Р Е Ш Е Н И Е

 

242/29.10.2018 г.

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

ВАРНЕНСКИЯТ АПЕЛАТИВЕН СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ в открито заседание на 26.09.2018 год. в състав:

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНУХИ АРАКЕЛЯН

                                                                   ЧЛЕНОВЕ: АНЕТА БРАТАНОВА 

         МАГДАЛЕНА НЕДЕВА

 

При секретаря Е.Тодорова като разгледа докладваното от съдията А. БРАТАНОВА  в.т.д. № 585 по описа на ВнАпС за 2017 г., за да се произнесе взе предвид следното:

 

Производството е с правно основание чл. 258 и следв. ГПК.

Образувано е по депозирани срещу решение № 140/16.12.2016г., постановено по т.д. № 477/2015 год. по описа на ОС – Шумен, поправено с решение № 75/26.09.2017 год., въззивни жалби подадени от Я.В.К. *** и ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ АД гр.София, с което съдът е признал за установено, че Я.В.К. дължи на „Юробанк България” АД гр. София сумата от 169 076,84 лв. главница по Договор за кредит № HL 57584 от 29.09.2012 г., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 06.11.2014 г., до окончателното изплащане на сумата, сумата от 11 947,46 лв. представляваща дължимата договорна лихва за периода от 29.09.2012 г. до 13.10.2014 г., като е отхвърлил като неоснователни предтенциите на „Юробанк България” АД гр. София срещу Я.В.К. за главница и лихви за разликата над присъдената главница до пълния претендиран размер от 308 475,77 лв. и за разликата над уважената част от договорната лихва до пълния предявен размер от 21 071,16 лв., както и искането на осн. чл. 58, ал. 1, т. 1 ЗКИ за признаване за установена дължимостта на сумата от 1 475,96 лв. такси за обслужване на отпуснатия б. кредит.

Въззивникът Я.В.К. обжалва решението в уважителната му част, намирайки същото за неправилно, необосновано и незаконосъобразно, постановено при допуснати съществени процесуални нарушения и липса на мотиви. Навежда и доводи за недопустимост и недоказаност на исковата претенция, респ. на издадената заповед за незабавно изпълнение на парично задължение.

В законоустановения срок е депозирано становище от М.М.Г. - трето лице помагач на страната на ответника в първоинстанционното дело, с което същата излага съображения за основателността на въззивната жалба на Я.В.К..

Въззивникът ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ АД-гр. София обжалва решението в отхвърлителната му част, намирайки същото за неправилно, необосновано, постановено в нарушение на материалноправните норми и при съществено нарушение на съдопроизводстените правила. Не възприема извода на съда за наличие на неравноправни, респ. нищожни клаузи в Договора за б. кредит. Моли за отмяна на решението в съответните му части и уважаване на исковата претенция в пълния й обем и размер. Претендира присъждане на сторените разноски както в заповедното производство, така и пред първа и втора инстанция на исковото производство.

В срока по чл. 263, ал. 1 Я.В.К. е депозирал писмен отговор, излагайки съображения за неоснователност на въззивната жалба на Юробанк България АД.

Предявените въззивни жалби са редовни и надлежно администрирани и подлежат на разглеждане по същество.

Съдът, след преценка на представените по делото доказателства, доводите и възраженията на страните в производството, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

I.                  По допустимостта на постановения съдебен акт:

По заявление на ищеца по реда на чл.417 ГПК с представено извлечение от сметка – документ по чл.417, т.2 от ГПК – пред Районен съд град Ямбол е бразувано ч.гр.д.№ 2917/2014 год., по което съдът е издал заповед № 1820/ 07.11.2014 год. за незабавно изпълнение на парично задължение и изпълнителен лист. Длъжниците М.М.Г., Я.В.К., А М М и Б И Мса осъдени да заплатят солидарно на кредитора „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД , следните суми, произтичащи от Договор за рефинансиране на договор за ипотечен кредит № HL57584/29.09.2012 год.  както следва :

1. сумата от 308 475, 77 лева, представляваща дължима главница;

2. сумата от 21 071, 16 лева, представляваща  договорна лихва за периода от 19.10.2013 год. – 05.11.2014 год. и

3. сумата от 1475, 96 лева, представляваща дължими такси;

ведно със законната лихва върху дължимата главница, считано от датата на подаване на заявлението в съда – 06.11.2014 г. до окончателното й изплащане.

С определение № 107/15.06.2015 год. по описа на ОС – Ямбол е прието възражение на Я.В.К. при условията на чл. 423, ал.1, т.2 ГПК.

 Предявеният иск е с правно основание чл.422 ГПК и е предявен при спазване на особените процесуални изисквания на чл.415 вр. чл.414 ГПК, поради което е процесуално допустим.

С определение № 705/24.11.2017 год. АС – Варна е оставил без движение производството по предявените от ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ АД искове за заплащане на договорни лихви и такси с указания до ищеца да уточни:

-         Възнаградителна или наказателна лихва ли претендира, с посочване на размера и периода на претенциите, вкл. да представи справка за тяхното начисляване по чл. 366 ГПК;

-         Да уточни вида на претендираната такса по смисъла на чл. 4, т.1 или т.2 от договора, вкл. да представи справка по чл. 366 ГПК;

В срока, определен от съда, ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ АД е уточнил акцесорните претенции както следва:

-         20 913,  58 лева възнаградителни лихви за периода 19.10.2013 год. – 05.11.2014 год.

-         157, 58 лева – наказателни лихви  за периода 19.03.2014 год. – 05.11.2014 год.

-         922,40 лева – такса, дължима на основание чл.4, т.1 от договора за периода 19.11.2013 год. – 05.11.2014 год.

-         155 лева – такса, дължима на основание чл.4, т.2 от договора за периода 21.10.2013 год. – 05.11.2014 год.

-         398, 56 лева – застраховки по договора, на основание чл.14 от договора.

Насрещната страна – Я.К. е депозирал становище вх.№ 303/16.01.2018 год., с което навежда доводи за разминаване на уточнените претенции, с тези, които са предявени. Сочените доводи следва да се квалифицират като доводи за частично недопустимост на първоинстанционния акт в обжалваната част и следва да се разгледат от въззивния съд в настоящото решение. 

Искът по чл. 422 ГПК съставлява продължение на защитата на кредитора по повод направени от длъжника възражения в заповедното производство, поради което не може да променя материалноправната характеристика на заповедния дълг. Съдът е длъжен да извърши преценка за идентичност на претендираното материално субективно право съобразно неговата индивидуализация, въведена от кредитора, съответно - ищеца по иска за съществуване на вземането.

Кредиторът не е заявил заповеден дълг, съставляващ наказателни лихви. Наказателната лихва съставлява по съществото си договорна неустойка при забавено плащане на длъжника и има обезщетителен, санкционен характер. Вземането за наказателна лихва е различно по основание от вземането за редовна договорна или възнаградителна лихва по смисъла на чл. 240, ал.1 ЗЗД. Тъй като претенцията за наказателна лихва не е била предмет на проведено заповедно производство, същата не може допустимо да бъде предявявана в производството по чл. 422 ГПК. Претендираният исков дълг следва да бъде напълно идентичен с този по заповедта за незабавно изпълнение. В настоящата хипотеза заявените в исковата молба и допълнително уточнени правопораждащи факти  за част от вземането се различават от тези, които са заявени в заповедното производство

Идентични правни изводи следва да се формират относно уточнената претенция за 389, 56 лева – дължими застрахователни вноски по чл. 14 от договора. Вземането не е заявено като част от заповедния дълг и не е идентично с вземането за такси по чл. 4 от договора за кредит.

Съвкупната преценка на гореизложеното обуславя частичната недопустимост на обжалвания съдебен акт, респ. частично му обезсилване досежно незаявените в заповедното производство претенции.

II.              По съществото на спора в непрекратената част:

1.Претендира се кредитен дълг, основан на сключен договор от  29.09.2012 год.  с кредитор „ЮРОБАНК И ЕФ ДЖИ БЪЛГАРИЯ“ АД и кредитополучатели, задължени при условията на пасивна солидарност: М.М.Г., Айше Мустафа Мустафа, Я.В.К. и Бейлюл Исмаил Мустафа.

В чл.1 от договора е уговорено, че банката предоставя на кредитополучателя  кредит в размер на 309 200 лева с цел рефинансиране на кредит HL 33875 в „Юробанк и еф джи“ АД с кредитополучатели М.М.Г., А М М и БИ М. В чл. 2 е прието, че разрешеният кредит или част от него, равняващ се на рефинансирания дълг, ще бъде усвоен по блокираната /обслужваща/ сметка на М.Г. в „Юробанк и еф джи“ АД. Преведените парични средства ще бъдат превалутирани в швейцарски франкове и ще послужат за погасяване на задълженията по стария дълг в левов размер 298 828 лева, подробно индивидиуализирани по пера в съответната чуждестранна валута.

В нарочно приложение № 1, съставено на основание чл. 5 от договора,  страните са приели, че размерът на усвоения кредитен дълг възлиза на 298 827 лева.

Съставен е погасителен план с визирано салдо по редовна главница 298 828 лева.

Съгласно неоспореното заключение на ССЕ, прието от въззивната инстанция, на 19.10.2012 год. по разплащателната сметка на М. М.Г. са преведени  298 828  лева. С бордеро и референция от същата дата е извършена покупка на 184 781,66 швейцарски франка, които са прехвърлени в разплащателна сметка на М.Г. в швейцарски франка.

С бордеро № 7354413/19.10.2012 год. и референция 855330/19.10.2012 год.  от валутната разплащателна сметка на М.Г. са преведени 182 574, 07 шв.франка в полза на трето за договора лице „БЪЛГЕРИЪН РИТЕЙЛ  СЪРВИСИЗ“ АД. Нареждането  и банковата референция  визират като основание за превода – погасяване на кредит HL 33875.

Следователно – между страните е сключен договор за кредит за сумата от 298 828 лева, равняваща се на усвоените средства от общо договорения лимит в чл.1 в размер на 309 200 лева.   Усвояването на средствата е осъществено по разплащателната сметка на М.Г.. Разликата от 1 лев между размера на дълга в отделните документи не се отразява на действителността на възникналата договорна връзка. Размерът на усвоеният дълг е визиран в коректен размер в договора /чл.2/, в погасителния план и явства от доказателствата, обективиращи изпълнението на паричната престация от банката – кредитодател.

Сключеният договор има целеви характер - рефинансирането на  стар заемен дълг на кредитополучателите М.М.Г., А М Ми Б И М.

По делото е представен договор HL 33875/21.02.2008 год., по силата на който „ЮРОБАНК И ЕФ ДЖИ БЪЛГАРИЯ“ АД е предоставила на М.М.Г., А М Ми Б И Мпотребителски кредит в размер на 195 500 лева, подлежащ на връщане в равностойността им в швейцарски франкове.

Първият спорен въпрос пред въззивната инстанция е свързан с титулярството на рефинансирания дълг. Ответникът Я.К. и третото лице – помагач твърдят, че като резултат от извършена цесия, кредитор по завареното правоотношение е „БЪЛГЕРИЪН РИТЕЙЛ  СЪРВИСИЗ“ АД. Ищецът не е изразил становище по наведените твърдения, вкл. не е изпълнил указанията на съда да представи цялата преписка и всички допълнителни споразумения по договор за кредит HL 33875 /така определение на съда от о.с.з. на 14.04.2016 год./.  Горното е основание за приложимост на чл. 161 ГПК , респ. за приемане за доказан на факта по цедиране на кредитния дълг.

По делото са налице и доказателства, подкрепящи тезата на ответника и третото лице.

Съобразно заключението на допълнителната ССЕ, приета от първа инстанция /л.201/, между „ЮРОБАНК И ЕФ ДЖИ БЪЛГАРИЯ“ АД и „БЪЛГЕРИЪН РИТЕЙЛ  СЪРВИСИЗ“ АД е сключен договор за цесия от 09.04.2008 год. с предмет кредитния дълг по договор HL 33875/21.02.2008 год. Заключението в разглежданата част е изготвено след снабдяване с нарочно удостоверение от ШОС за предоставяне на всички релевантни доказателства на вещото лице. На страната е дадено и изрично указание да съдейства на вещото лице за изготвяне на поставената задача чрез предоставяне на всички писмени доказателства – определение от о.с.з. на 24.06.2018 год. Събирането на доказателства от вещото лице и възпроизвеждането им в изготвеното заключение е изрично допустимо съобразно чл.6 от НАРЕДБА № 2 от 29.06.2015 г. за вписването, квалификацията и възнагражденията на вещите лица. Заключението в разглежданата част не е оспорено от банката – ищец и следва да се кредитира от съда.

Фактът на цедиране на кредитния дълг се потвърждава и от наличието на общо 7 броя допълнителни споразумения за изменение в съдържанието на правоотношението, сключени между кредитополучателите и „БЪЛГЕРИЪН РИТЕЙЛ  СЪРВИСИЗ“ АД. Две от тях са представени по делото – Допълнително споразумение от 09.04.2009 год. и 29.10.2010 год.

При съвкупната преценка на гореизложеното, съдът приема за установен факта, че е налице правоприемство  на дълга по договор  HL 33875/21.02.2008 год. като следствие от договор за цесия с „БЪЛГЕРИЪН  РИТЕЙЛ  СЪРВИСИЗ“ АД. По делото няма данни за съобщаването на цесията. Същевременно обаче, в производството пред първа и въззивна инстанция, ответникът и третото лице не оспорват наличието на извършена цесия, обратно – позовава се на нея.

Титулярството на дълга по рефинансирания договор за кредит е ирелевантно за действителността на процесното съглашение. Договорът за рефинансиране може да бъде сключен за погасяване на заемни задължения на кредитополучателите или на трети лица в същата банкова институция, в друга банка или към трети правен субект. Законодателят не е въвел лимитиращи изисквания към банковото рефинансиране, основани на титулярството на дълга, чието погасяване се цели.

Предявената установителна претенция е основана за договор за кредит от 2012 год., който е самостоятелно правоотношение, различаващо се по основание, предмет и субекти от това по погасения дълг.  Активно материалноправно легитимиран да претендира изпълнение, респ. съдебно установяване на вземането е кредиторът по договора за рефинансиране, а именно – банката ищец. Настъпилото частно правоприемство по рефинансирания договор за кредит е ирелевантно за материалната и процесуалната легитимация в заповедното и настоящото производство, тъй като вземането се претендира от различен правопораждащ факт –договор от  29.09.2012 год.

По доводите, основани на нищожност на разпоредби от договор HL 33875/21.02.2008 год., обуславящи намален размер на рефинансирания дълг:

С отговора на исковата молба ответникът е навел възражение за прихващане със суми, дадени във връзка с погасяване на рефинансирания договор за заем от 2008 год., но при начална липса на правно основание. Наличието на хипотезата на чл. 55, ал.1, пр. 1 ЗЗД се поддържа при твърдения, че действителната величина на погасения кредитен дълг следва да се редуцира с вземания, които са основани на неравноправни договорни клаузи. Същевременно се поддържа, че дългът по рефинансирания кредит е цедиран от банката към датата на твърдяно погасяване, поради което титуляр на същия е трето лице – небанкова институция.

На първо място, съобразно фактическите и правни изводи на съда, вземанията по рефинансирания договор за кредит са цедирани в полза на трето за спора лице. Договор HL 33875/21.02.2008 год. обективира изричното съгласие на кредитополучателите за последваща цесия, вкл. и с цесионер „БЪЛГЕРИЪН РИТЕЙЛ СЪРВИСИЗ“ АД – чл. 27. Прието е още, че при наличие на цесия, кредитополучателите ще продължат изпълнението по старата обслужваща кредита сметка при ищеца, но същият ще превежда на падеж дължимите погасителни вноски в полза  на цесионера. В чл. 27, ал.2 от договора е посочено, че в последния случай, кредитополучателите ще бъдат уведомени.

 Анализът на постигнатите уговорки, вкл. и на последващо осъществените от страните правни и фактически действия сочи, че цесията е придружена с  уговорка за продължено администриране на цедирания дълг от банката – цедент. Дължимите погасителни вноски са превеждани по старата обслужваща сметка, а банката е извършвала отчетна сделка в полза на третото лице – нов кредитор. По същия начин е осъществено и окончателното погасяване на заварения кредит. Всички правни действия по предоговоряне, преструктуриране, разсрочване на кредита обаче са осъществявани с цесионера- нов кредитор. Следователно, в  правоотношението по обслужване на стария кредит банката действа само като администратор на цедиран дълг по чл. 26, ал.4 ЗПК.Администраторът е лице, което действа като представител на цесионера, а правата и задълженията се придобиват в патримониума на представлявания.

За посочения начина на администриране на дълга, кредитополучателите са уведомени по силата на чл. 27, ал.2 от договора. Страните са участвали в сключването на множество допълнителни споразумения с новия кредитор, вкл. и в такива, в които е посочена сметка при банката за обслужване на кредита. Следователно – налице е съглашение, че изпълнението на кредитополучателите ще се осъществява опосредено чрез обслужваща сметка при цедента, а престираните суми ще постъпват в патримониума на третото лице. 

При това положение, ответникът Я.К. няма право на компенсация със средствата, които са платени без основание по договор Договор HL 33875/21.02.2008 год. Правото на компенсация има относителен характер, а двете вземания следва да бъдат насрещни – кредиторът по едното вземане трябва да е длъжник по другото и обратно.  Кредитор при вземания, основани на недължимо платени суми, е лицето в чийто патримониум е осъществено плащането. Ответникът Я.К. пък не е страна по договор за кредит HL 33875/21.02.2008 год. и няма право да претендира връщане на даденото, макар и във вътрешните отношения с кредитополучателите да е осигурил чрез заемни средства сумите за окончателно погасяване.

В Решение № 127 от 30.07.2018 г. на ВКС по т. д. № 1103/2017 г., II т. о., ТК е прието, че за дружеството -цесионер възниква задължение за реституция на сумите, представляващи надплатени от длъжника вноски по първоначалния договор за б. кредит по предявен осъдителен иск, основан на чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, само когато тези суми се включват в прехвърленото му вземане и последният е техен първоначален получател като е без значение начинът на плащане - опосредено чрез Банката - кредитодател, или директно нему. В настоящия случай, получателят на средствата по предсрочно погасения заварен кредитен дълг е трето за спора лице, а изпълнението му се дължи чрез банката – администратор по силата на множество допълнителни споразумения с кредитополучателите. Ищецът не е получател на платените средства и не е пасивно легитимиран да отговаря за връщането им.

Отделен е въпроса, че възражението за прихващане е предявено от Я.К. при твърдения за недължимо плащане, основани на нарушение на императивни норми на ЗЗП по отношение на договор  HL 33875/21.02.2008 год. Със ЗЗП е въведена императивна защита, от която обаче се ползват непосредствените потребители на услуги, които са страна по договора – пар.13, т.1 ДР на ЗЗП. Третите лица за договорна връзка нямат качеството на потребители.

В решаващите си мотиви по съществото на спора ШОС е формулирал извод за частична недействителност на процесния договор за кредит от 2012 год. поради частично несъществуване на рефинансирания дълг по договор за кредит от 2008 год. След анализ на съответствието на рефинансирания договор с императивните норми на ЗЗП съдът е приел, че  задължението по договора от 2008 год. възлиза на 169 076, 84 лева. Процесният договор за кредит е лишен от предмет за разликата до размера на усвоения заем, тъй като вземане на банката към кредитополучателите не съществува.   На посоченото основание, съдът е приел, че съглашението е частично недействително, на основание чл. 26, ал.2 ЗЗД.

Решението в разлежданата част е неправилно.

Сделката е нищожна, която нейният предмет е изначално неосъществим по обективни или субективни причини. Същественото съдържание на договора за кредит е свързано с престирането на парични средства, чието усвояване може да се осъществи по сметка на кредитополучателите или трети лица. Следователно, обектът на правоотношението е възможен, вкл. не съществува изначална обективна или субективна причина за неговото изпълнение.

Погасеното правоотношение по договора от 2008 год. има значение само дотолкова, доколкото договарянето от 2012 год. е осъществено с цел рефинансиране.  Банковият кредит има целеви характер и средствата от него са усвоени чрез заверяване на  М.Г. и последващ превод по сметката на третото лице. Претенциите във връзка с надвнесените суми следва да решат по правилата на неоснователното обогатяване – чл. 55, ал.1, т.1 ЗЗД. Пасивно материално правно легитимиран да отговаря по претенцията е лицето, в чиито патримониум са постъпили сумите „БЪЛГЕРИЪН РИТЕЙЛ СЪРВИСИЗ“ АД. Активно материалноправно легитимирано е лицето, от чието име е осъществено плащането – М.Г.. 

2.  Съобразно фактическата установеност по п.1 кредитното задължение по договор възлиза на 298 828 лева.

Ответникът Я.К. и третото лице не са въвели в предмета на въззивната проверка доводи във връзка с подписване на бланков, непопълнен договор за кредит и приложение № 1. Подобни доводи не се съдържат във въззивната жалба и отговора на насрещната такава. С оглед правилото на чл. 269, изр.2  ГПК същите не са част от обхвата на дължима въззивна ревизия.

Обстоятелството, че Я.К. не е подписал изготвения погасителен план не влияе върху действителността на заемното правоотношение. Източникът на права и задължения е сключения договор, а престацията е определяема. Погасителният план няма самостоятелен правопораждащ характер.

В разпоредбата на чл.18, ал.1 от процесния договор за кредит, страните са приели, че при непогасяването на която и да е вноска , банката може да направи кредита изцяло и предсрочно изискуем. В разпоредбата на ал.2 страните са приели, че при неиздължаване на три последователни месечни вноски, целият остатък от кредита се превръща в изцяло изискуем, считано от падежа на последната вноска без волеизявление на кредитора. Следователно, договорът урежда две хипотези на предсрочна изискуемост – чрез волеизявление на кредитора при просрочие на коя да е от вноските по договора или автоматична такава при просрочие на три последователни вноски.

С ТР 4/2013 год. от 18.06.2014 год. на ОСГТК на ВКС се прие , че когато по силата на чл.60, ал.2 Закон за кредитните институции /ЗКИ/, банката-кредитор е поискала издаване на заповед за изпълнение по реда на чл.417 ГПК в хипотеза на предсрочно изискуем кредит поради неплащане на една или повече вноски, предсрочната изискуемост следва да се разбира като изменение на договора, което за разлика от общия принцип в чл.20а, ал.2 ЗЗД, настъпва с волеизявление само на едната от страните и при наличието на две предпоставки: обективният факт на неплащането и упражненото от кредитора право да обяви кредита за предсрочно изискуем. Обявяването на предсрочната изискуемост по смисъла на чл.60, ал.2 ЗКИ предполага изявление на кредитора, че ще счита целия кредит или непогасения остатък от кредита за предсрочно изискуеми, включително и за вноските с ненастъпил падеж, които към момента на изявлението не са били изискуеми. С цитираното тълкувателно решение се приема, че предсрочната изискуемост има действие от момента на получаване от длъжника на волеизявлението на кредитора, ако към този момент са настъпили обективните факти, обуславящи настъпването й.  Договорните уговорки в противен смисъл са непротивопоставими на длъжника

По делото е представено уведомление от кредитора до Я.К., обективиращо ясно и недвусмислено волеизявление за трансформиране на дълга в предсрочно изискуем. Уведомлението изхожда от адв.Д.Д, който по силата на пълномощно от 20.12.2012 год. разполага с надлежна представителна власт за осъществяване на правни действия във връзка с отправянето на волеизявления във връзка с предсрочна изискуемост на дълга. Уведомлението е връчено на страната на 13.10.2014 год. чрез А М М/майка на длъжника/.  Към датата на връчване на уведомлението от 13.10.2014 год. кредитополучателите са били в съществено просрочие на кредитния дълг, отговарящо на обективните договорни  изисквания на чл. 18, ал.1 от договора. По делото не се оспорват обективните предпоставки за обявяване на кредита за предсрочно изискуем. Следователно, налице са предпоставките за надлежно упражнено от кредитора право да трансформира дълга в предсрочно изискуем, считано от 13.10.2014 год. Следва да се има и предвид, че  няма пречка съдът в исковото производство да формулира изводи за различни модалители на задължението от това, което страната твърди. Изискуемостта не е правопораждащ юридически факт, а модалитет на дълга.

Следва да се има и предвид, че обявяването на кредита за предсрочно изискуем е потестативно право на кредитора, което се упражнява по неговя воля. Упражняването на правото не е обвързано от законови или договорноопределени срокове.

Съобразно заключението на допълнителната ССЕ, изготвена от вещото лице Д. Илиева, размерът на дължимата главница при съобразяване на двукратно извършеното й увеличаване с Допълнителни споразумения от 10.01.2013 год. и 30.09.2013 год.  и междувременни плащания  е  308 475, 77 лева. 

По силата на Допълнително споразумение от 10.01.2013 год.  страните са предвидили преоформяне на просрочени задължения в главница /чл. 3, ал.3/, ведно с добавяне към главницата на натрупаната лихва в периода на облекчено погасяване /чл.4, ал.2 /. Като резултат от горното, главницата е увеличена с  3 548, 17 лв. , включващи лихви както следва: 2 299, 30 лева лихви до датата на споразумението и 620, 47 лева – лихви от периода на облекчено погасявена. Следователно – по силата на споразумението, общо 3 919, 77 лева акцесорни вземания за лихва са капитализирани.

По силата на Допълнително споразумение от 30.09.2013 год.  страните са предвидили преоформяне на просрочени задължения в главница /чл. 3, ал.3/, ведно с добавяне към главницата на натрупаната лихва в периода на облекчено погасяване /чл.4, ал.2 /. Като резултат от горното, главницата е увеличена с  общо 7 213, 57 лв , включващи лихви както следва: 6 434, 47 лева до датата на споразумението и 716, 10 лева – лихви от периода на облекчено погасявена. Следователно – по силата на споразумението, общо 7 150, 57 лева акцесорни вземания за лихва са капитализирани.

Горните суми са определени въз основа на заключението на допълнителната ССЕ в първа инстанция, но при съобразяване само на величината на капитализираните лихви.  Лихвите до датата на споразуменията са визирани в самите съглашения, допълнително натрупаните лихви са определени от вещото лице – експерт.

Следователно, по силата на допълнителни договаряния общо 11 070, 34 лева от дължимите договорни лихви са трансформирани в главница. Осъществено е капитализиране, което по същество представлява увеличаване на главницата за сметка на прибавянето към нея на дължими лихви. При капитализирането се постига като резултат анатоцизъм, който противоречи на императивната правна норма на чл. 10, ал.3 ЗЗД. По силата на чл. 10, ал.3 ЗЗД олихвяването на изтекли лихви е допустимо единствено съобразно наредбите на БНБ. Към датата на сключване на процесните съглашения е действала НАРЕДБА № 9 от 3.04.2008 г. за оценка и класификация на рисковите експозиции на банките и за установяване на специфични провизии за кредитен риск  /Обн., ДВ, бр. 38 от 11.04.2008 г., в сила от 11.04.2008 г., изм. и доп., бр. 21 от 20.03.2009 г., бр. 48 от 24.06.2011 г., отм., бр. 40 от 13.05.2014 г./, която не предвижда подобра възможност за реструктуриране на дълга. Разпоредбата на чл. 294, ал.2 от ТЗ пък е неприложима, тъй като се касае за сделка сключени между търговци, а не между потребител и търговец.

Договорно осъщественото капитализиране е недействително поради противоречие с императивна законова норма. За настъпването на недействителността е ирелевантно в чий интерес е предвидена капитализацията.

При съвкупната преценка на гореизложеното, съдът приема, че непогасената главница от догора за кредит възлиза на 297 406, 43 лева / 308 475, 77 лв.- 11 070, 34 лв./.

По претенцията за договорни, възнаградителни лихви:   Съобразно уточнителната молба пред АС – Варна, ищецът претендира договорни лихви в размер на 20 913,  58  лева възнаградителни лихви за периода 19.10.2013 год. – 05.11.2014 год.

Възнаградителните лихви съставляват цена на финансовата услуга, начислявана според срока на предоставеното ползване. Възнаградителните лихви се дължат като следствие от разсроченото изпълнение на задължението за връщане на заетата главница. При предсрочна изискуемост, възнаградителна лихва върху предсрочно изискуемия дълг не следва да се начислява, поради отпадане преимуществата на срока, съответно и на правото на ползване на кредита занапред.

Следователно - кредиторът има право да претендира договорни лихви единствено за просрочените и изискуеми месечни анюитетни вноски до датата на предсрочна изискуемост. Размерът на същите, определен съобразно заключението на ССЕ пред въззивната инстанция, изготвено при съобразяване на уговорките в чл. 5, ал.3 от Допълнително споразумение от 30.09.2013 год. е 18 215, 49 лева.

Съобразно заключението на ССЕ не са установени промени в индивидуално фиксираните в договора и анексите стойности на лихвата за следващите периоди на кредитиране. По изложените съображения, изследването на действителността на договорните клаузи, предвиждащи възможността на банката за едностранна промяна на лихвения процент, респ. на размера на дължимите лихви е ирелевантно за спора. Кредитната институция не е осъществявала едностранна промяна в размера на лихвения процент и разходите  за финансовата услуга в ущърб на потребителя.

Размерът на дължимата договорна лихва от 18 215, 49 лева следва да бъде пропорционално намален с осъщественото редуциране на главницата на 297 406, 43 лева. Намалението на главницата води до пропорционално намаление на възнаградителната лихва до размер на 17 561, 84 лева.

По претенцията за такси: В производството по чл. 422 ГПК се претендира съдебно установяване на вземане за такси по чл. 4, т.1 и т.2 в размер съответно на 922, 40 лева и 155 лева. Налице е договорна уговорка за дължимост на същите. Размерът им е установен съобразно неоспорено заключение на ССЕ пред въззивната инстанция и възлиза общо на 978, 44 лева.  В производството пред АС – Варна не са наведени самостоятелни доводи против дължимостта на същите. В посочената величина обаче са включени такси по чл.4.1, които се определят върху величината на просрочената главница. С оглед редуцирането й от съда, величината на дължимите такси по чл.4.1, намалена пропорционално възлиза на  815,10 лева. Сочената сума, ведно със сумата на дължимите такси по чл. 4.2 определя общ размер на дължимите такси – 948, 10 лева.

Съобразно заключението на ССЕ /първа инстанция/ кредитополучателите са извършили доброволни плащания на лихви на 18.11.2014 год. и 21.11.2014 год. в общ размер от 265,50 лева. В посочения размер следва да бъде намалена  величината на установената в производството величина на акцесорния дълг.

В заключение, ответникът като солидарен длъжник дължи както следва:

297 406, 43 лева – непогасена главница

17 296, 34 лева – редовна възнаградителна лихва

948, 10 лева - такси

Осъществените плащания в хода на принудителното изпълнение не следва да се съобразяват при определяне размера на дълга. На основание ТР № 4/ 14 г. на ВКС по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК съдът не съобразява принудително събраните суми по издадения изпълнителен лист въз основа на разпореждането за незабавно изпълнение по чл. 418, ал. 1 ГПК.

3. Разноски:  Съобразно приетото разрешение в т.12 на ТР 4/2013г на ОСГТК, съдът следва да се произнесе и по разноските, включително присъдените със заповедта за изпълнение, като законна последица от уважаването на част от установителните искове.

Въззивникът „Юробанк България“ АД претендира сторени разноски във въззивното производство съобразно представен списък л.46 в размер на 3000 лева – заплатена държавна такса. Претендира разноски при първоинстанционното разглеждане на спора в размер на 7 120, 46 лева. В списък л.46 е индивидуализирал и общата величина на сторените разноски в заповедното производство. Общата претенция за разноски възлиза на 23 335, 33 лева. Същите следва да бъдат присъдени съразмерно на приетите за основателни претенции или 22 251, 68 лева.

На третото лице – помагач не се следват разноски – арг. чл. 78, ал.10 ГПК.

Ответникът е направил разноски при първоинстанционното разглеждане на спора в размер на 6 350, 70 лв, чийто размер е възприет и в Определение на ШОС № 266/26.09.2017 год., постановено по реда на чл. 248 ГПК. Сторените от странат разноски при въззивното разглеждане на спора възлизат на 15 120, 49 лева. Възраженията за прекомерност на заплатения адвокатски хонорар са неоснователни. Въззивното производство е образувано по две въззивни жалби, имащи за предмет множество обективно съединени претенции на кредитора. Въззивното производство е протекло със събиране на доказателства, вкл. с нововъведени възражения, основани на потребителска защита срещу договора от 2008 год. Спорът е с фактическа и правна сложност. Така общата величина на разноските за двете инстанции възлиза на 21 471, 19 лева. На страната следва да бъдат присъдени разноски, съответни на приетите за неоснователни и недопустими претенции или 997.02 лева.

По компенсация ответникът следва да заплати на ищеца сумата от 21 254, 66 лева.

Водим от горното, съдът

 

Р Е Ш И:

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 140/16.12.2016г., постановено по т.д. № 477/2015 год. по описа на ОС – Шумен, поправено с решение № 75/26.09.2017 год. с което съдът е признал за установено, че Я.В.К. дължи на „Юробанк България” АД гр. София сумата от 169 076,84 лв. главница по Договор за кредит № HL 57584 от 29.09.2012 г., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 06.11.2014 г., до окончателното изплащане на сумата, ведно със сумата от 11 947,46 лв. представляваща дължимата договорна лихва за периода до 13.10.2014 г.

ОТМЕНЯ решение № 140/16.12.2016г., постановено по т.д. № 477/2015 год. по описа на ОС – Шумен, поправено с решение № 75/26.09.2017 год. в отхвърлителните части както следва:

-         За сумата от 169 076, 84 лева  до 297 406, 43 лева – главница по договор за кредит № HL 57584 от 29.09.2012 г.;

-         За сумата от 11 947,46 лв. до 17 296, 34 лева – договорни лихви

-         За сумата от 948, 10 лева – дължими такси

И вместо него ПОСТАНОВЯВА:

ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО, че Я.В.К., ЕГН ********** *** ДЪЛЖИ на „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД , ЕИК 000694749 със седалище и адрес на управление гр.София, ул.“Околовръстен път“ № 260 както следва:

-         Разликата от присъдените 169 076, 84 лева  до 297 406, 43 лева – главница по договор за кредит № HL 57584 от 29.09.2012 г. ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 06.11.2014 г., до окончателното изплащане на сумата;

-          Разликата от присъдените 11 947,46 лв. до 17 296, 34 лева, съставляващи редовни възнаградителни лихви до датата на предсрочна изискуемост на кредитния дълг – 13.10.2014 год.

-         Сумата от 948, 10 лв – такси по чл. 4. 1 и 4.2 от договора,

за които е издадена заповед за незабавно изпълнение № 1820/07.11.2014 год., издадена по ч.гр.д.№ 2917/2014 год. по описа на ЯРС, на основание чл. 422 ГПК.

ОБЕЗСИЛВА решение № 140/16.12.2016г., постановено по т.д. № 477/2015 год. по описа на ОС – Шумен, поправено с решение № 75/26.09.2017 год. в частта, в която са охвърлени исковете за сумата от 157, 58 лева –договорни лихви /уточнени във въззивното производство като наказателни такива/ и  за сумата от 398, 56  - такси /уточнени във въззивното производство като дължими застрахователни вноски по чл. 14 от договора/ като ПРЕКРАТЯВА производството вр разглежданата част.

ПОТВЪРЖДАВА решението в останалите отхвърлителни части.

ОТМЕНЯ решението в частта за разноските, изменено с Определение № 266/26.09.2017 год. и вместо него ПОСТАНОВЯВА:

ОСЪЖДА Я.В.К., ЕГН ********** *** ДА ЗАПЛАТИ на „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД , ЕИК 000694749 със седалище и адрес на управление гр.София, ул.“Околовръстен път“ № 260  сумата от 21 254, 66 лева – разноски за заповедното и исково производство.

РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване в 1 – месечен срок от връчването му на страните пред ВКС при условията на чл. 280, ал.1 и ал.2 ГПК.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                                 ЧЛЕНОВЕ: