ОПРЕДЕЛЕНИЕ

 

 

                                         №     565                22.08.2013 г.

Варненският апелативен съд                                           търговско отделение

В   закрито  заседание в следния състав:

                                                    ПРЕДСЕДАТЕЛ*

 Х*

                                                                        ЧЛЕНОВЕ: З* З*

                                                                                            Р* С.

Сложи за разглеждане докладваното от З* ч.възз.т. дело номер 572 по описа за 2013 година и за да се произнесе взе предвид:

Производството е на основание чл. 274 ал. 1 т.2 ГПК, вр. с чл. 248 ал. 3  ГПК .

Образувано е частната жалба на „Ю* Б*” АД срещу определение № 2077/22.05.2013 г. постановено по т.д. 2313/2012 г. на ВОС, с което оставена без уважение молбата на частния жалбоподател против решение № 309/2.04.2013 г. по т.д. 2313/2012 г. на ВОС за изменението  му в частта за съдебните разноски.

Наведени са доводи за неправилност на обжалваното определение като незаконосъобразно постановено в противоречие с чл. 78 от ГПК вр. с чл. 37 от Закона за адвокатурата, поради което се иска отмяната му и уважаване на молбата за изменение на решението в частта за съдебните разноски.

Частната жалба е подадена в срок от надлежна страна при наличието на правен интерес и е допустима.

Постъпил е писмен отговор от ответниците.

Разгледана по същество е неоснователна.

Отговорността за разноски на загубилата страна в спора покрива само действително направените разноски до момента на приключване на съдебното дирене. По приложението на чл. 78 ГПК съществува трайна практика на ВКС, която се придържа към становището, че разноските се присъждат, ако по делото са представени доказателства за реалното им извършване. Съдът не споделя цитираната практика на гражданската колегия на ВКС, доколкото тя не намира опора в закона чл. 78 ГПК, според който и в ал. 1 и ал. 5 се сочи че на присъждане подлежат „заплатените” разноски от страната. Аргументите на чл. 37 и чл. 36 ал. 2 от Закона за адвокатурата са неотносими, доколкото уреждат отношенията между пълномощника и упълномощилата го страна, на която се дължи договореното възнаграждение. На загубилата страна отговорността за разноски обаче е в рамките на „заплатените” от другата страна съдебни разноски.

Независимо от вече изложеното, до приключване на последното заседание в първата инстанция, т.е. в преклузивния срок по чл. 80 ГПК липсват доказателства за договорено адвокатско възнаграждение, поради което цитираното като практика определение № 46/08.02.2011 г. на ВКС по гр.д. 37/2011 г. ІІ г.о. ГК, е неотносимо към спора, доколкото съдържа договорка за отложено плащане, каквато в случая липсва.

Поради изложеното обжалваното определение като законосъобразно следва да се потвърди.

Водим от горното съставът на Варненския апелативен съд

 

О П Р Е Д Е Л И :

 

ПОТВЪРЖДАВА определение № 2077/22.05.2013 г. постановено по т.д. 2313/2012 г. на ВОС, с което оставена без уважение молбата на частния жалбоподател против решение № 309/2.04.2013 г. по т.д. 2313/2012 г. на ВОС за изменението  му в частта за съдебните разноски.

Определението може да се обжалва с частна касационна жалба пред ВКС на РБ в едноседмичен срок от съобщаването му на страните.

 

Председател:                                    Членове: