Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е

 

22/21.01. 2016г.                             гр.Варна

 

В     И М Е Т О    Н А     Н А Р О Д А

 

Апелативен съд   -  Варна                   търговско   отделение

на   осми декември                                                         Година 2015

в  открито   заседание в следния състав :

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ: А.Братанова

ЧЛЕНОВЕ: М.Недева

                                                                              Р.Славов

 

при секретаря : Д.Ч.

като разгледа докладваното от съдия Недева в.т.дело №  581  по описа за 2015 година, за да се произнесе, съобрази следното:

          Производството по делото е по реда на чл.258 ГПК.

          Образувано е по подадена въззивна жалба от „ САНО И ПИ СИ" ЕООД, ЕИК 103001756, със седалище и адрес на управление гр. Варна, бул. „ Цар Освободител” № 109 А, ет. 1, офис 11 срещу решение № 480/15.06.2015г. на Варненския окръжен съд, търговско отделение, постановено по  т.д. № 1555/2014г. в частта, с която  е осъдено да заплати  на „КОНСОРЦИУМ ПБЕС” ООД  350 000лв, представляващи изискуема главница по договор за заем от 25.11.2008г. на осн.чл.79 ал.1 пр.1 ЗЗД вр.чл.240 ал.1 ЗЗД; ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 26.11.2014г. до окончателното изплащане на задължението, сумата от  102 334,25лв, представляваща общ размер на дължима за периода от 26.11.2010г. до 20.07.2014г.   възнаградителна лихва, уговорена в чл.3.2 от договора, на осн.чл.79 ал.1 пр.1 вр.чл.240 ал.2 ЗЗД, както и сумата от 41 369,38лв разноски в обезпечителното и исковото производство. По съображения за неправилност на обжалваното решение, поради постановяването му в противоречие с материалния закон и необоснованост, моли съда да го отмени в обжалваните части и да остави исковата молба в уважената с първоинстанционното решение част без уважение, като неоснователна и недоказана.

          Въззиваемата страна счита жалбата за неоснователна и моли съда да потвърди съдебното решение в обжалваната част.

          Съдът, за да се произнесе по съществото на въззива, прие за установено следното :

Предявени са в условията на обективно кумулативно съединяване искове с правно основание чл. 79, ал. 1, предл.1 във вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД от „КОНСОРЦИУМ ПБЕС" ООД с ЕИК 200053948, със седалище и адрес на управление: гр. Варна, ул. „ Димитър Икономов” № 21, срещу „ САНО И ПИ СИ" ЕООД, ЕИК 103001756, със седалище и адрес на управление гр. Варна, бул. „ Цар Освободител” № 109 А, ет. 2, офис 21, за присъждане на сумата 350 000 лв., претендирана като изискуема главница по сключен между страните договор за заем от 25.11.2008г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателно погасяване на задължението, както и сумата 160 922.22лв., представляваща общ размер на дължима за периода от 25.11.2008г. до 20.07.2014г. възнаградителна лихва, уговорена в чл. 3.2 от договора, от която предмет на настоящото въззивно производство е сумата от 102 334,25лв.

От събраните по делото доказателства се установява, че по силата на представен с допълнителната искова молба Договор за заем от 25.11.2008г., сключен между „КОНСОРЦИУМ ПБЕС" ООД, гр.Варна в качеството му на заемодател и  „СМК” ООД /праводател на ответника/, в качеството му на заемател, между страните по спора е възникнало валидно облигационно отношение по предоставяне на сумата от 350 000лв в заем в деня на подписването му, като в чл.3.2 на същия договор е разписано правото на заемодателя да получи лихва в размер на 8 % годишно върху стойността на дадената сума в края на периода. Съгласно чл.9 срокът на договора автоматично се удължава за същия период от време, ако липсва писмено изявление на страните, касаещо неговия предмет.

Уреденият в чл.240 и сл.ЗЗД договор за паричен заем, по силата на който заемодателят предава в собственост на заемателя пари или други заместими вещи, а заемателят се задължава да върне заетата сума или вещи, е реален договор. Писмената форма е условие за доказване на същия, но не и условие за неговата действителност, тъй като той е неформален договор.  В този смисъл поддържаното в жалбата възражение, че процесният договор за заем не е приложен към исковата молба, а с допълнителната искова молба, т.е. според въззивника – «след преклузивния срок за представяне на документи, установен в ГПК» е неоснователно. Преди всичко писменият договор за заем от 25.11.2008г. е описан в обстоятелствената част на исковата молба като правопораждащ вземането на ищеца юридически факт. Описан е и в приложенията към доказателствата към исковата молба, но действително технически не е представен с тях, а с допълнителната искова молба, поради което въвеждането му в процеса не е извършено при настъпила преклузия за представяне на доказателства. Изхождайки от обстоятелството, че договорът за заем е реален договор, съдът следва да направи извод за наличието на валидно възникнала облигационна връзка между страните по спора въз основа на установено съгласие за сключването му и реално предаване на заемната сума.

С оглед носената от него доказателствена тежест, ищецът е поискал назначаването на СсчЕ, която да изследва  счетоводното отразяване на договорната връзка между страните, извършените погашения и необслужената част от задълъжението. Заключенията на единичната и тройната експертиза не се отличават съществено. Според тях сумата от 350 000лв по процесния договор за заем от 25.11.2008г. е предадена от „КОНСОРЦИУМ ПБЕС" ООД на „ САНО И ПИ СИ" ЕООД на 25.11.2008г. чрез банков превод. В счетоводството на ищеца  към 31.12.2014г. общият размер на задълженията по процесния договор възлиза на 510 739,92лв, от които – 350 000лв – главница и 160 739,92лв –лихви, при отразени плащания в размер на 10 060,00 лв, от които 160,00лв през 2010г. и 9 900,00лв- на 02.02.2011г., която последна  сума е постъпила по банковата сметка на ищеца с основание : „„ САНО И ПИ СИ лихва по д-р за заем/25.11.2008г.” В счетоводството на ответника непогасената главница по процесния договор възлиза на 0,00лв, а счетоводни данни за начислени и погасени лихви по договора не са представени. Т.е. – реалното предаване на заемната сума е установено и със заключенията на двете ССчЕ, приети пред първата инстанция, налице е и извършено погасяване на лихви по договора от страна на ответника като заемодател. Самият договор за заем не е оспорен досежно авторство или съдържание, съгласно чл.1 изр.2 от него същият служи и за разписка за получаване на заетата сума от 350 000лв, предвид на което съдът намира за доказано, при условията на пълно и главно доказване от страна на ищеца, възникването на твърдяното в исковата молба заемно правоотношение.

Твърдението на ответника, поддържано и във въззивната жалба, че между страните са налице сложни финансови взаимоотношения, придружени с голям брой парични плащания, както и че в счетоводството на ищеца не е направено правилно отражение на фактически съществуващите отношения, съдът намира за неоснователно и недоказано, въпреки  изрично дадените за това указания.

Падежът на задължението е уговорен на определена дата – 25.11.2009 г., като неколкократно автоматично е удължен по силата на чл.9, вкл. до 25.11.2014г. На 17.07.2014г. ищецът е връчил на ответника писмено уведомление за предсрочно изпълнение на задължението му за връщане на сумата от 350 000лв поради изпадането му в неплатежоспособност и изгубване на преимуществото на уговорен в негова полза срок, с оглед правомощието му по чл.71 пр.1 ЗЗД. Тъй като обаче длъжникът по процесното правоотношение по договор за заем е търговец, а установяването на обективното състояние на неплатежоспособност на търговец е недопустимо в общ исков процес, разпоредбата на чл. 71 ЗЗД не се прилага. / Реш. № 489 от 22.05.2007 г. на ВКС по т. д. № 143/2007 г., II о.,/. При това положение волеизявлението на заемодателя не е породило целената правна последица и падежът на задължението за връщане на заетата сума  е настъпил в хода на процеса, на 25.11.2014г. Волеизявлението от 17.07.2014г. има смисъла  по чл.9 от договора да прекрати автоматичното продължаване на срока за връщане на заетата сума.

Съгласно чл. 3.2 от договора, възнаградителната лихва в размер на 8% годишно,  възлиза на сумата 28 000 лв. за всеки един от петте едногодишни лихвени периода на действие на договора: 25.11.2008 г. – 25.11.2009г., 26.11.2009г. – 25.11.2010г., 26.11.2010г.– 25.11.2011г., 26.11.2011г.– 25.11.2012г., 26.11.2012 г.– 25.11.2013г.,като последния период на действие на договора обхваща 26.11.2013г. – 20.07.2014г. и за него задължението възлиза на сумата от 18 334.25 лв. Правозащитното възражение на ответника за изтекла в негова полза 3-годишна погасителна  давност за част от претенцията е основателно, тъй като погасителната давност за вземането за първия лихвен период е изтекла на 25.11.2012г., а за втория лихвен период – на 25.11.2013г. За третия лихвен период давността не е изтекла, тъй като исковата молба е подадена на 24.08.2014г., т.е. – преди 25.11.2014г. Следователно претенцията за възнаградителна лихва следва да бъде уважена в размер на 102 334,25лв / 28 000лв х 3 лихвени периода + 18 334,25лв./

Предвид горното решението в обжалваната част се явява правилно и законосъобразно и следва да бъде потвърдено.

Поради изцяло съвпадение на фактическите констатации и правни изводи на двете инстанции, съдът на осн.чл.272 ГПК препраща към мотивите на първоинстанционния съдебен акт, като ги прави част от настоящото решение.

 С оглед изхода на спора пред настоящата инстанция на въззиваемата страна се присъждат направените от нея разноски в размер на 16 920лв с ДДС, съобразно релевираното възражение за прекомерност на адв.възнаграждение.

Водим от горното, съдът

 

Р      Е       Ш      И       :

 

 

 

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 480/15.06.2015г. на Варненския окръжен съд, търговско отделение, постановено по  т.д. № 1555/2014г. в обжалваната част.

В необжалваната част решението е влязло в сила.

ОСЪЖДА „ САНО И ПИ СИ" ЕООД, ЕИК 103001756, със седалище и адрес на управление гр. Варна, бул. „ Цар Освободител” № 109 А, ет. 1, офис 11 да заплати на „КОНСОРЦИУМ ПБЕС" ООД с ЕИК 200053948, със седалище и адрес на управление: гр. Варна, ул. „ Димитър Икономов” № 21 сумата от 16 920лв – с.д. разноски за водене на делото в настоящата инстанция.

Решението може да се обжалва пред ВКС на РБ в едномесечен срок от съобщаването му при условията на чл.280 ал.1 ГПК.

 

 

 

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ :                          ЧЛЕНОВЕ :