи различна правна уредба. Отделно от това, сочи, че изводът на съда за основателност и доказаност на исковата претенция е в противоречие със събраните по делото доказателства, както и с практиката на ВКС. Излага, че представените от ищеца писмени доказателства нямат стойност на първичен счетоводен документ. Твърди, че по делото не са налични фактури, на които ищецът основава претенцията си, в т. ч. и инвойс-фактури. Навежда доводи за несъобразяване с разпоредбата на чл. 202 от ГПК. Освен това, излага оплаквания за това, че съдът не е обсъдил всички направени от ответника възражения с отговорите на исковата и на допълнителната искова молба. Счита предявения иск за недоказан и неоснователен. Моли за отмяна на обжалваното решение. Претендира сторените по делото разноски за двете съдебни инстанции.

Няма доказателствени искания.

В законоустановения срок не е депозиран писмен отговор от насрещната страна.

Отсъстват представени становища и от третите лица – помагачи на страната на въззивника – М. Г.М., М.М. А. – Б. и Т.М.А..

Настоящият съдебен състав намира, че въззивната жалба е подадена в срок, от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима.

В проведеното открито съдебно заседание съдът докладва постъпилото становище с вх. № 7857 от 13.12.2016 г. от въззиваемата страна, в частта, с която по изложените в становището мотиви, счита подадената въззивна жалба за неоснователна. Моли съда да я остави без уважение, респ. постановеното първоинстанционно решение по т. д № 44/2015 г. по описа на Разградския окръжен съд като обосновано, правилно и законосъобразно да бъде оставено в сила.

След като прецени доказателствата по делото – поотделно и в тяхната съвкупност и по вътрешно убеждение, Варненският апелативен съд приема за установено следното:

Съдът е сезиран посредством предявен иск от „ТУН-ХАС Алюминйюм ПВЦ Дограма Иншаат Малземелери Текноложи Туризам Итхалят Ихраджат санайн ве Тинджарет Лимитед Ширкети” ООД – гр. Бурса, Република Турция, представлявано от Т.М.А. /Т. Акънджъ/ срещу „Мега Пласт Груп“ ООД – гр. Кубрат, Република България за заплащане на сумата в размер на 30 054.16 лв., представляваща част от обща сума в размер на 583 220.48 лв., неплатена цена по издадени фактури за периода от 02.05.2011 г. до 30.10.2014 г. по договор за покупко – продажба на стоки, сключен между горепосочените страни. Претендира заплащането на съдебно – деловодни разноски.

В писмен отговор на исковата молба, процесуалният представител на ответника инвокира доводи за отсъствие на задължение за заплащане на претендираната сума, поради получаването на служебни аванси за погасяване на задълженията от страна на съдружника – М. М. /баща на управителя на ищцовото дружество/. Сочи, че само за една част от предоставените суми са издадени документи от ищцовото дружество за изпълнение на задължението. Твърди, че претендираната сума е получена от насрещната страна, предвид изявленията на наследниците на починалия съдружник по предявения насрещен иск за възстановяване на сумата в размер на 557 006 лева в производството за заплащане на дела на наследодателя им. Моли за отхвърляне на иска и присъждане на разноски.

В допълнителната искова молба, процесуалният представител на ищцовото дружество оспорва твърденията за пълно погасяване на задълженията на ответното дружество. Твърди, че положените подписи на представените РКО и протокола от ОСС, проведено на 24.03.2014 г. не са на съдружника М. М..

В законоустановения срок е депозиран отговор на допълнителната искова молба, в който се моли за назначаване на съдебно – графологична експертиза за установяване автентичността на подписите, предвид използването на документите в производството.

            Настоящата съдебна инстанция съобразява следната фактическа установеност:

Страните не спорят помежду си и съдът, с оглед на събраните и приобщени данни към доказателствения материал по делото, приема за установено, че от 14.01.2011 г. ищецът е доставял на ответника стоки /метални и алуминиеви профили, дръжки за врати, панти и др./, свързани с упражняването на търговската дейност на последния, производство на ПВЦ и алуминиева дограма.

Във връзка с доставката на материалите са издавани множество фактури, по част, от които е налице частично изпълнение на задължението на купувача – „Мега Пласт Груп“ ООД за заплащане на стойността на получените стоки.

В производството от страна на ответника се твърди пълно изпълнение на задължението на купувача, предвид предоставянето на процесната сума като служебен аванс на покойния съдружник – М. М.. За подписите върху представените разписки за получаване на сумите, както и протокола от ОСС от 24.03.2014 г., на което е взето решение предоставената сума на М. М. в размер на 275 241 лв. /л. 92/ да бъде използвана за изпълнение на задълженията към насрещната страна, е открито производство по реда на чл. 193 от ГПК.

От назначените две съдебно – графологични експертизи се установява, че положените подписи върху представените разписки и протокола от ОСС на ответното дружество от 24.03.2014 г. не са на съдружника – М. М..

В първоинстанционното производство е назначена и съдебно – счетоводна експертиза, от която е видно, че стойността на доставените стоки за процесния период възлиза на 1 012 190.64 щ. д. /1 483 817.85 лв., съгласно курса на БНБ, определен към момента на всяка една от доставките/. Ответникът е извършил плащания в общ размер от 1 240 610.39 щ. д. /1 726 711.78 лв./. Една част от тях в размер на 548 186.68 щ. д. са непотвърдени и неотчетени в счетоводството на ищеца, като отчетената сума е в размер на 692 423.71 щ. д..

При така установеното от фактическа страна, настоящият състав на съда достига до следните правни изводи:

По същество:

Съдът е сезиран посредством предявен частичен иск за установяване на дължимостта на сумата в размер на 30 054.16 лв., представляваща част от обща сума в размер на 583 220.48 лв. по издадени фактури от страна на ТУН-ХАС Алюминйюм ПВЦ Дограма Иншаат Малземелери Текноложи Туризам Итхалят Ихраджат санайн ве Тинджарет Лимитед Ширкети” ООД – гр. Бурса, по договор за покупко – продажба на стоки с Мега Пласт Груп“ ООД – гр. Кубрат.

Настоящият състав, при изпълнение на задължението служебно /ex officio/ да установи съдържанието на приложимото право, съобрази следното:

Българският законодател е възприел два метода за регулиране на частноправните отношения с международен елемент: 1/ пряк метод на уредба, чрез създаване на специални, преки норми; 2/ непряк, стълкновителен метод на уредба, чрез създаване на стълкновителни норми. Следователно при проверка относно приложимото материално право към възникналото правоотношение по търговска продажба между продавач – търговско дружество, регистрирано, с главно управление и основно място на дейност в Република Турция, и купувач – търговско дружество, регистрирано, с главно управление и основно място на дейност в Република България, трябва да се прецени налице ли са двустранни или многостранни международни конвенции /договори/, които го уреждат, има ли специални закони и ако такива не съществуват, приложимото право трябва да се определи съобразно разпоредбите на КМЧП.

Основният източник на норми, уреждащи договора за продажба на стоки с международен елемент, е Конвенцията на ООН за международна продажба на стоки от 1980 г. /наричана по-долу Конвенцията/, ратифицирана и влязла в сила за Република България на 01.08.1991 г., като разпоредбите й се ползват с приоритет пред тези на националните закони /чл. 5, ал. 4 от КРБ/. За прякото приложение на Конвенцията е необходимо наличието на следните предпоставки: 1/ страните по договора за продажба да са с място на стопанска дейност в различни държави; 2/ конкретният договор за продажба да попада в обсега й и 3/ страните по договора да не са изключили изрично/мълчаливо приложението на Конвенцията.

При постановяване на настоящия акт, съдът съобрази също, че Конвенцията е ратифицирана от Република Турция на 07.07.2010 г. и е влязла в сила от 01.08.2011 г.. Действително, за една част от процесните доставки в периода от 14.01.2011 г. до 01.08.2011 г. същата не е била приложима в турското законодателство, поради което не е налице една от необходимите предпоставки за пряко приложение на Конвенцията в настоящия случай – чл. 1, ал. 1, б. „а“ от Конвенцията. За останалата част от доставките след влизането в сила на Конвенцията за Република Турция, разпоредбите на същата са приложими в отношенията между страните.

I. При определяне на приложимото право към договорите в периода от 14.01.2011 г. до 01.08.2011 г. /влизане в сила на Конвенцията за Република Турция/, съдът съобрази следното:

Следващият подход при определяне на приложимото право към договори с международен елемент е чрез втория метод на стълкновителните норми на международното частно право, тъй като първият метод не може да бъде приложен за периода от 14.01.2011 г. до 01.08.2011 г. поради гореизложените причини.

В КМЧП българският законодател е възприел като основна привръзка към приложимото право – субективния принцип, изразяващ се в автономия на волята. Когато страните не са осъществили правото си на избор, какъвто е и настоящият случай, приложимото право се определя въз основа обективни стълкновителни критерии, като договорът се подчинява на правото на държавата, с която е най-тясно свързан. Определянето на привръзката се преценява с оглед на всички обстоятелства и по повод на всеки конкретен случай, като е създадена и оборима презумпция за най-тясна връзка с държавата, в която страната, дължаща характерната престация.

Преценен съобразно горепосочените правила, предвид липсата на изричен или мълчалив избор на приложимото право, предявеният иск в частта относно доставките от 14.01.2011 г. до 01.08.2011 г. е най-тясно свързани с правото на Република България като държава, на чиято територия се намира управлението и мястото на дейност на купувача /Решение № 249 от 04.02.2011 г. по т. д. № 55/2010 г., II т. о., ТК на ВКС, постановено по реда на чл. 290 от ГПК/.

II. По отношение на договорите за периода от 01.08.2011 г. до 21.02.2015 г., съдът съобразни следното:

Международният характер на продажбите произтича от факта, че договарящите страни са търговски дружества с място на дейност в различни държави – продавачът е с място на дейност в Република Турция, а купувачът е с място на дейност в Република България. Поради горното, Конвенцията се явява приложимо право за периода след влизането в сила на Конвенцията за Република Турция – 01.08.2011 г. /чл. 1, б. „а“ от Конвенцията/.

Договорът за международна продажба на стоки не е обвързан с изискване за спазване на определена форма, като сключването му е обусловено от две предпоставки – отправено предложение до едно или повече конкретни лица и приемане на предложението от насрещната страна по начина и в сроковете /чл. 14, ал. 1 и чл. 18 от Конвенцията. От събраните по делото доказателства може да се направи извод, че между страните е сключен договор за международна продажба на стоки със страни ТУН-ХАС Алюминйюм ПВЦ Дограма Иншаат Малземелери Текноложи Туризам Итхалят Ихраджат санайн ве Тинджарет Лимитед Ширкети” ООД – гр. Бурса, Република Турция и „Мега Пласт Груп“ ООД – гр. Кубрат, Република България.

Предмет на договора е продажбата на материали, свързани с предмета на дейност на ответното дружество по производството на ПВЦ и алуминиева дограма. Продавачът ТУН-ХАС Алюминйюм ПВЦ Дограма Иншаат Малземелери Текноложи Туризам Итхалят Ихраджат санайн ве Тинджарет Лимитед Ширкети” ООД – гр. Бурса е доставил стоките, но е получил частично плащане по издадените фактури, предвид даденото заключение по назначената съдебно – счетоводна експертиза.

Настоящият съдебен състав счита за основателни доводите на въззивника за допуснато от първоинстанционния съд нарушение на материалния закон при преценката на приложимото право. При изготвянето на доклада, съдът не е съобразил международния характер на продажбите и е определил за приложими разпоредбите на ТЗ и ЗЗД, вместо приоритетните на Конвенцията, приложими за една част от доставките. Неправилното определяне на приложимото право за една част от доставките е рефлектирало и върху възприетата правна квалификация на иска по чл. 327, ал. 1 от ТЗ, вр. с чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, а не като иск с правно основание чл. 53 от Конвенцията. Независимо от констатираното нарушение, първоинстанционното решение, с което предявеният иск е уважен, е правилно като краен резултат /Решение № 249 от 04.02.2011 г. по т. д. № 55/2010 г., II т. о., ТК на ВКС, постановено по реда на чл. 290 от ГПК/.

Съдът при постановяване на настоящия акт съобрази също и оплакванията във въззивната жалба относно налични процесуални нарушения от първоинстанционния съд във връзка с различната правната квалификация на спора в доклада – чл. 327, ал. 1 от ТЗ, вр. с чл. 79, ал. 1 от ЗЗД и тази в решението – чл. 53 от Конвенцията. Макар и докладът по делото да е насочен да ориентира страните при упражняване на техните процесуални права, извършването на непълен или неточен доклад от друга страна, може да се квалифицира като нарушение на съдопроизводствените правила. Само същественото нарушение на процесуалния закон може да доведе до неправилност на решението поради това основание. В настоящия случай, подобно съществено нарушение, което да ограничи правата на страните или тяхната защита не е налице. Въпреки неточността на доклада за една част от доставките, същата не е попречила на страните да предприемат процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства. На съда е известна постановената задължителна практика в т. 2 от ТР № 1 от 2013 г., ОСГТК на ВКС, но в настоящия случай следва да се приеме, че не е налице задължение на въззивния съд да дава указания на страните относно разпределението на доказателствената тежест, поради отсъствието на дадени неправилни или неточни указания на страните от първоинстанционния съд, които да са довели като резултат до непредставяне на относими доказателства.

Ищецът е основал исковете си на неизпълнение на конкретни договори за международна продажба, сключени според съдържанието на фактури № 2232/02.05.2011 г., №  2271/18.07.2011 г., № 2286/18.08.2011 г., № 2287/22.08.2011 г., № 40957/22.10.2011 г., № 40980/12.12.2011 г., № 41003/12.03.2012 г. , № № 41022 и 41023/09.05.2012 г., № 41040/17.06.2012 г., № 41049/24.07.2012 г., № 41062/15.09.2012 г., № 41074/15.11.2012 г., № 41095/13.02.2013 г., № № 41112 и 41113/27.04.2013 г., № 41121/25.05.2013 г., № 41144/03.08.2013 г., № № 41154 и 41155/13.09.2013 г. , № 41170/06.11.2013 г., № 41196/04.03.2014 г., № № 14015 и 14016/23.05.2014 г., № 14022/19.06.2014 г., № № 1432 и 1433/25.07.2014 г., № 14042/29.08.2014 г., № 14050/30.10.2014 г.. В хода на делото са ангажирани доказателства за приемане на предложението – изрично или чрез конклудентни действия, поради което следва да се приеме, че са налице валидно сключени договори между страните за международна продажба.

От заключението на вещото лице по назначената съдебно – счетоводната експертиза, съобразно анализираните митнически декларации и съпътстващите ги документи /сертификати за движение на стоката, товарителници, ТИР карнети, опаковачни листи  и др./ се установява, че действителната стойност на получените материали възлиза на 1 012 190.64 щ. д.. Потвърдено е получаването от страна на продавача само до сумата в размер на 692 423.71 щ. д.. При съотнасяне на действителната стойност на получените материали и потвърдените плащания се получава сумата в размер на 316 766.93 щ. д., която представлява непотвърдени и дължими плащания. С оглед на горното, предявеният частичен иск за сумата в размер на 30 054.16 лв. се явява основателен и като такъв правилно е уважен от първоинстанционния съд.

По разноските:

Съобразно изхода на спора разноски следва да се присъдят в полза на въззиваемото дружество – ТУН-ХАС Алюминйюм ПВЦ Дограма Иншаат Малземелери Текноложи Туризам Итхалят Ихраджат санайн ве Тинджарет Лимитед Ширкети” ООД – гр. Бурса. Същото не претендира заплащането на съдебно – деловодни разноски, не представя списък по чл. 80 от ГПК и доказателства за направата им, поради което същите ако са сторени остават за страната, така както са направени.

Предвид гореизложеното, решението на първоинстанционният съд следва да бъде потвърдено.

 Водим от горното, съдът

 

 

 

Р   Е   Ш   И :

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 24 от 06.07.2016 г. на Разградския окръжен съд, постановено по т. д. № 44/2015 г..

Решението е постановено при участието на трети лица – помагачи на страната на ответника /въззивника/ М. Г.М., М.М. А. – Б. и Т.М.А..

Решението може да бъде обжалвано пред Върховен касационнен съд на РБ в едномесечен срок от връчването му на страните.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                              ЧЛЕНОВЕ:  1.                          

           

          

             2.