Р Е Ш Е Н И Е   № 295

 

17.12.2018г., гр. Варна.

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

ВАРНЕНСКИЯТ АПЕЛАТИВЕН СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ, в публично съдебно заседание на двадесет и първи ноември две хиляди и осемнадесета година, в състав:

 

                                                               ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВИЛИЯН ПЕТРОВ

                                                                          ЧЛЕНОВЕ: ГЕОРГИ ЙОВЧЕВ

                                                                                НИКОЛИНА ДАМЯНОВА

 

при участието на секретаря Ели Тодорова, като разгледа докладваното от съдията Н. Дамянова въззивно т. д. № 571 по описа на ВнАпС за 2018г., за да се произнесе взе предвид следното:

 

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК, образувано по въззивна жалба на „ Автотрейд“ ООД – гр. Варна, ЕИК 041066865, представлявано по пълномощие от адв. Зл. Л. от ВАК, срещу решение № 511/29.06.2018г., постановено по т. д. № 129/2018г. по описа на Варненски окръжен съд, с което е прието за установено в отношенията между страните, че ищецът Е.П.Г. ***, не дължи изпълнение в полза на въззивното дружество за сумата 62 200лв. по изпълнителен лист, издаден на 30.03.2012г. на основание заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417, т. 9 ГПК по ч. гр. д. № 3877/2012г. на РС - Варна, от която: сумата 60 000лв. - главница по запис на заповед от 23.02.2009г., предявен за плащане на 22.02.2012г., ведно със законна лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението-21.03.2012г. до окончателното изплащане на задължението, и сумата 1 200лв. - деловодни разноски, поради погасяване на задължението по давност.

Поддържайки доводи за неправилност на решението въззивникът моли за неговата отмяна и постановяване на друго, с което предявените искове да бъдат отхвърлени. Основните оплаквания са за необоснованост, противоречие със закона– чл. 107, чл. 365, чл. 116, б. „а“ и чл. 110 ЗЗД, и допуснати множество процесуални нарушения. Според въззивника, правилното разрешение в случая е да се приеме, че давността за паричното вземане, за което са издадени заповед за изпълнение и изпълнителен лист е прекъсната на 01.08.2012г., а след прекъсването новата давност е петгодишна.

Процесуалният представител на въззиваемия Е.П.Г. представя отговор в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК, в който е заявено становище за неоснователност на жалбата.

В насроченото открито съдебно заседание жалбата и отговорът се поддържат.

За да се произнесе по спора съставът на ВнАпС съобрази следното:

Варненският окръжен съд е бил сезиран с разглеждането на отрицателен установителен иск с правно основание чл. 439 във с чл. 124, ал.1, предл. 3 ГПК, предявен от Е.П.Г. срещу „ Автотрейд“ ООД – гр. Варна. Ищецът твърди в исковата молба, че е погасено по давност, при настъпила перемпция, правото на ответника за принудително изпълнение по изп. дело № 20127180400848 по описа на ЧСИ с рег. № 718 в КЧСИ, образувано на 30.03.2012г. за паричните вземания по изпълнителен лист, издаден по заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК по ч. гр. д. № 3877/2012г. на ВРС. Излага се, че след образуване на изпълнително производство, на 27.04.2012г. съдебният изпълнител е осъществил действия по принудително изпълнение, чрез налагане на възбрани по имотната партида на длъжника, последната от които е вписана на 30.05.2012г., а след тази дата липсват валидни действия по изпълнителното производство. Твърди се също, че последното искане на взискателя по изпълнителното дело преди изтичане на давностния срок е молба от 10.08.2012г., за вдигане на наложените запори по партидата на “Енона Груп“ ЕООД и “Логистик Партнер“ ООД от 10.08.2012г., която е била уважена от ЧСИ.

Ответникът оспорва иска, като твърди, че в хода на изпълнително дело не е настъпвала перемпция, тъй като са подавани и други молби за извършване на изпълнителни действия, освен посочените от ищеца, и по конкретно молби от 25.04.2014г. и от 08.03.2016г., с които е поискано изпълнение върху трудовото възнаграждение на длъжника. Излага се също, че давността е прекъсната два пъти: с оттеглянето на подадено от длъжника възражение срещу заповедта за изпълнение и с подписването на спогодба, съдържаща признание на вземането. Според ответника давностният срок, който се е трансформирал от специалния тригодишен по чл. 531, ал. 1 ТЗ в общ петгодишен – чл. 110 ГПК, предвид признанието на вземането в двустранен писмен документ – спогодба от 01.08.2012г., не е изтекъл в резултат на разсрочване на паричните задължения по спогодбата.

Обжалваното решение, с което установителният иск е уважен, е валидно като постановени от надлежен съдебен състав, в рамките на предоставената му правораздавателна власт и компетентност, и съдържащи реквизитите по чл. 236 ГПК. Съобразно обстоятелствата, посочени в исковата молба и отправеното до съда искане, спорът е правилно квалифициран. Ищецът обосновава правното си твърдение за погасяване на установено с влязла в сила заповед за изпълнение изпълняемо право за парично задължение по менителничен ефект на новонастъпили факти по смисъла на чл. 439 ГПК – погасяване по давност в период след стабилизиране на изпълнителният титул въз основа, на който е образувано изп. д. №20127180400848 на ЧСИ с рег. № 718 в КЧСИ, респ. след прекъсване на давността в изпълнителното производство с последното валидно изпълнително действие по чл. 116, б. „в“ ГПК. Следователно налице са особените процесуални предпоставки за допустимостта на производството по чл. 439, ал. 2 ГПК.

Предвид оплаквания в жалбата и становището на насрещната страна, съставът на въззивния съд намира, че в тази инстанция страните отново не спорят по отношение на посочените от ищеца факти и обстоятелства, съставляващи фактическо основание на предявения иск. Същевременно възприетата от окръжния съд фактическа обстановка е резултат от правилна съвкупната преценка на събраните в хода на производството доказателства, обсъдени по съответните правила на ГПК.

Предмет на разглеждания установителен иск е отричане на изпълняемо право по абстрактна сделка – запис на заповед от 23.02.2009г., за сумата 60 000 лв., предявен на 22.02.2012г., съставляващ документ по чл. 417, т. 9 ГПК, въз основа на който е издадена Заповед № 2121/22.03.2012г. за незабавно изпълнение по ч. гр. д. № 3877/2012г. на ВРС в полза на ответника Автотрейд“ ООД срещу ищеца Е.П.Г.. Установено е по безспорен начин, че изп. дело № 20127180400848 по описа на ЧСИ с рег. № 718 в КЧСИ, по което ответникът е взискател, а ищецът – длъжник, е образувано на 30.03.2012г. за принудително изпълнение на паричните вземания по изпълнителен лист, издаден по посочената заповед за изпълнение. Заповедта за изпълнение е влязла в сила при условията на чл. 416, предл. 2 ГПК, в резултат на оттегляне на подаденото от длъжника възражение по чл. 414 ГПК с молба от 31.07.2018г.

До 05.06.2012г. по изп. дело № 20127180400848 на ЧСИ с рег. №718 в КЧСИ са извършвани действия само във връзка с обезпечаване на изпълнението: възбрани върху недвижими имоти, запори на дружествени дялове и на МПС, собственост на длъжника. След тази дата, до изтичане на двугодишния срок по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, не са предприети изпълнителни действия, която да препятстват настъпването на перемпция – погасяване на правото на принудително изпълнение на взискателя в рамките на конкретното изпълнително производство. Следователно, на 05.06.2014г. изпълнителното производство е прекратено по силата на закона, на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК.

Искането на взискателя по подадената преди перемиране на изпълнението молба от 25.04.2014г., за извършване на справка за регистриране на трудови договори на длъжника, която е уважена с разпореждане на ЧСИ от 13.05.2014г., съставлява действие, изрично посочено в мотивите по т. 10 от ТР № 2/2013 г. от 26.06.2015 г. по т. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, при примерното изброяване на тези действия в изпълнителното производство, с които давността не се прекъсва.

В периода от 08.03.2016г. до спиране на изпълнението с определение № 1026/19.03.2018г. по висящото т. д. № 129/2018г. по описа на ВОС, постановено по реда на чл. 389 ГПК като обезпечителна мярка по предявения отрицателен установителен иск, са извършени действия по принудително изпълнение: налагане на запор върху трудово възнаграждение на длъжника, опис, оценка и обявяване на публична продан на недвижим имот, собственост на длъжника. Действията са реализирани след прекратяване на изпълнителното дело, настъпило на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, по силата на закона, поради което са недопустими и не прекъсват давността.

Въпреки че предмет на делото е отричане на изпълняемо право по менителничен ефект в резултат на изтекла погасителна давност, ответникът извлича основните си възраженията от съдържанието на спогодба по каузалното правоотношение, по повод на което страните не спорят, че е издадена ценната книга на заповед. Представената от ответника спогодба от 01.08.2012г. е сключена от страните, с участието на трето лице - “Мегатрейд Груп“ ООД, с цел окончателно уреждане на задълженията по договор за финансов лизинг № 346/24.02.2009г. и договор за встъпване в дълг от същата дата. В документа са обективирани съвпадащи констативни изявления за разваляне на договора поради неизпълнение от страна на ищеца и “Мегатрейд Груп“ ООД, както и че неизпълнението е принудило ответника да реализира правата си въз основа на издадения от длъжника гаранционен запис на заповед, като се снабди със заповед за изпълнение и изпълнителен лист по ч. гр. д. № 3877/2012г. на ВРС. Кредиторът е опростил част от задълженията на ищеца и на встъпилото в дълг лице. Постигнато е съгласие за разсрочено плащането на останалата, неопростена част от дълга, на 12 вноски по 1000лв., дължими за периода от м. 08.2012г. до м. 07.2013г., включително с падежи 30-то число на месеца, за който се отнасят, и 12 вноски по 4000лв., дължими за периода от м.08.2013г. до м.07.2014г., включително с падежи 30-то число на месеца, за който се отнасят. Длъжникът се е задължил да оттегли подаденото възражение по чл. 414 ГПК, а кредиторът – да поиска вдигане на наложените от ЧСИ обезпечителни мерки.

Релевантността на тази спогодба към предмета на спора би могла да бъде обсъждана единствено при преценка за това дали в същата е направено признание на вземането по записа на заповед от длъжника, което прекъсва погасяването по давност на правото за принудително изпълнение по отношение на менителничното задължение съгласно чл. 116, б. „а“ ГПК. Доколкото обаче заповедта за изпълнение е влязла в сила в резултат на оттегляне на подадено от длъжника възражение по чл. 414 ГПК с молба от 31.07.2018г., при условията на чл. 416, предл. 2 ГПК, а оттеглянето на възражението е задължение, поето от длъжника със сключената спогодба, подписана на следващия ден, то следва да се приеме, че е налице едно общо основание за прекъсване на давността по смисъла на чл. 116, б. „а“ ГПК, настъпило на 01.08.2012г.

В тази връзка, единият от основните спорни въпроси в жалбата, на който набляга въззивникът, за липса на обективна новация със спогодбата, е без правна стойност за разрешаването на спора, тъй като от оттегляне на възражението по чл. 414 ГПК на 31.07.2012г. и сключването на спогодбата на 01.08.2012г. до момента не е установено друго прекъсващо давността действие по отношение на менителничното задължение, чието принудително изпълнение е предмет на изп. дело № 20127180400848 на ЧСИ с рег. №718 в КЧСИ. Противно на довода на въззивника, давностният срок за менителничното задължение, предмет на принудително изпълнение, не може да се прекъсне от уговорки за разсрочено плащане по спогодбата, независимо дали се касае за новиране на задълженията по договора за финансов лизинг или страните уговарят констатираното изискуемо парично задължение по същото каузално правоотношение да бъде погасено на части, на посочени падежи, без намерение за обективна новация. За всяко от юридически различните притезания по записа на заповед и по каузалното правоотношение, по повод или във връзка с които е издадена ценната книга, тече отделна давност, без основания за обусловеност, макар и същите за имат за предмет една и съща престация и по тази причина – да са относително свързани, включително и чрез кумулация на притезания. Разсрочване на задълженията по спогодбата е ирелевантно по отношение на давността за менителничното задължение. Погасителната давност е уредена с императивни правни норми, т. е. страните по договора не могат да уговорят нещо различно от предвиденото в закона, респ. да удължават или намаляват давностните срокове. Освен това, очевидно, записът на заповед не би могъл да е издаден за обезпечаване на паричните вземания по спогодбата, чиито падежи са уговорени да настъпят съществен период от време след предявяването му и след установяване на изпълняемо право по абстрактната сделка, с влязла в сила заповед за изпълнение.

Във връзка с довода в жалбата, че специалният тригодишен давностен срок по чл. 531, ал. 1 ТЗ се е трансформирал в общия петгодишен по чл. 110 ГПК, предвид признанието на вземането в двустранен писмен документ – спогодба от 01.08.2012г., съставът на въззивния съд съобрази следното:

Лишено от основание е правното твърдение на въззивника, че в резултат на сочения от него юридически факт - признание на процесното менителнично задължение в двустранен писмен документ, специалният тригодишен срок по чл. 531, ал. 1 ТЗ за погасяване по давност на искове за менителнични задължения се е трансформирал в общия петгодишен по чл. 110 ГПК. Законът не предвижда релевантност на признанието на задължено лице по менителничен ефект по отношение приложението на срока по чл. 531, ал. 1 ТЗ, а както при всички притезания, същото има само правното действие по чл. 116, б. „а“ ГПК - прекъсване на давността.

Същевременно, тъй като погасителната давността е уредена с императивни правни норми, съдът следва да формира изводи, въз основа на установената фактическа обстановка, за приложимия давностен срок съобразно разпоредбите на чл. 110 – чл. 120 ЗЗД, без да е обвързан от доводите на страните. При условията на противоречивото разрешаване от съдилищата на въпроса за приложение на чл. 117, ал. 2 ЗЗД по отношение на вземания, установени със заповед за изпълнение от съдилищата, настоящият състав на въззивния съд е на становището, че по действащия ГПК няма основание да се отрече приравняването на влязлата в сила заповед за изпълнение към съдебно решение по смисъла на чл. 117, ал. 2 ЗЗД, и текстът да бъде приложен по отношение на процесните менителнични задължения.

Характерно за влезлите в сила решения е тяхното установително действие в отношенията между страните - след влизане в сила на решението страните не могат да продължават спора. Правното положение е установено и страните са длъжни да съобразяват своето поведение с решението. Те не могат да се позовават на факти и обстоятелства възникнали до приключване на устните състезания след които решението е влязло в сила - такива факти са преклудирани. Изключение представляват институтите на отмяна на влязло в сила решение и случаите ако след устни състезания са настъпили нови факти, даващи право на нов иск за спорното право. Аналогично е положението при влезлите в сила заповеди за изпълнение. Съгласно практиката на ВКС длъжника по заповедта не може да оспорва вземането с възражения основани на факти или обстоятелства, които са му станали известни или са могли да му станат известни до изтичане на срока за възражение по чл. 414 ГПК. Следователно влязлата в сила заповед има установително и преклудиращо действие. Осъдителните решения имат изпълнителна сила, каквато имат и заповедите за изпълнение по чл. 420 ГПК (след влизането им в сила) и тези по чл. 417 ГПК. Както при съдебните решения, така и по отношение на заповедите има възможност за преразглеждане на съществуването или дължимостта на вземането само на строго лимитирани основания - по реда на чл. 423 ГПК (аналогичен на чл. 303, ал. 1, т. 5 ГПК), чл. 424 или чл. 439 ГПК. Редът по чл. 439 ГПК е приложим при нововъзникнали обстоятелства, които както при съдебните решения могат да се релевират чрез иск щом са настъпили след приключване на устните състезания и съответно не се преклудират. Основанията по чл. 424 ГПК са аналогични на основанията за отмяна на влезли в сила решения по чл. 303, ал. 1, т. 1 с особеност, че се релевират по исков ред. Следователно законодателят е придал на влязлата в сила заповед за изпълнение характера на влязло в сила решение за вземането, защото е ограничил нейното атакуване до степен в каквато е ограничено и атакуването на влезли в сила решения.

Приложението в случая на срока по чл. 117, ал. 2 ГПК за погасяване по давност на изпълняемото право, чието принудително изпълнение е предмет на изп. дело № 20127180400848 по описа на ЧСИ с рег. № 718 в КЧСИ, а не на специалния срок по чл. 531, ал.1 ТЗ е без значение за крайния извод на съда за основателност на предявения отрицателен установителен иск. В периода от 01.08.2012г., която дата е приета съгласно изложените по – горе мотиви като такава, на която е направено признание на вземането, предмет на принудително изпълнение, и при установена перемпция по посоченото изпълнително производство, настъпила на 05.06.2014г., на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, до изтичане на петгодишният период по чл. 117, ал. 2 ГПК на 01.08.2017г. , не е установено друго прекъсване на давността. Следователно въззиваемият не дължи изпълнение в полза на въззивното дружество за сумата 62 200лв. по изпълнителен лист, издаден на 30.03.2012г. на основание заповед за изпълнение по чл. 417, т. 9 ГПК по ч. гр. д. № 3877/2012г. на РС – Варна, поради погасяване по давност. Поради съвпадение на правните изводи на двете съдебни инстанции по съществото на спора първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено.

С оглед резултата от въззивното обжалване, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК във вр. чл. 38, ал. 2 ЗАдв, по силата на който при осъществена безплатна правна помощ в някоя от хипотезите по чл. 38, ал. 1 ЗАдв, адвокатското възнаграждение се присъжда на процесуалния представител, който, съгласно съдържанието на представения договор за правна помощ, се е съгласил да поеме безплатна защита, на адв. К.Т. *** следва да се присъди сумата 2 366 лв., определена съобразно Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, на база материалния интерес по делото.

Воден от горното, ВнАпС, ТО, І-ви състав

Р Е Ш И:

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 511/29.06.2018г., постановено по т. д. № 129/2018г. по описа на Варненски окръжен съд.

ОСЪЖДА “АВТОТРЕЙД“ ООД, ЕИК 041066865, със седалище и адрес на управление: гр. Варна, бул.“Трети март“ № 59, Фолксваген център, представлявано от В. А. и А. К., да заплати на адвокат К.Т. от Варненска адвокатска колегия, със служебен адрес: гр. Варна, ул. „ П.К.“ № Х, ет. 1, офис 1, адвокатско възнаграждение в размер на 2 366 лв., за осъществено безплатно представителство на Е.П.Г., ЕГН **********, по в. т. д. № 571/2018г. по описа на ВнАпС, на основание чл. 38, ал. 2 от ЗА вр. с чл. 38, ал. 1, т. 2, пр. 2 от ЗА.

 

Решението подлежи на касационно обжалване пред Върховния касационен съд, при условията на чл. 280 ГПК, в едномесечен срок от връчването му на страните.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                         ЧЛЕНОВЕ: 1.                      2.