Р Е Ш Е Н И Е

 

11/ 08.01.2016 г.

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

ВАРНЕНСКИЯТ АПЕЛАТИВЕН СЪД, търговско отделение, в открито съдебно заседание на 08.12.2015  год.  в състав:

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕТА БРАТАНОВА

ЧЛЕНОВЕ: МАГДАЛЕНА НЕДЕВА

РАДОСЛАВ СЛАВОВ

 

При секретаря Д.Ч. като разгледа докладваното от съдия А.Братанова в.т.д.№ 601/2015 год., за да се произнесе взе предвид следното:

 

Производството е с правно основание чл.258 и следв. ГПК и е образувано по въззивна жалба от  „Елинор” ЕООД , гр. Варна против решение № 622/20.07.2015 г. по т.д. № 1708/2014 г. по описа на ВОС, в частта, с която са отхвърлени предявените от него срещу Д.Г.Я. искове за заплащане на сумите, както следва:

  1/ по договора за кредит от 06.12.2006 г. -  за сумите от 1000 лв. - част от договорна лихва в цялостен размер на 19620.17 лв. за периода от 11.04.2014 г. до 18.08.2014 г., 5000 лв. - част от неустойката по чл. 6, ал. 2 от договора за предсрочна изискуемост в цялостен размер на 77955.37 лв. и  1000 лв. - част от дължима такса за предсрочно погасяване в общ размер на 5313.73 лв. както и

2/ по договора за кредит от 11.12.2007 г. за сумите 1000 лв. - част от договорна лихва в цялостен размер на 10065.42 лв. за периода от 11.04.2014 г. до 18.08.2014 г., 2000лв. - част от неустойката по чл. 6, ал. 2 от договора за предсрочна изискуемост в цялостен размер на 38966.71 лв. и 1000 лв. - част от дължима такса за предсрочно погасяване в общ размер на 2142.31 лв., ведно със законната лихва от датата на исковата молба до окончателното изплащане на задължението, с правно основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД.

Въззивникът счита решението в обжалваната му част за неправилно поради постановяването му в противоречие с материалния закон, с оглед на което моли за неговата отмяна в тази му част и постановяване на друго от въззивната инстанция, с което се уважат изцяло предявените искове, ведно с присъждане на разноски  за въззивното производство.

 В депозирания писмен отговор въззиваемата страна Д.Г.Я. оспорва жалбата, моли за оставянето й без уважение и за потвърждаване на първоинстанционното решение в обжалваната част. Претендира присъждане на разноски.

Третото лице помагач „ОББ” АД поддържа основателност на предявената въззивна жалба.

В о.с.з. предявената въззивна жалба се поддържа, респ. оспорва от насрещната страна. 

Въззивната жалба е депозирана в срок, от надлежна страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Същата отговаря на императивните изисквания на чл.260 – 261 ГПК. На посоченото основание, жалбата е процесуално допустима. 

За да се произнесе по спора, съдът съобрази следното:

С влязлата в сила и необжалвана част от съдебното решение на ВОС Д.Г.Я., ЕГН ********** *** е осъдена да заплати на „ ЕЛИНОР” ЕООД, ЕИК 148024923, със седалище и адрес на управление гр. Варна, бул. Владислав Варненчик” № 324, ет. 2, представлявано от Ц. Я., сумата от 120 000 (сто и двадесет хиляди) лева, част от дължимата главница в цялостен размер на 147 922.90 лв. по договора за кредит от 06.12.2006 г., сключен между К. Д. Я. и "ОББ"АД-гр.София и договор за цесия от 11.04.2014г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба (29.09.2014г.) до окончателното изплащане на задължението, както и сумата от 69 000 (шестдесет и девет хиляди) лева - част от дължимата главница в цялостен размер на 71828.04 лв. по договор за кредит от 11.12.2007 г., сключен между К. Д. Я. и "ОББ"АД-гр.София и договор за цесия от 11.04.2014 г., ведно със законната лихва от датата на исковата молба (29.09.2014г.) до окончателното изплащане на задължението. на основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 25, ал. 2 от СК(отм).

В решаващите си мотиви ВОС е приел, че ищецът е активно материалноправно легитимиран да претендира процесните вземания въз основа на валиден и надлежно съобщен на длъжника договор за цесия с цедент «ОББ» АД.  Прехвърляните вземания са основани на действителни кредитни правоотношения, възникнали по време на брака на кредитополучателя К. Д.Я. и Д. Г. Я.. Главните заемни  задължения са поети за задоволяване нуждите на семейството, поради което и на основание чл. 25, ал.2 СК /отм./ съпругата Я. е солидарно задължена за погасяването им.

Отхвърлителната част на съдебния акт е обоснована с извода, че солидарната отговорност на съпрузите възниква единствено за погасяване на задълженията върху сумите, реално постъпили и разходвани за семейни нужди, но не и върху сумите, дължими по повод на договорки за лихви и неустойки, поети по преценка на съпруга – страна по облигационното правоотношение.  Отговорността за същите е лична.

Коментираните правни изводи на първостепенния съд са неправилни.

Оборимата презумпция на чл. 25, ал.2 СК /отм./ гласи, че за задължения, които единият или двамата съпрузи са поели за задоволяване нужди на семейството, те отговарят солидарно. Солидарната отговорност възниква по силата на закона и доколкото липсва изрично ограничение обемът й включва както договорените главни, така и акцесорните задължения. Солидарният режим за главния дълг е приложим и за неговите принадлежности, каквито са договорните лихви по кредита, мораторни неустойки и обслужващи такси. При условие, че съпругът отговаря солидарно за поетите главни задължения, същият следва да понесе  солидарно и отговорността са акцесорните и санкционни последици от неизпълнението.

Горният принцип е обективиран и в изричната норма на чл. 122, ал.1 ЗЗД – кредиторът може да иска изпълнението на цялото задължение от когото и да е от солидарните длъжници.

   Предвид изложените изводи, въззивният съд следва да разгледа по същество отхвърлените претенции на кредитора:

I. По претенциите, произтичащи от договор за кредит от 06.12.2006 год.: Между страните не се спори, че по кредита е налице просрочие на дължимите анюитетни вноски по погасителен план, считано от 15.04.2014 год. 

С уведомление, връчено на 18.08.2014 год. солидарният длъжник Д.Я. е била уведомена за настъпването на предсрочната изискуемост на целия кредитен дълг. Налице е трансформиращ ефект на нарочното волеизявление на кредитора за отнемане преимуществото на срока по договора. Волеизявлението е предшествано от забава, отговаряща по продължителност  на критериите, визирани в чл.19 от договора. Въз основа на изложеното, съдът приема, че предсрочната изискуемост на целия кредитен дълг е настъпила на 18.08.2014 год.

Следва да се отбележи и че по  силата на сключения  договор за цесия, ищецът – цесионер е придобил цялото вземане с уговорените модалитети по изискуемостта му, ведно с акцесорните права  - чл.99, ал.2 ЗЗД. Вземането следва да се счита за прехвърлено ex lege и със съпътстващи едностранни права на кредитора, вкл. и договорното право да отнеме преимуществата на сроковете, трансформирайки дълга в предсрочно изискуем.

1.В производството се претендира заплащането на „договорни лихви” върху падежиралите вноски до датата на предсрочна изискуемост на целия кредитен дълг в размер, съответстващ на договорната лихва с надбавка от 5 пункта /чл.6, ал.1 от договора/. Претенцията в разглежданата част съставлява претенция за заплащане на уговорена мораторна неустойка и е с правно основание чл. 92 ЗЗД.

Размерът на мораторната неустойка при неплащане на падежирала анюитетна вноска е договорен в чл.6, ал.1 от договора за банков кредит – просрочените суми се олихвяват с наказателна лихва в размер на 5 пункта над договорения в чл.5, ал.1 лихвен процент. От своя страна, договорения лихвен процент  възлиза на 6,7 % годишно. На основание чл.5, ал.3 банката има право едностранно да променя размера на лихвения процент в зависимост от „размера на инфлацията, основния лихвен процент на БНБ и пазарните условия”, за което следва да уведоми кредитополучателя в едноседмичен срок от промяната или да изнесе информация за това в банковите салони.

Отделно от изложеното, на основание чл. 18, ал.1 банката има право да променя условията за ползване на кредита при наличие на неизпълнение.

Кредиторът излага, че в съответствие с изричното правомощие по чл.18, ал.1 от договора е променил едностранно дължимата годишна договорна лихва на 47, 70 % като при посочената база претендира и съответно начисляване на мораторни неустойки.

Клаузата на чл.18, ал.1 противоречи на изричните разпоредби на чл. 5 и 6 от договора. Тълкуването на договора за банков кредит води до извода, че предвиденото в чл.18, ал.1 правомощие на банката не включва правото да променя едностранно, по своя преценка, условията за ползване на вече разрешен и усвоен банков кредит.  Сключеният договор регламентира изрично правото на банката да променя едностранно размера на лихвения процент при фиксиране на предпоставките за това и начина на информиране на кредитополучателя – чл.5, ал.3.  В договора са предвидени и санкциите при забава или при предстрочна изискуемост на кредита – мораторна неустойка в размер на  5 пункта над размера на договорната лихва /чл.6/.

С разпоредбата на чл.18 са предвидени санкционни правомощия на банката при неизпълнение на кредитополучателя като правомощието по т.1 включва правото „да прекрати предоставянето на суми по разрешен кредит или да промени условията за неговото ползване”. Съпоставката на сочената норма с изричните разпоредби на чл. 5 и 6 от договора сочи, че правомощието на банката по чл.18 включва единствено правото да променя условията по разрешен, но неусвоен банков кредит, но не и да променя размера на договорната лихва на вече отпуснат банков кредит извън случаите на чл.5, ал.3. Соченото тълкуване следва както от граматическия анализ на чл.18, ал.1, така и от правилата за добросъвестност като основен източник на тълкувателна дейност по чл. 20 ЗЗД.  Недопустимо е при изрични уговорки за санкционните последици от неизпълнението и начина на тяхното изменение, кредиторът да разполага и с правото по свое усмотрение, допълнително и едностранно да ги променя.

В съответствие с изложеното, размерът на санционните неустойки не се регламентира от правилото на чл.18, ал.1. За приложението на релевантната договорна норма съдът следи служебно. Едностранното увеличение на договорната лихва до размер на 47,70% не намира своята договорна опора и не може да служи като основа за изчисление на предявената претенция. Поради неотносимост на клаузата на чл.18, ал.1, съдът не изследва и възражения за нейната неравноправност.

Размерът на договорната лихва към датата на сключване на договора възлиза на 6,7%. Съобразно заключението на ССЕ размерът на лихвата е увеличен на 01.10.2007 год. – на 7,20%, респ. на 01.03.2008 год. – на 7,70%.   Идентични констатации за увеличаване на размера са обективирани и в договора за цесия.

Правото на банката –цедент едностранно да променя условията на лихвените проценти се оспорва от ответника при изрични твърдения за противоречие с нормата на чл. 142, т.10 ЗЗП. Неравноправността на клаузата на чл. 5, ал.3 се обосновава единствено с невъзможността банката да променя едностранно лихвения процент. Не са оспорени предпоставките на чл.5, ал.3, вкл. и уведомяването на кредитополучателя.

ЗКИ допуска дължимата лихва по договора за кредит да се определя като променлива величина, подлежаща на актуализация – 58 ЗКИ. Съществената престация при ипотечното кредитиране е свързана с дългосрочно ползване на значителни заемни средства, което винаги предполага периодично актуализиране на цената на тази финансова услуга.  Горният принцип е въведен и в ЗЗП – чл.144, ал.2, съобразно който разпоредбата на чл. 143, т.10 не се прилага за клаузи, при които доставчикът на финансови услуги си запазва правото при наличие на основателна причина да промени без предизвестие лихвен процент, дължим от потребителя при условие че доставчикът на финансовата услуга е поел задължение да уведоми за промяната другата страна/страни по договора в 7-дневен срок и другата страна/страни по договора има правото незабавно да прекрати договора. Следователно – само факта на предвидена възможност за едностранна промяна на лихвения процент не може да обоснове неравноправност на клаузата на чл.5, ал.3 от договора.

В съответствие с изложеното, размерът на претедираните мораторни неустойки следва да бъде определен при база договорна лихва от 7,70% с надбавка от 5 пункта или 12,70 %.

Размерът на падежиралите вноски до датата на предсрочна изискуемост на кредитния дълг е определен в Приложение 1 към ССЕ. Дължимата мораторна неустойка, изчислена от падежа на отделните вноски до 18.08.2014 год. възлиза на общо 61,32 лева.

Считано от 19.08.2014 год./денят, следващ обявяването на предсрочната изискуемост на кредита/ до 29.09.2014 год. /датата на подаване на исковата молба/ следва да бъде начислена мораторна неустойка върху целия размер на дълга или 2 161,70 лева. По смисъла на чл.6, ал.2 предвидената неустойка има мораторен характер, поради което се начислява според периода на забавата.

Горните изчисления въззивният съд осъществи с информационен продукт Апис – Финанси.

II. По претенциите, произтичащи от договор за кредит от 11.12.2007 год. Кредитът е предсрочно изискуем, считано от 18.08.2014 год. По причини, идентични с изложените в п.I размерът на санционните неустойки не се регламентира от правилото на чл.17, ал.1. За приложението на релевантната договорна норма съдът следи служебно. Едностранното увеличение на договорната лихва до размер на 49,25% не намира своята договорна опора и не може да служи като основа за изчисление на предявената претенция. Поради неотносимост на клаузата на чл.17, ал.1, съдът не изследва и възражения за нейната неравноправност.

  Съобразно изричната разпоредба на чл.5, ал.1 от договора главницата по кредита се олихвява с лихвен процент в размер на 8% годишно и размерът не е увеличаван едностранно от банката – цедент. Размерът на мораторната неустойка възлиза на 13% годишно.

Размерът на падежиралите вноски до датата на предсрочна изискуемост на кредитния дълг е определен в Приложение 2 към ССЕ. Дължимата мораторна неустойка, изчислена от падежа на отделните вноски до 18.08.2014 год. възлиза на общо 157, 09 лева.

Считано от 19.08.2014 год./денят, следващ обявяването на предсрочната изискуемост на кредита/ до 29.09.2014 год. /датата на подаване на исковата молба/ следва да бъде начислена мораторна неустойка върху целия размер на дълга или 1 074, 47 лева. По смисъла на чл.6, ал.2 предвидената неустойка има мораторен характер, поради което се начислява според периода на забавата.

III. По претенциите за заплащане на такси за предсрочно погасяване на кредита, основани на чл. 16, ал.3 от договора за кредит от 2006 год. и чл.15, ал.3 от договора за кредит от 2007.

Активната материалноправна легитимация по претенцията ищецът извлича от разпоредбата на чл. 74 ЗЗД. Страната не твърди, че вземането е предмет на договора за цесия. Поддържа, че таксата е начислена от банката при плащане на цената на цесията, поради което ищецът се е суброгирал в правата на кредитора и е легитимиран да претендира заплащане на таксите от ответницата – солидарен длъжник.

Претенциите в разглежданата част са неоснователни.

Таксата за предсрочно прекратяване на кредит  е разход по кредита, предвиден в чл.58, ал.2 ЗКИ и  дължим само в изчерпателно предвидените в договора случаи. Кредитополучателят не е извършвал предсрочно погасяване на дълга, поради което и не дължи претендираната такса. Същата не е част от вземането на банката, респ. не е преминала в патримониума на цесионера по силата на договора за цесия. Обстоятелството, че банката е начислила подобна такса в отношенията си с цесионера е непротивопоставимо на ответника.

Доказателства за сторени разноски във въззивното производство е представила единствено въззивната страна. На въззивника следва да бъдат присъдени разноски съразмерно на приетите за основателни претенции- предмет на въззивна проверка или 402,61 лева.

Водим от горното съдът

 

Р Е Ш И:

 

ОТМЕНЯ решение № 622/20.07.2015 г. по т.д. № 1708/2014 г. по описа на ВОС, в частта, с която са отхвърлени предявените от „Елинор” ЕООД срещу Д.Г.Я. искове за заплащане на сумите, както следва:

  1/ по договора за кредит от 06.12.2006 г. -  за сумите от 61,32 лв. - част от договорна лихва в цялостен размер на 19620.17 лв. за периода от 11.04.2014 г. до 18.08.2014 г., 2 161, 70 лв. - част от неустойката по чл. 6, ал. 2 от договора за предсрочна изискуемост в цялостен размер на 77955.37 лв. както и

2/ по договора за кредит от 11.12.2007 г. за сумите 157, 09 лева - част от договорна лихва в цялостен размер на 10065.42 лв. за периода от 11.04.2014 г. до 18.08.2014 г., 1 074, 47 лева - част от неустойката по чл. 6, ал. 2 от договора за предсрочна изискуемост в цялостен размер на 38966.71 лв. и вместо него ПОСТАНОВЯВА:

ОСЪЖДА на основание чл. 92 ЗЗД вр. 25, ал. 2 от СК(отм)  Д.Г.Я., ЕГН ********** *** да заплати на „ ЕЛИНОР” ЕООД, ЕИК 148024923, със седалище и адрес на управление гр. Варна, бул. Владислав Варненчик” №324, ет. 2, представлявано от Ц. Я. както следва:

1/ по договора за кредит от 06.12.2006 г. -  сумата от 61,32 лв., съставляваща мораторна неустойка за забава на падежиралите вноски за  периода от 11.04.2014 г. до 18.08.2014 г.,  както 2 161, 70 лв. – мораторна неустойка по чл. 6, ал. 2 от договора за периода от 18.08.2014 год. до датата на предявяне на исковата молба – 29.09.2014 год., ведно със законната лихва, считано от датата на предявяване на исковата молба до окончателното погасяване на задължението  както и

2/ по договора за кредит от 11.12.2007 г. - сумите 157, 09 лева съставляваща мораторна неустойка за забава на падежиралите вноски за  периода от 11.04.2014 г. до 18.08.2014 г., , както и  1 074, 47 лева– мораторна неустойка по чл. 6, ал. 2 от договора за периода от 18.08.2014 год. до датата на предявяне на исковата молба – 29.09.2014 год., ведно със законната лихва, считано от датата на предявяване на исковата молба до окончателното погасяване на задължението.

ПОТВЪРЖДАВА решението в останалата отхвърлителна част.

ОСЪЖДА Д.Г.Я., ЕГН ********** *** да заплати на „ ЕЛИНОР” ЕООД, ЕИК 148024923, със седалище и адрес на управление гр. Варна, бул. Владислав Варненчик” №324, ет. 2, представлявано от Ц. Я. сумата от 402, 61 лева – разноски за въззивното разглеждане на спора.

РЕШЕНИЕТО е окончателно /арг. от чл. 280, ал.1, т.1 ГПК/.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                ЧЛЕНОВЕ: