РЕШЕНИЕ

   № 68

               гр.Варна, 18.03.2019 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВАРНЕНСКИЯТ АПЕЛАТИВЕН  СЪД - Търговско отделение в публичното заседание на 05.03.2019 г. в състав:

 

                                          ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВИЛИЯН ПЕТРОВ

                                                    ЧЛЕНОВЕ: ГЕОРГИ ЙОВЧЕВ

    НИКОЛИНА ДАМЯНОВА

 

при секретаря Ели Тодорова като разгледа докладваното от съдия В.ПЕТРОВ в.т.дело № 59 по описа за  2019  год., за да се произнесе с решение, съобрази следното:

Производството е образувано по въззивна жалба на „ДФ Трейдинг Сървисес“ ЕООД - гр. София против решение № 61/13.09.2018 г. на Окръжен съд Търговище по т.д. № 66/2018 г., с което е отхвърлен предявеният от него срещу Кооперация „Областен кооперативен съюз“ /в открито производство по несъстоятелност/ гр.Търговище иск по чл. 694, ал. 2, т. 2 от ТЗ за установяване съществуването на неприето /изключено/ от съда по реда на чл.692, ал.4-ТЗ вземане в производството по несъстоятелност  по т.д. № 68/2017 г. на Окръжен съд Търговище за сумата 2200000 /два милиона и двеста хиляди/ лева, представляваща неустойка по чл. 5 от сключен между страните договор за поръчка от 31.10.2016 г., с молба за обезсилване на решението като недопустимо за сумата 100000 лв – договорено възнаграждение и за отмяна на същото в останалата му част като неправилно.                

Ответникът по жалбата – Кооперация „Областен кооперативен съюз“ /в открито производство по несъстоятелност/ гр.Търговище и синдикът й не изразяват становище по нея.

Съдебният състав на АС-Варна по оплакванията в жалбата и след преценка на събраните по делото доказателства приема за установено следното:

Жалбата е подадена в срок и е процесуално допустима.

Разгледана по същество, същата е неоснователна.

Доколкото докладът по делото в първата инстанция не е бил оспорен от  въззивника и предвид обстоятелството, че приетото от синдика вземане, възражението на ЦКС срещу него, решението по чл. 692 ал.4 от ТЗ на ТОС и исковата молба имат за предмет единствено и само претенция за неустойка, а не и за договорено възнаграждение по договор за поръчка от 31.10.2016 г., произнасянето на съда за цялата сума  като неустойка не е недопустимо.

Ето защо въззивният съд не може да разглежда друга, твърдяна едва сега претенция, различна от претендираната с иска по чл.694-ТЗ неустойка за неизпълнение по договор за поръчка от 31.10.2016 г.

Претенцията е неоснователна поради нищожност на клаузата по чл.5, ал.1 от посочения договор, като за нищожността съдът е длъжен да следи служебно. Признаването на иска от длъжника в първата инстанция не обвързва съда, тъй като длъжникът няма право с признание на вземане, което е действие на разпореждане, да накърнява масата на несъстоятелността и правата на всички кредитори за сметка на един кредитор. Щом действия по изпълнение на парично задължение могат да бъдат обявени за недействителни по отношение на кредиторите на несъстоятелността по реда на чл.646, ал.2 – ТЗ, направени признания на искове по чл.694-ТЗ от длъжника не могат да се противопоставят на кредиторите и съдът не следва да ги зачита, както правилно е действал в случая и ТОС.

В случая уговорената неустойка противоречи на добрите нрави и поради това е нищожна съгласно чл.26, ал.1 – ЗЗД. Не може да се уговаря неустойка в полза на страна по договор, която надхвърля значително размера на нейното задължение, а, ако то не е парично – паричната престация на другата страна, в конкретния случай - уговореното възнаграждение на довереника за изпълнение на възложените му от доверителя действия по договора за поръчка между тях. В случая възнаграждението възлиза  общо на 350000 лв съгласно чл.3, ал.1 и ал.3 от договора, а неустойката при неизпълнение на доверителя е уговорена в чл.5, ал.1 на същата сума месечно, с право довереникът да я събере за срок от 6 месеца, т.е. с право на неустойка за неизпълнение в размер общо на 2100000 лв,  или с право на 6 пъти по-голяма по размер неустойка от самото задължение на доверителя към него. Същевременно уговорената неустойка за евентуално неизпълнение на довереника е уговорена в чл.5, ал.3 от договора само в еднократен размер от 250000 лв. Дори дължимостта и на този размер неустойка е съмнителен, след като в същата клауза, дали случайно или не, но като задължено и като правоимащо лице е посочен и в двата случая доверителят, вместо като задължено лице да бъде посочен довереникът. Неустойката се доближава по размер до размера на самата покупна цена на имотите, възложени за продажба – не по-малка от 3500000 лв съгласно чл.2, ал.1 от договора за поръчка, което на практика означава за сметка на нея довереникът да стане кредитор на доверителя за 60% от стойността на притежаваните от последния недвижими имоти. Няма и данни кой е осигуреният от кредитора инвеститор – купувач на имотите и дали такъв е бил изобщо осигурен, след като личността му не е разкрита нито на длъжника, видно от протокол от 30.11.2016 г., нито на съда. Даването на отчет е основно задължение на довереника съгласно чл.284, ал.2 - ЗЗД, така че изявлението в протокол от 30.11.2016 г. за намиране на ненаименован инвеститор-купувач на имотите, с който могат да започнат преговори, е нонсенс и не може да се счита за изпълнение въпреки приемане на поръчката за изпълнена от доверителя.

Всичко това води до извода, че страните са договаряли недобросъвестно – в противоречие с добрите нрави, като са целели не намиране на реален купувач на посочените в договора имоти, а документално оформяне с клаузата за неустойка при неизпълнение на огромно по размер задължение на кооперацията към въззивника, увреждащо правата на останалите й кредитори.

Искът за неустойка за договорно неизпълнение е неоснователен и следва да се отхвърли поради нищожност на клаузата относно нея по чл.5, ал.1 от договора за поръчка.

Обжалваното решение е правилно и следва да се потвърди. Въззивният съд препраща и към мотивите на първоинстанционното решение на основание чл.272 – ГПК.

При този изход на спора  въззивникът - ищец се осъжда за дължимата държавна такса по чл.694, ал.7 – ТЗ за въззивното производство в размер на 11000 лв. Други разноски не са направени и не се присъждат.

 Воден от изложеното и на основание чл.271, ал.1 - ГПК съставът на Варненския апелативен съд

 

Р  Е  Ш  И  :

 

ПОТВЪРЖДАВА решение №61/13.09.2018 г. на Окръжен съд Търговище по т.д. № 66/2018 г.

ОСЪЖДА „ДФ Трейдинг Сървисес“ ЕООД - гр. София, ЕИК 202049919, да заплати в приход на бъджета на съдебната власт по сметката на Апелативен съд Варна сумата 11000 лв - държавна такса за въззивното производство.

Решението подлежи на обжалване в месечен срок от съобщаването му на страните пред ВКС на РБ при предпоставките на чл.280, ал.1 – ГПК.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                      ЧЛЕНОВЕ:1.                     2.