Р Е Ш Е Н И Е   № 79

 

19.04.2018г., гр. Варна.

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

ВАРНЕНСКИЯТ АПЕЛАТИВЕН СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ, в публично съдебно заседание на двадесет и първи март две хиляди и осемнадесета година, в състав:

 

                                                               ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВИЛИЯН ПЕТРОВ

                                                                          ЧЛЕНОВЕ: ГЕОРГИ ЙОВЧЕВ

                                                                                НИКОЛИНА ДАМЯНОВА

 

при участието на секретаря Десислава Чипева, като разгледа докладваното от съдията Н. Дамянова въззивно т. д. № 61 по описа на ВнАпС за 2018г., за да се произнесе взе предвид следното:

 

Производството е въззивно, по реда на чл. 258 и сл. ГПК, образувано по жалба на „АЙКАРТ КРЕДИТ” ЕАД – гр. София, подадена чрез адв. Т.С. от САК, срещу решение № 738/14.11.2017г., постановено по т. д. № 31/2017 г. по описа на Варненски окръжен съд, в частта, с която е отхвърлен предявеният иск от въззивника срещу С.Х.П. ***, с правно основание чл. 79, ал. 1, предл. 1 във вр. чл. 240 ЗЗД, за заплащане на разликата над 3 433.31 евро до претендираните 6 655.78 евро, представляваща договорна лихва по договор за кредит № 0020495/20.08.2010г., усвоен чрез международна кредитна карта, за която е сключен договор за издаване № 0020495 от 20.08.2010г., изменен със споразумение за промяна на кредитен лимит от 23.08.2010г., анекс от 28.07.2012г. и анекс 2 от 01.12.2011г., за периода от 05.04.2015г. до 13.01.2017г.

Поддържайки доводи за неправилност на решението в обжалваната част, въззивникът моли за неговата отмяна и постановяване на друго, с което предявеният акцесорен иск за мораторна лихва да бъде уважен изцяло. Релевира се конкретно оплакване за необоснованост на извода за недължимост на част от претендираната сума от 6 655.78 евро, която според въззивника не е предявена като претенция за договорна лихва, както неправилно е приел първоинстанционният съд, а е за обезщетение за забава в размер на законната лихва върху консолидирана главница за исковия период - 05.04.2015г. - 13.01.2017г.

Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК, от легитимирано лице, чрез надлежно упълномощен процесуален представител, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, при наличие на правен интерес от предприетото частично обжалване в отхвърлителната част, и е процесуално допустима.

Въззиваемият С.Х.П. не представя отговор в срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК и не се явява в съдебно заседание.

В проведеното открито съдебно заседание жалбата се поддържа.

За да се произнесе по спора съставът на ВнАпС съобрази следното:

Варненският окръжен съд е бил сезиран с искова молба на „Айкарт Кредит” ЕАД – гр. София, с която са предявени за разглеждане обективно кумулативно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1, предл. 1 във вр. чл. 240 и чл. 86 ЗЗД, срещу С.Х.П. ***, за присъждане на дължими незаплатени суми по договор за кредит № 0020495/20.08.2010г., усвоен чрез международна кредитна карта, за която е сключен договор за издаване № 0020495/20.08.2010г., изменен със споразумение за промяна на кредитен лимит от 23.08.2010г., анекс от 28.07.2012г. и анекс 2 от 01.12.2011г., както следва: сумата 18 794.24 евро – главница, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното погасяване на задължението, както и сумата 6 655.78 евро, претендирана като мораторна лихва върху главницата за периода от 02.07.2013г. до 13.01.2017г.

Първоинстанционното решение не е обжалвано и е влязло в сила в частта, с която исковете са уважени за сумата 18 794.24 евро – главница, ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното погасяване на задължението, както и за сумата 3 433.31 евро, присъдена като договорна лихва за периода от 02.07.2013г. до 04.04.2015г., на основание чл. 79, ал. 1, предл. 1 във вр. чл. 240 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД.

 

Съставът на въззивния съд, в съответствие с правомощията си по чл. 269, ал. 1 от ГПК, за служебно произнасяне по допустимостта на първоинстанционното решение в обжалваната част, намира следното:

Оценяемият акцесорен иск за сумата 6 655.78 евро неправилно е квалифициран от първоинстанционния съд като такъв с правно основание чл. 79, ал. 1, предл. 1 във вр. чл. 240, ал. 2 ЗЗД, като е прието, че претенцията е за договорна лихва, респ. за присъждане на уговорено от страните възнаграждение за ползване на заетата сума по кредита за исковия период от 02.07.2013г. до 13.01.2017г. Петитумът на исковата молба по тази претенция е за присъждане на лихва в размер на 6 655.78 евро, без да се сочи изрично нейния вид, но в обстоятелствената част на исковата молба се излага, че по силата на чл. 8.4 от процесния договор за кредит, съгласно който начислените договорни лихви се прибавят към главницата на кредита на последния ден на всеки месец до размера на лимита за трансакция, договорната лихва се консолидира в едно общо задължение за главница, върху което кредитодателят начислява лихва за забава. За доказване на акцесорната претенция в исковата молба е направено адекватно доказателствено искане за допускане на съдебно – счетоводна експертиза, която да изчисли „ размер на лихва за забава за периода от 02.07.2013г. до 13.01.2017г.“.

Освен че е възприел неправилна цифрова квалификация на оценяемия акцесорен осъдителен иск за сумата 6 655.78 евро, първоинстанционният съд е обсъждал по същество в решението обстоятелства, които не са въведени от ищеца в исковата молба, а именно за възникване и съществуване на задължение за договорна лихва след обявяване на предсрочна изискуемост на задълженията по договора за кредит. Допуснато е нарушение на принципа на диспозитивнотото начало – чл. 6, ал. 2 ГПК, тъй като е разгледан непредявения иск.

По тези съображения съставът на ВнАпС намира, че обжалваното решение е недопустимо и подлежи на обезсилване в обжалваната част като постановено по непредявен иск, и делото следва да се върне на ВОС за произнасяне на предявения иск за присъждане на сумата 3222.47 евро, представляваща разликата над 3 433.31 евро до 6 655.78 евро, претендирана като обезщетение за забавено плащане в размер на законната лихва за периода от 05.04.2015г. до 13.01.2017г. върху сумата 18 794.24 евро, дължима по договор за кредит № 0020495/20.08.2010г., усвоен чрез международна кредитна карта, за която е сключен договор за издаване № 0020495/20.08.2010г., изменен със споразумение за промяна на кредитен лимит от 23.08.2010г., анекс от 28.07.2012г. и анекс № 2 от 01.12.2011г.

Предвид резултата от въззивното обжалване съдебно – деловодни разноски за тази инстанция следва да се присъдят съобразно изхода на спора по същество по предявената претенция за мораторна лихва.

Воден от горното, съставът на ВнАпС

 

Р Е Ш И:

 

ОБЕЗСИЛВА решение № 738/14.11.2017г., постановено по т. д. № 31/2017г. по описа на Варненски окръжен съд, в частта, с която е отхвърлен предявеният иск от „АЙКАРТ КРЕДИТ” ЕАД – гр. София срещу С.Х.П. ***, с правно основание чл. 79, ал. 1, предл. 1 във вр. чл. 240 ЗЗД, за заплащане на разликата над 3 433.31 евро до претендираните 6 655.78 евро, представляваща договорна лихва по договор за кредит № 0020495/20.08.2010г., усвоен чрез международна кредитна карта, за която е сключен договор за издаване № 0020495/20.08.2010г., изменен със споразумение за промяна на кредитен лимит от 23.08.2010г., анекс от 28.07.2012г. и анекс № 2 от 01.12.2011г., за периода от 05.04.2015г. до 13.01.2017г., като постановено по непредявен иск, и

ВРЪЩА делото на Варненски окръжен съд за произнасяне по предявения иск с правно основание чл. 86 ЗЗД, за присъждане на сумата 3222.47 евро, представляваща разликата над 3 433.31 евро до 6 655.78 евро, претендирана като обезщетение за забавено плащане в размер на законната лихва за периода от 05.04.2015г. до 13.01.2017г. върху сумата 18 794.24 евро, дължима по договор за кредит № 0020495/20.08.2010г., усвоен чрез международна кредитна карта, за която е сключен договор за издаване № 0020495/20.08.2010г., изменен със споразумение за промяна на кредитен лимит от 23.08.2010г., анекс от 28.07.2012г. и анекс № 2 от 01.12.2011г.

 

В останалата част решението на ВОС не е обжалвано и е влязло в сила.

 

Решението на въззивния съд е окончателно и не подлежи на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 2 от ГПК.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                 ЧЛЕНОВЕ: 1.                                2.