Р Е Ш Е Н И Е

 

31 / 12.02.2015 г.

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

ВАРНЕНСКИЯТ АПЕЛАТИВЕН СЪД, търговско отделение, в открито съдебно заседание на 13.01.2015 год.  в състав:

 

                                                ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАГДАЛЕНА НЕДЕВА

                                                            ЧЛЕНОВЕ:  АНЕТА БРАТАНОВА

                                                                                   ПЕТЯ ХОРОЗОВА

 

 при секретаря Д.Ч. като разгледа докладваното от съдия А.Братанова в.т.д.№ 563/2014 год., за да се произнесе взе предвид следното:

 

Производството е с правно основание чл.258 и следв. ГПК и е образувано по въззивна жалба от „М и М МИЛИЦЕР И МЮНХ  БГ” ООД – София  срещу решение № 740/14.07.2014 год., постановено по т.д.№ 329/2013 год. по описа на ВОС, в частта, в която са отхвърлени като неоснователни предявените от „М и М МИЛИЦЕР и МЮНХ БГ“ ООД, ЕИК 121140750, със седалище и адрес на управление гр.София, район „Люлин“, ул.“Андрей Германов“ № 11, представлявано от управителя си С. Т. Д. срещу „МОНИКС МАРИН СЕРВИЗ“ ООД, ЕИК 813100439, със седалище и адрес на управление гр.Варна, район „Одесос“, ул.“Крали Марко“ № 6, представлявано от управителя си В. И. В. евентуални искове за заплащане на сумата от 22 668, 63 лева, съставляваща обезщетение за ползване без основание на митническия склад от страна на ответното дружество за процесния период, изчислена на база средна пазарна цена на наема на митнически склад, с правно основание чл.79, ал.1 вр. 82 ЗЗД и сумата от 40 026, 32 лева, представляваща стойността на извършената услуга по складиране на собствените на ответника стоки, на основание чл. 573 ТЗ /така изрично уточнителна молба от въззивника вх.№ 6368/12.11.2014 год./.

Решението в останалата част като необжалвано е влязло в законна сила.

Насрещната страна – „МОНИКС МАРИН СЕРВИЗ” ООД оспорва основателността на предявената въззивна жалба. 

Сезиращата въззивна жалба е редовна и надлежно администрирана.

Съдът, след преценка на представените по делото доказателства, доводите и възраженията на страните в производството, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

По квалификацията на спорното право:  Производството по т.д. № 329/2013 год. по описа на ВОС е образувано по искова молба, обективираща и предявени при условията на евентуалност искове  от „М и М МИЛИЦЕР и МЮНХ БГ“ ООД срещу „МОНИКС МАРИН СЕРВИЗ“ ООД, основани на твърдения за наличие на прекратени облигационни отношения между страните, произтичащи от сключен договор за митническо складиране от 11.06.2010 год. След прекратяване на договорната връзка, ответникът не предприел надлежни фактически и правни действия за вдигане на стоката, а  ищецът продължил да съхранява  вложената вещ /така молба уточнение от 11.03.2013 год./ Поддържа се, че ответникът поставил ищцовото дружество в ситуация да опазва оставената за съхранение стока и до настоящия момент, респективно да реализира разходи  по поддържане на банкова гаранция за склада, съчетани с  невъзможност да реализира приходи от отдаване на склада на друго лице. 

В допълнителната искова молба, съставляваща на основание чл.372, ал.2 ГПК пояснение и допълнение на първоначалната такава, ищецът е изложил доводи, свързани с неизправността на насрещната страна. Поддържа се, че същата не е предприела надлежни действия по освобождаване на стоката с надлежно разрешение от митническите власти.

            Претендира се обезщетение във връзка и по повод съхранението на стоката в митническия склад за периода 11.11.2010 год. до 10.11.2012 год., обхващащо суми, сред които и:

-                           сумата от 42 543, 53 лева  - обезщетение за ползване на складова площ, изчислена въз основа на средните наемни цени за магазинаж на митнически склад според броя на палетите стока;

-                           сумата от 60 950, 46 лева – обезщетение, равняващо се на 2% комисионна от стойността на обезпечените държавните вземания за съхраняваната стока, съставляваща средна пазарна цена за подобна услуга в икономическия сектор.

      Поначало, правоотношението по договор за митническо складиране на акцизни стоки има възмезден характер като обичайно възнаграждението на складодържателя се формира от няколко елемента. Възнаграждението обичайно обхваща заплащане на магазинаж, включващ услугите по  предоставяне на складова площ, застраховка на стоката, отчетност и охрана. Възнаграждението обхваща и процент от обезпечаваните митни сборове през времето на престоя на стоките в склада.

     Горният начин на формиране на средните „цени на складовите такси” в бранша е описан и във всички заключения на ССЕ, приобщени по делото, вкл. и в ценовата листа по конкретния договор – л. 13.  Възнаграждението отразява цената на дължимата от складодържателя престация, която има комплексен характер - включва както фактическото съхранение на вещи /чл. 3.2 и 3.5/, така и обезпечаването на дължимите митни сборове за времето на престоя /чл.3.3/. Следователно – претенцията на ищеца има за предмет  възмездяването на складодържателя за престираните след прекратяване на договора услуги  в размер на средно дължимите  на пазара възнаграждения за съхраняването на същия вид стоки под режим „митническо складиране”. Обезщетителната претенция се релевира като резултат от неизправно поведение на насрещната страна – виновно бездействие във връзка с надлежното освобождаване и вдигане на стоката под режим „митническо складиране”. Касае се за една претенция, като индивидуализирането й по пера „магазинаж” и „% от дължими митни сборове” обективира единствено начина на изчисляване на дължимото обезщетение.

Разглежданите претенции са с правно основание чл. 82 ЗЗД – претендира се обезщетение в размер на пропуснати ползи, настъпили като следствие от неизпълнение на насрещното задължение за надлежно вдигане на стоката при прекратяване на договорната връзка. Релевирането на договорното неизпълнение като предпоставка за търсене на обезщетението изключва фактическия състав на неоснователното обогатяване по чл.59 ЗЗД, тъй като посоченият иск има субсидиарен характер и е недопустим тогава, когато ищецът може да се защити чрез иск на договорно основание какъвто е иска с правно основание чл. 82 ЗЗД. В този смисъл е изричната норма на чл.59, ал.2 ЗЗД и становището на ВС в ППВС № 1/1979 год. - т. 1 и т. 8. Следователно – съдът дължи произнасяне относно претендираното обезщетение на плоскостта на договорното правоотношение и изпълнението на произтичащите от договора задължения, включващи и задължението на вложителя /влогодател/ да вдигне стоката при прекратяване на договорната връзка, респ. насрещното задължение на складодържателя да върне вложената вещ.

Обстоятелството, че с  определение № 778/21.11.2014 год. АС – Варна е определил правната квалификация на претенцията като такава с правно основание чл. 59 ЗЗД не препятства въззивната инстанция да приеме различна квалификация на спорното право в решението по същество. Поначало, квалифицирането на претенцията е въпрос, по който въззивният съд следва да вземе отношение в съдебния акт по съществото на спора, освен ако вследствие на неправилна квалификация на страните са били дадени неточни указания относно подлежащи на доказване факти – така т.2 Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК.

Обжалваният съдебен акт е постановен при частично неправилна квалификация на спорното право. ВОС е квалифицирал претенцията в частта относно обезщетение за ползване на складовата база като такава за вреди – пропуснати ползи от неизпълнение на  задължението на влогодателя да вдигне стоката /чл.79, ал.1 вр. 82 ЗЗД/. Претенцията за заплащането на % от обезпечаваните митни сборове обаче е квалифицирана като такава с правно основание чл. 573 ТЗ и е дефинирана като „стойност на извършената услуга по складиране на собствените на ответника стоки”. Квалификацията е определена при позоваване на постановеното по реда на чл.290 ГПК решение № 68 от 18.07.2011 г. на ВКС по т. д. № 529/2010 г., I т. о., ТК, съобразно което вложителят дължи заплащане на възнаграждение на ищеца за времето, през което стоките под митнически надзор, са били съхраняване в склада на ищеца, независимо от прекратяване или изтичане срока на договора. Така на практика ВОС е разгледал част от спорната претенция с квалификация, идентична с квалификацията по главния иск, който е влязъл в сила и не е предмет на въззивна проверка.   

Правната квалификация на спорното право е въпрос на приложението на материалния закон. Неправилното й определяне не е основание за недопустимост на решението. В този смисъл е и ТР № 2/29.02.2012 год. по т.д.№ 2/2011 год. на ОСГТК на ВКС. Липсата на дадена от първостепенния съд правилна правна квалификация на претенцията не опорочава съдебния акт. Въззивният съд като съд по съществото  на спора следва да определи правната квалификация на иска въз основа на заявените фактически основания. Правораздавателната дейност на въззивната инстанция е тъждествена на тази на първостепенния съд, вкл. и по отношение квалифицирането на спорното право и затова, когато въззивният съд при непроменени фактически твърдения и петитум на исковата молба възприеме различна правна квалификация от дадената в обжалваното пред него решение, той следва да разреши спора в съответствие с действителното правно основание и да изложи собствени мотиви – така и решение № 193/02.02.2015 год. по т.д. № 2565/2013 год., I т.о.

От друга страна, ВОС е формулирал изводи по основателността на претенцията, изследвайки наличието на договор за митническо складиране, надлежното му прекратяване, вкл. и причините и всички обстоятелства във връзка с последващо съхраняване на стоката от складодържателя. Изследвал е въпроса за допуснатото от страните виновно неизпълнение на задължения, породени от прекратяване на договорната връзка. ВОС се е  произнесъл по заявените факти, но частично ги е подвел под грешна правна норма. Следователно –решаващият съд не е нарушил принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, произнасяйки се извън определения от страните по спора предмет на делото и обхвата на търсената от ищеца защита.

По съществото на спора:

Предметът на делото съставлява съвкупността от ищцовата претенция, индивидуализирана чрез въведеното правно основание и петитум, ведно с насрещните възражения на ответника.  Ответникът „МОНИКС МАРИН СЕРВИЗ“ ООД не оспорва прекратяването на договора, респ. липсата на облигационни отношения в периода 11.11.2010 год. до 10.11.2012 год. Не оспорва и факта, че в исковия период вложената акцизна стока е съхранявана в митническия склад на ищеца. Сочи, че на 10.09.2010 год. е осъществил надлежни правни и фактически действия, обезпечаващи транзитирането на стоката, но е последвал изричен отказ за предаване и съдействие от страна на складодържателя. Излага, че и последващо многократно до ищеца са отправяни искания за освобождаване на складираната стока, по които неоснователно е получен отказ за съдействие. С действията си, считано от 10.09.2010 год. ищецът е в забава, поради което и претендираното в евентуалност обезщетение не се дължи.

В срока по чл.372 ГПК, ищецът депозира допълнителна искова молба, в която не оспорва твърдението, че на 10.09.2010 год. представители на ответниците са се явили да получат стоката и че освобождаването й от склада е било отказано. Поддържа, че представената транзитна митническа декларация не представлява редовно митническо разрешение за вдигане на стоката.

Между страните са безспорни и ненуждаещи се от доказване следните факти и обстоятелства:

1.   Между страните е сключен договор за митническо складиране на акцизни стоки от 11.06.2010 год. Съгласно постановеното по реда на чл.290 ГПК решение № 68 от 18.07.2011 г. на ВКС по т. д. № 529/2010 г., I т. о., ТК, договорът за митническо складиране е вид договор за влог в публичен склад по смисъла на чл. 573 и сл. от ТЗ, по силата на който влогоприемателят /складодържател/ приема срещу възнаграждение определените в чл. 104, ал. 1 ЗМ стоки, които се намират под режим „митническо складиране“, със задължение да ги пази и върне на влогодателя /вложител/. Правоотношенията по договора за влог в митнически склад се уреждат от ТЗ и специалният ЗМ, а при липса на  уредба приложение следва да намерят общите правила на ЗЗД за договорите за влог, доколкото са съвместими с естеството му /чл. 250 - 257 ЗЗД/.

2.  Безспорно е и обстоятелството, че договорът е прекратен при условията на чл. 6.6 с едномесечно предизвестие, считано от 04.09.2010 год. Прекратяването на договорната връзка поражда задължението на влогоприемателя /складодържател/  да върне вложената в митническия склад стока при наличие на заявено освобождаване от вложителя по чл. 2.3 и при надлежно приключване на режим „митническо складиране” по чл. 2.7. Задължението за връщане на вложената стока е търсимо – по арг. от чл. 582, ал.1 ТЗ връщането  се извършва в склада, в който стоката е била вложена. Едновременно с това – особеният характер на вложената вещ предполага и спазването на публичните изисквания по ЗМ, които имат императивен характер. 

Предметът на спора произтича от съхранението на поставени под режим „митническо складиране“ стоки. Съгласно нормативната уредба /глава 16, раздел III от ЗМ и глава 40 ППЗМ), режимът "Митническо складиране" се квалифицира като режим с отложено плащане. На основание чл. 95 ЗМ същият се приключва, когато стоките получат ново допустимо митническо направление по смисъла на пар.1, т.8 ДР на ЗМ, вкл. и чрез  поставянето им в режим транзит.

  Следователно - връщането на стоката от складодържателя изисква наличието на сложен фактически състав, включващ и административноправен елемент – надлежно митническо направление.

3. По делото е представена транзитна декларация  ЕАД № 10ВG002005001800494/ 10.09.2010 г. в екземпляр „копие” /означено по диагонал на формуляра/. На последната има генериран входящ номер, посочено получаващо митническо учреждение и дата на подаване - 10.09.2010г. Не е попълнена т. „ D” на декларацията относно контрол на отправно митническо учреждение: резултат ; поставени пломби  и брой; идентификация и срок.

4. Не се спори, че на 10.09.2010 год. представители на „МОНИКС МАРИН СЕРВИЗ“ ООД са се явили в митническия склад на „М и М МИЛИЦЕР и МЮНХ БГ“ ООД с готовност да получат процесната стоката, придружавани от митнически инспектор – св. Я. Х.. Не се спори и досежно обстоятелството, че представител на складодържателя отказал предаване на стоката.

5. Не се спори, че приложеният транзитен ЕАД е анулиран в системата БИМИС, а транзитната операция не е осъществена.

6. В процесния период стоката е съхранявана от ищеца, ведно с престиране на изискуемите по специалния закон отчетност, охрана, застраховане и обезпечаване на дължими митни сборове.

             Инвокираният спор е съпътстван от  решение, постановено по в.т.д. № 1350/2012 год. по описа на ВОС,  с което е отменено първоинстанционното решение № 924/12.03.2012 г., постановено по гр.д. № 2287/2011 г. на ВРС, ХХХV с. в частта, с която е отхвърлен предявения от „МОНИКС МАРИН СЕРВИЗ” ООД срещу „М И М МИЛИЦЕР И МЮНХ БГ” ООД иск с правно основание чл. 82 ЗЗД, в частта за сумата 5775.00 лв. и „М И М МИЛИЦЕР И МЮНХ БГ” ООД е осъдено да заплати на „МОНИКС МАРИН СЕРВИЗ” ООД сумата 5 775.00 лв., представляваща претърпяна загуба в резултат на задържане на стока, изразяваща се в заплатена неустойка по договор с трето лице, на основание чл. 82 ЗЗД.  

Със същото решение  е прието за установено, че „МОНИКС МАРИН СЕРВИЗ” ООД дължи на „М И М МИЛИЦЕР И МЮНХ БГ” ООД възнаграждение до датата на прекратяване на договор за митническо складиране  - 04.09.2010 год. до размер на  4152.77 лв.

  С определение № 799/24.10.2013 год., постановено по т.д. № 70/20213 год. на ВКС, I т.о., постановеното от ВОС решение не е допуснато до касационно обжалване.

В решаващите си мотиви ВОС е приел, че влогодателят е осъществил всички дължими по ЗМ действия по освобождаване на стоката и при наличие на издадена транзитна митническа декларация. Складодържателят отказал товарене, изпадайки в забава досежно задължението си да я предаде. Упражненото извънсъдебно право на задържане противоречи на добрите нрави, тъй като стойността на вложената стока многократно надхвърля  установените в производството вземания.

Няма спор, че предметът на настоящото дело не е идентичен с предмета на силата на пресъдено нещо  по влязлото в сила съдебно решение, отделно – обезщетителната претенция за вреди касае различен период, формулиран след изтичане на срока по чл.12 Наредба № 5/2006 год. и автоматичното анулиране на подадената от насрещната страна електронна митническа декларация. Няма спор и относно това, че правото, предмет на формирана СПН по влязлото в сила решение не е преюдициално за предмета на новото дело.

Силата на пресъдено нещо има за предмет единствено спорното право, индивидуализирано със своето основание и петитум. Не се смятат за установени със СПН юридическите факти, от които съдебно признатото вземане произтича. Съдържащите се в мотивите на решението констатации относно фактите, доказателствата и преюдициалните правоотношенията, които са релевантни за спорното право, не са предмет на СПН. По други дела, между същите страни те могат да бъдат отново предмет на спор, на доказване и на установяване, без да може срещу това да се предяви отвод за пресъдено нещо.

С оглед на изложеното, коментираното влязло в сила решение не преклудира въпроса за изправността на складодържателя във връзка с освобождаването и връщането на стоката, който има преюдициално значение за основателността на предявената претенция.

  Приобщеното по делото копие от транзитен ЕАД № 10BG002005001800494/10.09.2010 год. /л.195-197/ налагат фактическия и правен извод, че ответникът, в качеството на титуляр на режим „митническо складиране“ е предприел действия по приключване на предшестващия режим чрез даване на друго допустимо за стоките митническо направление - поставянето им под режим „транзит“ чрез електронно деклариране. Режимът „транзит“, съгласно чл.97 ЗМ, разрешава превоза от едно до друго място на митническата територия на Република България на чуждестранни стоки /каквито са процесните/, без да бъдат облагани с вносни митни сборове и без да подлежат на мерките на търговската политика.

ВОС е разгледал подробно въпроса за правното действие на предприетото от ответника деклариране и етапите на обработка на подадената еклектронна митническа декларация. Приел е още, че  на 10.09.2010 год. при наличие на изрядни документи,  складодържателят е осуетил действията на митническия инспектор по пломбиране на транспортното средство поради отказ да предостави стоката за проверка и натоварване. Соченото бездействие на практика е осуетило осъществяването на контрол в отправното митническо учреждение, надлежното попълване на клетка D, вдигането на стоката и транзитирането й. Липсата на оказано съдействие има виновен характер. Подадената от ответника на 10.10.2010 год. по електронен път декларация № ЕАД № 10BG002005001800494/10.09.2010 год. е анулирана на 27.09.2010 год., в което състояние същата е преминала автоматично поради необработването й от митнически инспектор в отправното митническо учреждение съгласно чл. 12 от Наредба 5/2006 год. за електронното деклариране. Коментираните фактически и правни изводи се споделят изцяло от въззивния съд, който препраща към същите, на основание чл. 272 ГПК.    

Пред въззивната инстанция са наведени и нови фактически доводи за неизправност на влогодателя, изразяващи с в разминаване между  номера на превозното средство, визирано в митническата декларация и това, визирано в съставения констативен протокол от 10.09.2010 год. Наведени са и доводи за невъзможност стоката да бъде вдигната с превозно средство с посочените габарити.  Навеждат се и следващите се от това нарушения на чл. 241 ППЗМ, съобразно който предмет на една транзитна декларация могат да бъдат само стоки, които са натоварени или трябва да бъдат натоварени  на едно транспортно средство и са предназначени да бъдат превозвани от едно отправно митническо учреждения до друго получаващо митническо учреждение. Подобни възражения не са въвеждани и не са били предмет на изследване пред първостепенния съд. Същите имат недопустим характер по арг. от чл. 266, ал.1 ГПК.

Пред въззивната инстанция за пръв път е наведено и възражението за упражнено право на задържане на стоката, поради наличие на „неуредени финансови взаимоотношения между страните”. По арг. от чл. 266, ал.1 ГПК  соченото възражение  следва да се изключи от обхвата на въззивната проверка. Отделно от изложеното, с влязлото в сила решение  по в.т.д. № 1350/2012 год. по описа на ВОС е разрешен със СПН както въпроса за дължимите към 04.09.2010 год. възнаграждения в полза на влогоприемателя, така и въпроса за неоснователност на възраженията и исканията на страната за право на задържане върху стоката /арг. чл. 298, ал.4 ГПК/.

С оглед на изложеното, съдът приема за установено, че считано от 10.09.2010 год., складодържателят  е в забава досежно задължението си за връщане на стоката, продължила за срока на действие на ЕАД – 27.09.2010 год. /датата на автоматично анулиране на електронната митническа декларация съобразно чл. 12 от Наредба 5/2006 год./. Неизправната страна не може да претендира обезщетение по правилата на чл. 82 ЗЗД за имуществено разместване, настъпило като резултат от собствените й виновни действия. Необходимите разноски във връзка с митническото складиране на стоката следва да се понесат за сметка на неизправната страна в правоотношението. 

Поставя се въпроса прекратена ли е забавата след посочената дата в исковия период от 11.10.2010 год. до 10.11.2012 год.  По делото е представена многообразна кореспонденция между страните, в която ответникът – вложител е настоявал складодържателя да потвърди готовността си за вдигане на стоката, на което искане насрещната страна е поставяла условия за издължаване на натрупаните възнаграждения след датата на прекратяване на договора, ведно със законната лихва. Коментираните уведомления до складодържателя имат характер на заявка за освобождаване на стоката по чл. 2.3 от договора за митническо складиране. Коментираните отговори на ищеца обективират отказа му да съдейства, който съобразно фактическата и правна установеност препятства представянето на стоката пред митническото учреждение като условие за надлежното митническо освобождаване.  Като резултат от горното, в исковия период ответникът е бил  в невъзможност да осъществи правото и задължението си да вдигне стоката.

 С оглед на изложеното, съдът приема, че предявената претенция с правно основание чл. 79 ЗЗД вр. чл. 82 ЗЗД е изцяло неоснователна.  Продължилото съхраняване на стоката е следствие от виновното неизпълнение на задълженията на складодържателя да върне стоката чрез оказване на съдействие до митническите органи за надлежното й вдигане и освобождаване.  

Соченият правен извод не се променя и от дадените разрешения в постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 68/2011 год. по т.д.№ 529/2010 год. на ВКС, I т.о. В решението е прието, че след изтичане на срока по договор за влог в митнически склад не отпадат задълженията на складодържателя да държи  и пази стоките, поставени под митнически надзор, срещу което влогодателят дължи заплащане на дължимото възнаграждение.  Даденото разрешение е по казус, който не е идентичен с процесния  и не третира въпроса за разноските за съхранение на стоката при забава на самия складодържател.

С решение от 12.12.2013 год., постановено по в.т.д.№ 604/2013 год. ВАС е отменил решение № 559/14.06.2013Г. по т.д. № 2912/12г. на ВОС, като вместо него  е ОТХВЪРЛИЛ иска на „МОНИКС МАРИН СЕРВИЗ” ООД против « М и М Милицер и Мюнх БГ » ООД  за предаване на вложената от ищеца въз основа на договор за митническо складиране от 11.06.2010г. стока в митнически склад, тип „А”, управляван от ответника.

В решаващите си мотиви АС – Варна е приел, че за освобождаване на стоките след прекратяване на договора за влог в митнически склад не е достатъчно само поискване от влогодателя и освобождаване от последния по правилата на чл.585 ТЗ , а и изпълнение на специалните условия по ЗМ– чл.115 и чл.116 ЗМ , предвиждащи ограничения именно с оглед спецификата на складираната стока – стоки под митнически надзор под режим „митническо складиране”. Съдът е приел, че е налице сложен фактически състав, при който, за да настъпят желаните от ищеца правни последици - предаване на стоката, е необходимо осъществяване както на гражданскоправния елемент – прекратен договор за влог в митнически склад, така и на административноправния елемент - дадено разрешение от митническите органи, на осн. чл.115 и чл.116 ЗМ / като част от дейността по митнически контрол по см. на чл.2, ал.3 ЗМ /. Даването на разрешение е дейност на митническата администрация, но по силата на чл.107 вр. чл.115 и чл.116 ЗМ задължение на складодържателя е да освободи стоките само след представяне на такова разрешение. Приел още, че независимо от прекратяването на договора за влог, влогоприемателят не дължи предаването на стоката, тъй като към момента на даване ход на устните състезания липсва валидно и действащо разрешение на митническите органи за нейното вдигане, а предходната митническа декларация е автоматично анулирана.

                 Съдът изрично е приел, че ако поведението на складодържателя е довело до неоснователно препятстване на правомерна дейност на митнически органи, то същото следва да бъде санкционирано чрез ангажиране на административнонаказателна отговорност, вкл. и гражданскоправна отговорност за вреди.

                   Постановеният съдебен акт не е допуснат до касационно обжалване и е влязъл в законна сила /Определение № 898/21.11.2014 год. по т.д.№ 832/2014 год. по описа на ВКС, първо т.о./.

                   Поначало,  една от последиците на забавата е правото на кредитора да инвокира спор за принудително осъществяване на правата си.  Не така стои въпроса обаче, при условие, че предмет на притезанието е стока под режим „митническо складиране”.  Принудителното присъждане и предаване на вещта в този случай може да се осъществи единствено при кумулативно наличие на забава, ведно с надлежно митническо направление, приключващо особения митнически режим към датата на даване ход на устните състезания. Безспорно, липсата на административноправния публичен елемент е обективен факт, който осуетява упражняването на правото на принудително връщане. 

     Спорният предмет по настоящото дело е сведен до това налице ли е виновно бездействие на складодържателя, довело до невъзможност на вложителя да предприеме правни и фактически действия по приключване на митническия режим. Съдебният акт не третира въпроса налице ли е виновно бездействие на складодържателя в периода 11.11.2010 год. до 10.11.2012 год. във връзка с предаване на стоката за транзитиране и в този смисъл не преклудира насрещното възражение на ответника за допусната забава от ищеца. 

    Предвид формираните изводи, решението на първостепенния съд следва да бъде потвърдено. На основание чл. 78, ал.2 ГПК на въззиваемата страна следва да бъдат присъдени сторените във въззивното производство съдебни и деловодни разноски в размер на 2500 лева – заплатено адвокатско възнаграждение.

Водим от горното, съдът

Р Е Ш И:

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 740/14.07.2014 год., постановено по т.д.№ 329/2013 год. по описа на ВОС, в частта, в която са отхвърлени като неоснователни предявените от „М и М МИЛИЦЕР и МЮНХ БГ“ ООД, ЕИК 121140750, със седалище и адрес на управление гр.София, район „Люлин“, ул.“Андрей Германов“ № 11, представлявано от управителя си С. Т. Д. срещу „МОНИКС МАРИН СЕРВИЗ“ ООД, ЕИК 813100439, със седалище и адрес на управление гр.Варна, район „Одесос“, ул.“Крали Марко“ № 6, представлявано от управителя си В. И. В.ев евентуални искове за заплащане на сумата от 22 668, 63 лева, съставляваща обезщетение за ползване без основание на митническия склад от страна на ответното дружество за процесния период, изчислена на база средна пазарна цена на наема на митнически склад и сумата от 40 026, 32 лева, представляваща обезщетение, равняващо се на 2% комисионна от стойността на обезпечените държавните вземания за съхраняваната стока, съставляваща средна пазарна цена за подобна услуга в икономическия сектор, на основание чл. 79, ал.1 ЗЗД вр. чл. 82 ЗЗД.

 ОСЪЖДА „М и М МИЛИЦЕР и МЮНХ БГ“ ООД, ЕИК 121140750, със седалище и адрес на управление гр.София, район „Люлин“, ул.“Андрей Германов“ № 11, представлявано от управителя си С. Т. Д. ДА ЗАПЛАТИ на „МОНИКС МАРИН СЕРВИЗ“ ООД, ЕИК 813100439, със седалище и адрес на управление гр.Варна, район „Одесос“, ул.“Крали Марко“ № 6, представлявано от управителя си В. И. В.ев сумата от 2 500 лв., представляваща сторени съдебно-деловодни разноски пред въззивната инстанция, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК.

РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване в едномесечен срок от връчването му на страните пред ВКС при условията на чл. 280 ГПК.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                        ЧЛЕНОВЕ: