РЕШЕНИЕ

   № 306

               гр.Варна, 13.11.2014 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВАРНЕНСКИЯТ АПЕЛАТИВЕН  СЪД - Търговско отделение в публичното заседание на 04.11.2014 г. в  състав:

 

                                                       ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВИЛИЯН ПЕТРОВ

      ЧЛЕНОВЕ:  ПЕТЯ ХОРОЗОВА

                 КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА                   

 

при секретаря Д.Ч. като разгледа докладваното от съдия В.ПЕТРОВ  в.т.дело №583  по описа за  2014  год., за да се произнесе с решение, съобрази следното:

К.Д.К. *** е обжалвал решението на Варненския окръжен съд-ТО по т.д.№2197/2013  г. по иска срещу него по чл.422 – ГПК изцяло,  с молба да бъде отменено като неправилно.

Ответникът по жалбата – „Обединена българска банка” АД – гр.София моли с писмен отговор и в с.з. чрез процесуалния си представител за потвърждаване на решението.

Съдебният състав на АС-Варна по оплакванията в жалбата и след преценка на събраните по делото доказателства приема за установено следното:

Жалбата е подадена в срок и е процесуално допустима.

Разгледана по същество, същата е частичво основателна.

Оплакването за неуведомяване на длъжника за предсрочната изискуемост на кредита касае съществото на спора, а не допустимостта на иска. Представеното със заявлението за издаване на заповед за изпълнение извлечение е от счетоводните книги на заявителя и представлява надлежно основание по чл.417, т.2 – ТЗ. Законът не предвижда специални изисквания относно формата на това извлечение, като в случая то е заверено от търговския пълномощник - директор на банковия клон Л.Х.Р., изрично упълномощена за това с т.4 от нотариално заверено пълномощно от 29.02.2008 г. и съдържа пълни данни за задълженията на длъжника към 07.11.2012 г. от сметката му по кредита. Така оформено, извлечението от счетоводните книги на банката - заявител съответства на закона и е достатъчно за целите на заповедното производство, ето защо оплакването в тази връзка е неоснователно. Исковата молба е подписана от адвокат, упълномощен от  търговския пълномощник на дружеството – Л.Р., упълномощена изрично от законните му представители за водене на процеси и за преупълномощаване на адвокат – т.3 и т.4 от пълномощното, предвид което е налице надлежна представителна власт за предявяването на иска  съгласно чл.26, ал.2 – ТЗ и чл. 32, т.1 във вр.чл.33 – ГПК. Няма допуснато от съда нарушаване  на правото на защита на ответника, тъй като в с.з. на 14.05.2014 г. на ответника е било изрично указано да организира защитата си за следващото съдебно заседание, като последващо отлагане по причина на заболяване на процесуалния му представител няма да се допуска, което за с.з. на 28.05.2014 г. той не е сторил, а и сам не се е явил в същото с.з. без уважителни причини. Във въззивната инстанция страната, редовно призована на 14.10.2014 г. за с.з. на 04.11.2014 г. чрез адвоката си – Д. Ц., е оттеглила пълномощното му по делото с писмено заявление, представено в съда на 03.11.2014 г., не е упълномощила друг адвокат и не се е явила в с.з., като от една страна оттеглянето на пълномощното е след призоваване на страната за с.з. и не се отразява на редовността на призоваването, а от друга страна въззивникът сам се е поставил в положение делото да приключи без да е представен от правна защита или с негово лично участие.

Оплакването  относно правото на банката да направи кредита предсрочно изискуем е неоснователно. Възможност кредитът да бъде обявен за предсрочно изискуем поради неплащане в срок на една или повече вноски по кредита е предвидена във втората хипотеза на чл. 60, ал. 2 от Закона за кредитните институции, предвид което клауза в договора за уговаряне на предсрочна изискуемост на кредита при определено неизпълнение на кредитополучателя не е недействителна.

В случая, с клаузата по чл.18 от договора между страните от 02.09.2008 г. за предоставяне на ипотечен кредит е уговорено, че при пълно или частично неплащане на две погасителни вноски, кредитът става автоматично предсрочно изискуем, без да е небходимо кредитополучателят да бъде уведомяван. Същата уговорка е потвърдена и в чл.8 от допълнително споразумение №1 от 20.03.2011 г. към договора за ипотечен кредит, подписано от страните. Не се касае за клауза, съдържаща се в Общи условия към договора за кредит, така че не може да се поставя изобщо въпрос за евентуална неравноправност на  същата съгласно Закона за защита на потребителя.

Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. на ВКС по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК в т.18 не съдържа отговор на въпрос относно действителността на уговорка в договор за кредит, съгласно която банката може да направи кредита предсрочно изискуем при неплащане на две или повече вноски от кредитополучателя. С ТР е разгледан въпросът изискуемо ли е, в хипотезата на предявен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК, вземането, произтичащо от договор за банков кредит, чиято предсрочна изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение от банката - кредитор по реда на чл. 418 вр. чл. 417, т. 2 ГПК и чл. 60, ал. 2 от Закона за кредитните институции. Постановено е, че в хипотезата на предявен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК вземането, произтичащо от договор за банков кредит, става изискуемо, ако кредиторът е упражнил правото си да направи кредита предсрочно изискуем. Ако предсрочната изискуемост е уговорена в договора при настъпване на определени обстоятелства или се обявява по реда на чл. 60, ал. 2 от Закона за кредитните институции, правото на кредитора следва да е упражнено преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, като кредиторът трябва да е уведомил длъжника за обявяване на предсрочната изискуемост на кредита.

Въпрос за действителността на клауза за настъпване на автоматична предсрочна изискуемост на целия оставащ размер на кредита при определено неизпълнение на кредитополучателя, без да е нужно уведомяването му за нея, както и относно това откога настъпва тя, няма повдигнат и на него няма даден отговор с ТР №4/2013 г. Обсъждана със същото е само втората хипотеза по чл.60, ал.2 от ЗКИ, цитирана в зададения въпрос и в неговия отговор, а именно - в случаите, когато кредитът бъде обявен за предсрочно изискуем поради неплащане в срок на една или повече вноски по кредита. Ето защо, настоящият състав приема, че разрешението дадено с ТР №4/2013 г. в т.18 касае само  тази хипотеза, визирана с разпоредбата на чл.60, ал.2 от ЗКИ – обявяване на кредита за предсрочно изискуем, като в този случай банката има задължение да уведоми длъжника за това преди подаване на заявление за издаване на заповед за изпълнение. Когато обаче страните са уговорили в договора за кредит, че при определено неизпълнение на кредитополучателя предсрочната изискуемост настъпва автоматично, тази хипотеза не попада в приложното поле на т.18 от ТР №4/2013 г. По волята на страните с факта на визираното в договора неизпълнение настъпва автоматична предсрочна изискуемост на вземането за цялата оставаща част от кредита. Тази изискуемост е предварително уговорена от страните и няма основание да бъде изрично обявявана. Съгласно чл.20а-ЗЗД договорите имат силата на закон за тези, които са ги сключили. Само ако такава клауза бъде счетена за недействителна, което не е поставено като въпрос и съответно не е постановено с тълкувателното решение, би могло да не се зачете действието й. Няма как с тълкувателно решение да се възлагат задължения, каквито страната, в случая – банката, не е поемала, или да се предвиждат условия, каквито договорът не съдържа. Цялата съдебна практика на ВКС до момента приема, че уговорки за автоматична предсрочна изискуемост в договори за кредит са действителни, че са различни от клаузи за предсрочна изискуемост, която следва да се обяви, както и че при такива уговорки изискуемостта настъпва автоматично, а не възниква с изрично волеизявление на банката за обявяване на кредита за предсрочно изискуем. С Решение №139/05.11.2014 г. по т.д. №57/2012 г. по чл.290 – ГПК състав на ВКС, ТК, Първо отделение при приложението на т.18 от ТР №4/2013 г. на ОСГТК изрично прави разлика между клаузата в ОУ на разглеждания договор за кредит, съгласно която при допусната забава в плащанията на главница и/или лихва над 90 дни целият остатък от кредита става предсрочно изискуем и се отнася в просрочие, и на уговорка за т.нар. автоматична предсрочна изискуемост, каквато констатира, че липсва в договора и в ОУ към него.

Ето защо, решението в частта му за дължимост на сумите - 49246.27 лв – главница, ведно със законната лихва върху нея, считано от 08.11.2012 г. до окончателното й изплащане, 5359.02 лв – договорна лихва и 67.18 лв – наказателна лихва, е правилно и следва да се потвърди, като въззивният съд препраща и към мотивите на първоинстанционното решение на основание чл. 272 – ГПК.

Решението в частта му за дължимост на сумата 2289.51 лв – разноски в заповедното производство е недопустимо, като същото следва да се обезсили и производството по иска се прекрати в същата част. Съгласно ТР №4/2013 г. вземането за разноски в заповедното производство не се включва в предмета на делото по установителния иск по чл.422, ал.1 – ГПК, като съгласно т.12 относно тези разноски съдът се произнася с решението в частта му за разноските по делото. Това налага изменение на решението в частта му за разноските като към държавната такса се прибави и изплатената такава в заповедното производство /сумата 1093.45 лв/, представляваща половината от държавната такса и по иска по чл.422, ал.1 – ГПК, като същата възлиза общо на 2186.90 лв. Отделно адвокатско възнаграждение за заповедното производство не се присъжда, доколкото е присъдено такова в пълен размер в производството по иска. Наредба №1/2004 г. за минималните адвокатски възнаграждения предвижда дължимост на адвокатско възнаграждение в половин размер при подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение,  като за правна защита при евентуално прерастване на заповедното в исково производство се дължи такова също в половин размер.

Разноски за въззивното производство не са искани от страните и не се присъждат с въззивното решение.

Воден от изложеното и на основание чл.271, ал.1 - ГПК съставът на Варненския апелативен съд

Р  Е  Ш  И  :

 

ПОТВЪРЖДАВА решение №573/09.06.2014 г. на Окръжен съд – Варна, ТО по т.д.№2197/2013 г. в частта му по иска по чл.422, ал.1 - ГПК за дължимост от К.Д.К. *** на „Обединена българска банка” АД – гр.София на сумите - 49246.27 лв – главница, ведно със законната лихва върху нея, считано от 08.11.2012 г. до окончателното й изплащане, 5359.02 лв – договорна лихва и 67.18 лв – наказателна лихва.

ОБЕЗСИЛВА същото решение и ПРЕКРАТЯВА производството по делото в частта му за дължимост от К.Д.К. *** на „Обединена българска банка” АД – гр.София на сумата 2289.51 лв – разноски в заповедното производство.

ИЗМЕНЯ решението в частта му за разноските, като сумата 1093.45 лв – разноски за заплащане на държавна такса, СЕ ЧЕТЕ - 2186.90 лв.

Решението подлежи на обжалване в месечен срок от съобщаването му на страните пред ВКС на РБ при предпоставките на чл.280, ал.1 – ГПК.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                       ЧЛЕНОВЕ:1.                         2.