РЕШЕНИЕ

 

гр. Варна,  №  350 / 08.12. 2014 г.

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

Варненският апелативен съд, търговско отделение, втори състав, на единадесети ноември две хиляди и четиринадесета година в публичното заседание в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНУХИ АРАКЕЛЯН

        ЧЛЕНОВЕ: МАГДАЛЕНА НЕДЕВА

АНЕТА БРАТАНОВА

секретар Д.Ч.                           

като разгледа докладваното от съдия Ванухи Аракелян в.т.д. 593/2014 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството е по реда на чл. 258 от ГПК и е образувано по въззивна жалба от Агенция по вписванията – гр. София, чрез процесуален представител Н. П., срещу решение № 730 от 10.07.2014 г. на Варненския окръжен съд, постановено по т. д. № 1429/2013 г., с което са отхвърлени исковете на агенцията срещу „Дружба Стил” АД – гр. Варна за:

1) връщане като дадени при начална липса на основание на 93 755.45 лева, платени като част от наемна цена от наемателя по договор № 93-00-187 от 28.11.2007 г., заплатени като горница над дължимата наемна цена, определена като единична стойност за площ, за периода на действие на договора от м. 02.2008 г. – м. 01.2011 г., ведно със законната лихва за забава от предявяване на иска до окончателно изплащане на сумата, на осн. чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД,

2) заплащане на обезщетение за забава в размер на 43 694.23 лева, претендирано за период от съответната дата на внасяне на всяко от недължимите плащания на части от наемните вноски формиращи тази главница от 93 755.45 лева (от начално плащане 07.12.2007 г. до последно плащане на 27.12.2010 г.) до предявяване на иска – 31.07.2013 г., на осн. чл. 86 ЗЗД,

3) връщане на недължимо платена сума от 51 238.45 лева, представляващи част от наемна цена от наемателя по договор № 93-00-187 от 28.11.2007 г., като цена за периода на действие на договора от м. 02.2008 – м.01.2011 г. за ползване на помещения, между които и офис-площи, предназначени за банкова дейност с площ 47 кв.м., чието ползване е било осуетено, поради предадено ползване от наемодателя на друго лице, ведно със законната лихва за забава от предявяване на иска до окончателно плащане на осн. чл. 55, ал. 1, пр. 2 ЗЗД,

4) заплащане на обезщетение за забава в размер на 22 556.69 лева, претендирано за период от съответната дата на внасяне на всяко от недължимите плащания на части от наемните вноски формиращи главницата от 51 238.45 лева (от начално плащане 07.12.2007 г. до последно плащане на 27.12.2010 г.) до предявяване на иска 31.07.2013 г., на осн. чл. 86 ЗЗД.

Като основание за обжалване жалбоподателят въвежда неправилността на решението, поради неправилните изводи на съда за наличието на забрана за пререшаемост на спора по чл. 299 ГПК. Според жалбоподателят не е налице един и същ правопораждащ факт, по който съдът вече се е произнесъл с влязло в сила съдебно решение. Предмет на спора, решен от предишни съдебни инстанции, била претенцията относно наличие на неустойка поради забавяне на плащанията от страна на наемателя, докато предмет на настоящото производство е различен и покрива правната квалификация на чл. 55 ЗЗД. Сочи, че съдът мотивира решението си с погрешната квалификация на иска. Моли за отмяна на решението.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор на жалбата от въззиваемото „Дружба Стил” АД, в което се излагат съображения за правилността на първоинстанционното решение – правилен е изводът на съда, че по отношение на правопораждащия спора факт е налице сила на пресъдено нещо, с която същият е бил длъжен да се съобрази, а именно, че наемодателят „Дружба Стил” АД е изрядна страна по сключения договор за наем и че в приключилия предходен съдебен спор за заплащане на мораторна лихва за забава на плащанията на наемната цена, наемателят Агенция по вписванията не е оспорил дължимостта на главниците в цялост /производството се е водило за акцесорното вземане за лихва, което би било недължимо, ако е недължимо и главното вземане/. Като не е направил всичките си възражения в него процес, с оглед чл. 133 ГПК правото му да ги направи по-късно се е преклудирало, което важи с още по-голяма сила за въвеждането им в отделен процес. Моли за потвърждаване на решението и присъждане на съдебно-деловодните разноски.

Настоящият състав на съда намира, че въззивната жалба е подадена в срок, от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество, съдът съобрази следното:

Пред Варненския окръжен съд са предявени обективно кумулативно съединени искове от Агенция по вписванията срещу „Дружба Стил” АД – гр. Варна основани на твърдението, че между ищеца, като наемател и ответника, като наемодател е бил сключен Договор № 93-00-187 от 28.11.2007 г. за възмездно отдаване под наем на недвижим имот, находящ се в гр. Варна, бул. „Осми приморски полк” № 119, представляващ обособена част от Нов завод, а именно: част от първи етаж от Административна сграда и част от първи етаж от Главен производствен корпус, с обща площ от 1 410 кв. м. Месечната наемна цена за обекта е определена на 12 евро без ДДС на кв. м. застроена площ, а след актуализация от 2009 г. – на 13.30 евро без ДДС/кв. м. Срокът на договора е определен на 3 години, считано от датата на предаване на владението – в случая от 31.01.2008 г., респ. договорът е прекратен на 31.01.0211 г. Твърди се, че реално използваната от наемателя площ на имота е с 133 кв. м. по малко от договореното, а именно: 1 277 кв. м., вместо 1 410 кв. м. Разликата се явява следствие на това, че реалната площ на имота не е 1 410 кв. м., а 1 357 кв. м. (разлика от 53 кв. м.). Освен това едно от помещенията с площ от 47 кв. м. е било отдадено, след сключване на процесния договор за наем, на друго лице – на ТБ „Инвестбанк” АД за банков офис, а 33 кв. м., представляващи площ за вход към ІІ-ри етаж са били реално неизползваеми (1 410 – 53 – 47 – 33 = 1 277). С оглед изложеното, за ищеца се е породил правен интерес от предявяване на иск за връщане на сумата 93 755.45 лева, дадена при начална липса на основание – заплатена горница над дължимата наемна цена за реална площ от 1 324 кв.м. (1 357 – 33 = 1 324), вместо договорени 1 410 кв. м., ведно със законната лихва за забава от предявяване на иска до окончателно изплащане на сумата, на осн. чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД; заплащане на обезщетение за забава в размер на 43 694.23 лева, претендирано за период от съответната дата на внасяне на всяко от недължимите плащания на части от наемните вноски формиращи главницата до предявяване на иска, на осн. чл. 86 ЗЗД; връщане на недължимо платена сума 51 238.45 лева, представляваща част от наемна цена за ползване на помещение, предназначено за банкова дейност с площ 47 кв.м., чието ползване е било осуетено, поради отдаване от наемодателя под наем на друго лице, ведно със законната лихва за забава от предявяване на иска до окончателно плащане на осн. чл. 55, ал. 1, пр. 2 ЗЗД; заплащане на обезщетение за забава за сумата от 22 556.69 лева, претендирано за период от съответната дата на внасяне на всяко от недължимите плащания до предявяване на иска, на осн. чл. 86 ЗЗД.

Ответникът изразява становище, че исковете са недопустими, понеже се пререшава въпрос, решен с влязло в сила решение, в условие на евентуалност – искът е неоснователен по подробно изложени аргументи. Изрично прави възражение за погасено по давност везмане касателно платените наемни вноски за общ размер от 22 474.86 лв. с ДДС за м.февруари – юли 2008 г. и за м. януари 2011 г. в размер на 4 151.60 лв. с ДДС. На основание чл. 119 ЗЗД твърди, че и акцесорното вземане за лихви върху посочените суми са погасени по давност.

Не се спори между страните, че са страни по сключен договор за наем от 28.11.2007 г., че договорът към датата на предявяване на иска е прекратен, поради изтичане на срока.

Безспорно е също така, че между страните се е развило исково производство по повод на процесния договор за наем от 28.11.2007 г., приключило с влязло в сила на 11.02.2014 г. решение по т. д. № 4668/2012 г. на Софийски апелативен съд, недопуснато до касация от ВКС на РБ, като Агенция по вписванията е осъдена да заплати на „Дружба Стил” АД определена сума, представляваща лихва за забава, изчислена като 2 % за всеки просрочен ден върху неизплатените наемни вноски, на основание т.9.1 от договора. В мотивите на решението на САС изрично е посочено, че възражения от ответника (сега ищец – АВп) за по-малка от вписаната в договора площ не са заявявани. Това е споменато във връзка с представен по делото доклад на Агенцията за държавна финансова инспекция, в който се правят подобни твърдения.

Не се спори между страните и относно посочените от ищеца справки за начислени лихви и платени суми за наем.

По отношение на процесната площ от 47 кв.м. се установява, че по отношение на тях, освен сключения между страните в настоящото производство договор, наемодателят „Дружба Стил” АД ги е отдал и на ТБ „Инвестбанк” АД с договор за наем от 10.12.2007 г. за срок от 3 години и при цена 30 евро/кв.м. без ДДС. Впоследствие с анекс от 31.08.2009 г., в сила от 01.09.2009 г. договорът е прекратен, като от същата дата е сключен нов договор № 200-Д-53/11.09.2009 г. (л.60-66).

От приложения като писмено доказателство Акт за частна държавна собственост № 2606/23.08.1999 г. се установява, че главният корпус от процесната сграда – Нов завод, е с площ от 1 410 кв. м.

От представените справки от СГКК – гр. Варна се установява, че сграда с идентификатор по к.к. на гр. Варна № 10135.2558.137.6 е с площ от 402 кв. м., а сграда № 10135.2558.137.8 е с площ от 955 кв. м., или общо от 1 357 кв. м. (л.25-26).

 

При така установеното, настоящият състав на Варненския апелативен съд, търговско отделение, прави следните правни изводи:

Предявените от ищеца искове черпят своето основание на неоправдано разместване на имуществени блага, породено от извършване на имуществена престация при първоначална липса на основание и при неосъществено основание – хипотезите на чл. 55, ал. 1, предл. 1 и 2 от ЗЗД.

Конкретните твърдения са досежно това, че понеже наемната цена върху процесния имот е формирана на основата на единица площ – 12 евро без ДДС, респ. 13.30 евро без ДДС (след актуализацията 2009 г.) на квадратен метър, платеното за разликата над реалната площ от 1 277 кв. м. на отдадения под наем имот до формално посочената в договора от 1 410 кв. м., се явява платена при липса на основание. Наред с това се твърди и извършена престация при неосъществено основание по повод на повторно отдадения имот на ТБ „Инвестбанк” АД с площ от 47 кв.м.

На 11.02.2014 г. с влязло в законна сила решение на Софийски апелативен съд между страните е приключил спор относно дължимостта на договорна лихва за забава върху неизплатената част от наемните вноски по същия този договор за наем, който е предмет на изследване и по настоящото дело.

Настоящият състав на съда приема, че принципно в мотивите на съдебното решение освен аргументи по предмета на делото – спорното материално субективно право, се съдържат и много други констатации на съда, които водят към решението. Те започват като констатации относно достоверността на доказателствените средства, превръщат се в констатации относно доказателствените и правнорелевантни факти, за да завършат с констатации относно правоотношенията, които са преюдициални спрямо спорното право. Предметът на всяка една от тези констатации може да е бил предмет на спор между страните по време на устните състезиания. Но този предмет не се обхваща от СПН. Не се смятат нито признати, нито отречени със СПН: доказателствените, правнорелевантните факти и преюдициалните правоотношения. По други дела между същите страни те могат да бъдат отново предмет на спор, на доказване и на установяване, без да може срещу това да се предяви отвод за пресъдено нещо.” (така Ж.Сталев, „БГПП” ІХ изд. с. 349).

В случая това преюдициално правоотношение е валидно възникналото наемно правоотношение и всички преюдициални въпроси, решени по т. д. № 4668/2012 г. на Софийски апелативен съд, свързани с него. Както се посочи, по тези въпроси не се формира СПН, поради което в настоящото производство съдът не е обвързан да приеме, че размерът на наемната цена по процесния договор не може да бъде пререшаван.

Съдът намира, че исковете са неоснователни.

Не е проведено пълно и главно доказване от страна на ищеца на реално използваната от него като наемател площ на обекта. Недоказано остана твърдяното разминаване между посочената площ в договора за наем от 28.11.2007 г. (посочено и в АДС № 2606/99 г.) – 1 410 кв. м. и представените скици от СГКК – за 1 357 кв. м., тъй като предмет на задължението на наемодателя по наемния договор са били определени части от недвижим имот, находящ се в гр. Варна, бул. „Осми приморски полк” № 119, представляващ обособена част от Нов завод, а именно: част от първи етаж от Административна сграда и част от първи етаж от Главен производствен корпус, чиято обща площ е в размер на 1 410 кв. м., като видно от представените от ищеца скици липсва тази на главния производствен корпус, който е имот с идентификатор № 10135.2558.137.5, с площ от 1 720 кв. м. Тоест, отдаденият под наем обект включва площи от три имота № 10135.2558.137.8, № 10135.2558.137.6 и № 10135.2558.137.5, респ. не се доказа твърдяната разлика в договорена и ползвана площ.

С оглед гореизложеното, не се установява недължимо платени суми от ищеца в полза на ответника, поради което предявените искове по чл. 55, пр. 1 и 2 от ЗЗД са неоснователни. Неоснователни са и исковете по чл. 86 ЗЗД, като акцесорни и обусловени от основателността на главните искове, поради което и те следва да се отхвърлят. По отношение на обезщетение за забава, съдът намира за нужно да изясни, че претендираните акцесорни претенции са неоснователни и на друго основание, понеже изпадането на длъжника-наемодател в забава е обусловено от наличие на покана за връщане на недължимо платеното, а не от датата на пащането. Последната е от значение за погасителната давност, но не и за изпадането в забава – видно от чл. 114, ал. 2 ЗЗД, чл. 84, ал. 2 и чл. 69, ал. 1 ЗЗД .

Поради принципно еднаквия резултат на настоящата съдебна инстанция с този на Варненския окръжен съд, обжалваното решение следва да се потвърди.

Направено е искане за присъждане на разноски от въззиваемия, изразяващи се в заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 2 544.58 лв. Представени са: списък на разноските и фактура за реалното им изплащане. От друга страна, възражението от въззивника за прекомерност на възнаграждението, е неоснователно, тъй като минималният размер на адвокатското възнаграждение според Наредба № 1/2004 г. е в размер на 4 874.89 лв., а претендираното е значително по – малко, поради което същото следва да се присъди изцяло.

Водим от горното, съдът 

Р   Е   Ш   И :

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 730 от 10.07.2014 г. на Варненския окръжен съд, постановено по т. д. № 1429/2013 г.

ОСЪЖДА Агенция по вписванията – гр. София, да заплати на „ДРУЖБА СТИЛ" АД, ЕИК 813109324, гр. Варна, сумата от 2 544.58 лв. (две хиляди петстотин четиридесет и четири лева и петдесет и осем стотинки), представляващо адвокатско възнаграждение, на осн. чл. 78, ал. 3 от ГПК.

Решението може да бъде обжалвано пред Върховен касационнен съд на РБ в едномесечен срок от връчването му на страните.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                 ЧЛЕНОВЕ:  1.                         2.