Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е

 

№    357/14.12. 2013г.                                           гр.Варна

 

В     И М Е Т О    Н А     Н А Р О Д А

Апелативен съд   -  Варна                               търговско   отделение

на     дванадесети ноември                                              Година 2013

в публично заседание в следния състав :

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ: В.Петров                                                               ЧЛЕНОВЕ:  М.Недева

             Кр.Генковска

при секретаря : Е.Т.

като разгледа докладваното от съдия Недева в.т.дело №  568   по описа за 2013 година, за да се произнесе, взе пред вид следното :

          Производството по делото е по реда на чл.258 ГПК.

          Образувано е по подадена въззивна жалба от Д В Б.В., вписано в Търговския регистър  на Търговско-промишлената палата на Х, Е – и Ф, К Н, под № 39055950, със седалище и адрес на управление в гр.Л, ул. П № 9, 8218NJ, Кралство Нидерландия, представлявано от управителите: Д, А Я М роден на ***г. в гр. А; С, Я К, роден на ***г. в гр. Л и Д Б, А В М, роден на ***г. в гр. Е срещу решение №  62/18.04.201 Зг. на Шуменския окръжен съд, постановено по т.д. 548/2012г., с което дружеството е осъдено да заплати на „Х” АД / публично дружество/ със седалище и адрес на управление гр.Шумен, 9 700, ул.”Антим І” № 38, с ЕИК 127631592, представлявано от З Г З – Главен изпълнителен директор   сумата от 25 740.50 евро, представляваща плащане по фактури с № 0000030112/29.07.2011г. и № 0000030113/29.07.2011г. и 2 658.78 евро  мораторна         лихва върху главницата от момента на падежа до 05.09.2012г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 05.09.2012г. до окончателното й изплащане, ведно със съдебно деловодните разноски  от 5 470.74 лева. По съображения, изложени в жалбата, моли съда да обезсили обжалваното решение като постановено при непълнота на доказателствата, да прогласи неговата нищожност на осн.чл.270 ал.2 ГПК, да го отмени на осн.чл.240 ал.1 ГПК, както и да го отмени  и прекрати  производството по делото . В съдебно заседание заявява, че не поддържа искането си за обявяване на решението за нищожно.

          Въззиваемата страна счита жалбата за неоснователна и моли съда да потвърди обжалвания съдебен акт като правилен и законосъобразен.

          Съдът, за да се произнесе по съществото на въззива, прие за установено следното :

          Предявени са в условията на обективно кумулативно съединяване искове с правно основание чл.79 ал.1 ЗЗД вр.чл.327 ал.1 ТЗ и чл.86 ЗЗД :  Ищцовото дружество “Х” АД, ЕИК 127631592 със седалище и адрес на управление гр. Шумен претендира от Dikstra Vereenigde B. V. (Дейкстра Веренихде Б.В.) със седалище и адрес на управление Кралство Нидерландия, гр.Лелистад, номер на търговско промишлената палата на Хоой-Еем и Флеволанд  39055950 заплащане на  сума в общ размер на 25 740.50 евро, от които 23 686.50 евро, представляваща дължимата цена на доставени, но незаплатени от ответника стоки по фактура № 0000030112/29.07.2011 г. и сумата от 2 054.00 евро, представляваща стойността на превоза на стоката от завода на ищеца до седалището на ответника в Лелистад, Нидерландия, както и 2 446,62  евро,  мораторна лихва върху сумата от 23 686.50 евро за периода от 28.09.2011 г. до датата на подаването на исковата молба – 05.09.2012 г. и 212,16  евро,  мораторна лихва върху сумата от 2 054.00 евро, за периода от 28.09.2011 г. до датата на подаването на исковата молба – 05.09.2012 г., ведно със законната лихва върху главницата в общ размер на 25 740.50 евро, считано от датата на подаването на исковата молба до окончателно изплащане на задължението.

          Направеното във въззивната жалба искане за обявяване на решението за нищожно на осн.чл.270 ал.2 ГПК не се поддържа, поради което съдът не дължи произнасяне по него.

          На първо място в жалбата се прави оплакване за липсата на  международна компетентност на Шуменския окръжен съд да се произнесе по предявения иск, пред вид нищожността на клаузата на чл.13 от Договор HD 04/01.01.2011г., преценена при съпоставка между общата компетентност на съда по чл.60 от Регламент на Съвета /ЕО/ № 44/2001г. от 22 декември по чл.5 предл.1 от същия Регламент, съгласно които 2000г. относно юрисдикцията и признаването и изпълнението на съдебни решения  по граждански и търговски дела и специалната компетентност според въззивника международно компетентен е съда по мястото на изпълнение на договорното задължение, а именно – съда в гр.Лелистад, Кралство Нидерландия. В тази връзка съдът съобрази : Налице е правен спор по международна търговска продажба между търговски дружества от две различни държави-членки на Европейския съюз. Претендира се заплащането на цена на доставена стока и  на разноските  по превоза й от мястото на предаването до седалището на купувача, ведно с мораторна лихва върху главницата. Съгласно чл.5, т.1, б. “а” и “б” от Регламент (ЕО) № 44/2001 на Съвета от 22.12.2000 г. по дела свързани с продажба на стоки компетентен би следвало да е съдът по мястото в държава-членка, където съгласно договора са доставени стоките или е трябвало да бъдат доставени, респ. – по дела, свързани с оказването на услуги компетентен е съда на държавата – членка, където съгласно договора услугите са били оказани или е трябвало да бъдат оказани. По дела, свързани и с доставка на стоки и оказване на услуги, компетентен е съда на държавата – членка, в която са оказани услугите – чл.5 т.1 б.”с” от Регламента. Чл.23 от Регламента дерогира установената в чл.5 специална компетентност и дава възможност на страните да договорят компетентен съд на държава – членка за разрешаване на всякакви спорове, които са възникнали или които могат да възникнат  във връзка  с определено правоотношение. Изискването към такова споразумение, предоставящо юрисдикция, е да бъде писмено или доказано в писмен вид, или да бъде във форма, съобразно практиките, установени между страните или във форма, съобразен с обичая в международната търговия.  В процесния случай договорената компетентност на българския съд  е установена в разпоредбата на чл.13 от Договор HD 04/01.01.2011г. и съобразена с изискванията за форма.  Налице е изрична пророгация  по смисъла на чл.23 от Регламент 44/2001г. Няма изискване да бъде посочен конкретен съд или конкретен спор. Конкретният съд се определя  по  правилата на родовата и местната компетентност по националното право на съответната държава. В този смисъл клаузата на чл.13 от процесния договор не е нищожна.

Неоснователно е  и позоваването на нарушение на първостепенния съд на изискването на чл.26 от Регламент 44/2001г., съгласно който съдът спира разглеждането на делото дотогава, докато не се покаже, че ответникът е могъл да получи документа, с който се започва делото или равнозначен документ в достатъчен срок, който да му позволи да организира защитата си, или че за постигането на това са били предприети всички необходими стъпки. Видно от доказателствата по делото, исковата молба и приложенията към нея, в превод на англ.език, са надлежно връчени и получени от ответника, с което са спазени изискванията на Регламент /ЕО/ № 1393/2007г. Липсват твърдения и доказателства, че ответникът по обективни причини не е могъл  да организира защитата си. Напротив – на 18.03.2013г. е  депозирана молба до съда от упълномощен от дружеството адвокат – Ива Иванова Згурова – Шопова от САК, за отлагането му. Правилно искането за отлагане не е било уважено, тъй като от представения болничен лист съдът не е могъл да направи извод за наличие на предпоставките, установени в чл.18 ал.2 от Наредбата за медицинската експертиза.

Досежно уговорената арбитражна клауза в чл.9 от договора  : Тук конкретният съд е посочен, но в срока за отговор на исковата молба ответникът не се е позовал на тази арбитражна клауза – чл.8 ал.1 ЗМТА, поради което съдът правилно не е прекратил производството по делото пред себе си и не го е изпратил на уговорения арбитражен съд.

По съществото на спора :

Безспорно установено от фактическа страна е, че между страните е възникнало валидно облигационно отношение по рамков договор  HD 04/01.01.2011г., по силата на който продавачът се е задължил да продаде договорените стоки,  съгласно техническите характеристики, условия и цени по ценовата си листа и в продуктовата си спецификация, като предаването им става при условия EXW / франко завода/ на продавача- гр. Плиска, България. За извършената доставка на стоки е издадена фактура № 000003011/29.07.2011г. на стойност 23 686,50 евро. При наличието на условието EXW съгласно общо валидните правила за тълкуване на термини при международни продажби, издадени от Международната търговска камара, със седалище Париж  - Инкотермс, продавачът е изпълнил задължението си да предаде стоката, като я предостави на купувача в собствените си помещения, а задължение на купувача е да получи стоката, заплати цената й и да организира пренасянето й за своя сметка до крайната дестинация.  В процесния случай ищецът е организирал транспортирането на стоката от гр.Плиска до гр.Лелистад, Нидерландия, за което е издал и фактура № 0000030112/29.07.2011г. за сумата от 2 054 евро. От заключението на ССчЕ, прието пред първата инстанция, се установява, че и двете фактури са осчетоводени в счетоводството на ищеца, включени са в дневника на пордажбите и СД по ДДС, като и по двете фактури не е извършено плащане от страна на ответника.

Пред вид на горната фактическа установеност съдът прави извод за основателност на предявената искова претенция. Оспорването на връзката между фактура № 30113/29.07.2011г., опаковъчния лист към нея и товарителница 32651 е направено извън преклузивния срок, поради което е недопустимо и съдът не дължи произнасяне по него. Доказателства за заплащане на дължимите суми от ответника не са представени, поради което исковете следва да бъдат уважени в тяхната цялост.

Пред вид основателността на главната претенция, основателна се явява и акцесорната за заплащане на мораторна лихва върху отделните стойности на издадените фактури, считано от датата на възникване на задължението  - 28.09.2011г. до датата на предявяване на исковата претенция – 05.09.2012г. Така върху главница от 23 686,50 евро за периода 28.09.2011г. – 05.09.2012г. мораторната лихва е 2 446,62евро, а върху главницата от  2  054 евро  за същия период – 212,16 евро, или общо  - 2 658,78 евро, които следва да бъдат присъдени ведно със законната лихва от завеждането на исковата молба до окончателното изплащане на задължението.

Тъй като първоинстанционното решение не е постановено по реда на чл.238 ГПК, искането за отмяната му по реда на чл.240 ГПК също е недопустимо.

С оглед изхода на спора пред настоящата инстанция на въззиваемата страна се присъждат сторените от нея разноски в размер на 1 920лв.

Водим от горното, съдът

 

Р       Е       Ш      И       :

 

ПОТВЪРЖДАВА решение  №  63/18.04.201 Зг. на Шуменския окръжен съд, постановено по т.д. 548/2012г.

ОСЪЖДА  Д В Б.В., вписано в Търговския регистър  на Търговско-промишлената палата на Х, Е – и Ф, К Н, под № 39055950, със седалище и адрес на управление в гр.Л, ул. П № 9, 8218NJ, К Н, представлявано от управителите: Д, А Я М, роден на ***г. в гр. А; С, Я К, роден на ***г. в гр. Л и Д Б, А В М, роден на ***г. в гр. Е да заплати на „Х” АД / публично дружество/ със седалище и адрес на управление гр.Шумен, 9 700, ул.”Антим І” № 38, с ЕИК 127631592, представлявано от З Г З – Главен изпълнителен директор   сумата от 1 920лв – с.д. разноски за водене на делото в настоящата инстанция.

Решението може да се обжалва пред ВКС на РБ в едномесечен срок от съобщаването му на страните по реда на чл.280 ал.1 ГПК.

 

 

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ :                 ЧЛЕНОВЕ :