Р Е Ш Е Н И Е

 

9 / 8.01.2018 г.

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

ВАРНЕНСКИЯТ АПЕЛАТИВЕН СЪД, търговско отделение, в открито съдебно заседание на 20.12.2017 год.  в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНУХИ АРАКЕЛЯН

ЧЛЕНОВЕ: АНЕТА БРАТАНОВА

МАГДАЛЕНА НЕДЕВА

При секретаря  Д.Чипева като разгледа докладваното от съдия А.Братанова в.т.д.№ 615/2016 год., за да се произнесе взе предвид следното:

 

Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.

Образувано e по въззивна жалба на КООПЕРАЦИЯ ТРУДОВО-ПРОИЗВОДИТЕЛНА КООПЕРАЦИЯ МИР гр. Разград, с вх. № 6658/21.10.2016г., по вх.рег. на ВАпС срещу решение № 16/17.06.2016г., постановено по т.д. № 72/2015год. по описа на ОС – Разград в частта, в която е страната е осъдена да заплати на „Микро – 67” АД суми, заплатени по обявения за нищожен договор в частта за продажба на масивна производствена сграда  на два етажа с идентификатор 61710.501.26.6, гр.Разград, на основание чл. 34 ЗЗД за разликата от 22 725, 03 лева до 65 965, 69 лева, вкл. е признато на основание чл. 90 ЗЗД правото на задържане до заплащане на дължимите суми.

Решението се обжалва и в частта, в която е отхвърлено възражението за прихващане на ТПК „МИР“ на насрещната парична претенция с вземанията на кооперацията за разноски във връзка със заплатена такса за продажба в размер на 10 913, 55 лева; такса имотен регистър в размер на 568, 72 лева, нотариални такси в размер на 886, 72 лева /пропорционална/ и 8 лева /обикновена/.

Решението в останалата осъдителна и отхвърлителна част е влязло в законна сила и не е предмет на въззивно обжалване.

Страната поддържа доводи за допуснати от първостепенния съд съществени процесуални нарушения и необоснованост на постановения съдебен акт.

Основателността на предявената въззивна жалба се оспорва в писмен отговор на насрещната страна.

Въззивната жалба е предявена в срок, от надлежна  страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Въззивната жалба е допустима, надлежно администрирана и подлежи на разглеждане по същество.

За да се произнесе по спора, съдът съобрази следното:

РОС е бил сезиран с искова молба от Кооперация „Трудово-производителна кооперация „Мир” със седалище гр.Разград, представлявана от председателя Г.Георгиев, за обявяване на нищожност на договор за покупко-продажба, оформен с НА № 143 от 3.04.209г., т.1, рег. № 1289, дело № 101 / 20009г. на нотариус с район на действие РС Разград, само в частта относно продажбата на масивна производствена (промишлена) сграда на два етажа с идентификатор 61710.501.26.6. със застроена площ 1013кв.м., находяща се в имот с идентификатор 61710.501.26 в гр.Разград, ул.”Троян” № 1. В обстоятелствената част на исковата молба ищецът излага твърдение, че с влязло в сила съдебно решение е обявена нищожността на договора в останалата част досежно продажбата на имота. Бившият председател на кооперацията – ищец е бил осъден за сключване на неизгодна сделка. Ищецът твърди, че общото събрание на кооперацията не е вземало решение за сключване на разпоредителна сделка, не е оправомощавало никого с това право при условия и цена, посочени в нотариалния акт. Нищожността на сделката обосновава с противоречие със закона, липса на съгласие и основание.

Исковото производство е образувано по обективно кумулативно  съединени претенции с правно основание чл. 26, ал.1 и ал.2 ЗЗД.

С постановения съдебен акт - Решение № 593/17.06.2016г. РОС е обявил нищожността на договор за покупко-продажба на недвижим имот, представляващ поземлен имот с идентификатор 61710.501.26 по КК и КР на гр.Разград и построената в същия масивна производствена (промишлена) сграда на два етажа с площ 1013кв.м., с идентификатор 61710.501.26.6 по КК и КР на същия град  за  сумата 140 000лв., от които 60 000 лв. цена на поземления имот и 80 000лв. цена на сградата, сключен между Кооперация „Трудово-производителна кооперация ”Мир”” и „Микро-67”АД, оформен с НА № 143 от 3.04.209г., т.1, рег. № 1289, дело № 101 / 20009г. на нотариус с район на действие РС Разград, само в частта относно продажбата на масивна производствена (промишлена) сграда на два етажа с идентификатор 61710.501.26.6. със застроена площ 1013кв.м., находяща се в имот с идентификатор 61710.501.26 в гр.Разград, ул.”Троян” № 1, за цената 80 000лв., поради липса на съгласие на осн. чл.26 ал.2 пр.2 ЗЗД;

Решението в коментираната част е влязло в законна сила и не е предмет на въззивно обжалване.

 

I.По въззивната жалба срещу решението в осъдителната част по чл. 34 ЗЗД:

С отговора на исковата молба ответникът „МИКРО-67“ АД е поискал присъждане на даденото по сделката чрез едновременно връщане на престациите, на основание чл. 34 ЗЗД. Позовал се е на съдебна практика – Решение № 1012 от 25.III.1959 г. по гр. д. № 539/59 г., I г. о. и Решение № 271/ 05.10.2011 г., постановено по гр.д.№ 1577/2010 год. на ВКС, III ГО, според която при иск с правно основание чл. 26 ЗЗД съдът е длъжен да постанови всяка от страните да върне на другата всичко, което е получила от нея, и едновременност на изпълненията на задълженията им и без иск и възражение за това.

С постановения съдебен акт РОС е приел, че признаването на правото по чл.34 и чл.90 ЗЗД е последица от иска, не е отделна претенция и следва автоматично от уважаването на иска по чл.26 ЗЗД. Прилагането на последиците по чл.34 и чл.90 ЗЗД се осъществява служебно от съда.

С постановения съдебен акт РОС не е постановил връщане на имота в патримониума на ищеца. Постановил е единствено връщане на сумата от 65 965, 69 лева, съставляваща заплатена продажна цена по сделката със сградата , на основание чл. 34 ЗЗД. Решението в коментираната част е предмет на частично въззивно обжалване.

Съдът, в изпълнение на правомощията си по чл. 269 ГПК, намира следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 34 ЗЗД, когато договорът бъде признат за нищожен или бъде унищожен, всяка от страните трябва да върне на другата страна всичко, което е получила от нея. Разпоредбата провъзгласява единствено правото на всяка от страните да получи реституция на даденото. Същото обаче следва да бъде заявено по надлежен процесуален ред и не следва автоматично или служебно, по почин на съда. Горният извод следва от основополагащия принцип на диспозитивното начало в гражданския процес – чл. 6 ГПК. Приложението на чл. 34 ЗЗД не е включено в обхвата на служебното начало на съда по чл. 7 ГПК нито чрез процесуална, нито чрез нарочна материалноправна норма.

Соченият принцип е последователно застъпван в съдебната практика, която настоящият състав споделя . Според Решение № 14 от 3.02.2009 г. на ВКС по гр. д. № 5234/2007 г., IV г. о., ГК  правото на възстановяване е субективно право на страната по порочната сделка или на нейните правоприемници, поради  което упражняването му чрез възстановителния иск по чл. 34 от ЗЗД, съответно с иск за собственост върху вещта или чрез иск за неоснователно обогатяване по реда на чл. 55, ал. 1 от ЗЗД, представлява акт на лична преценка на неговия носител. Идентични изводи са обективирани в Решение № 784 от 13.11.2009 г. на ВКС по гр. д. № 868/2008 г., IV г. о., ГК;  Решение от 21.04.2004 г. на ВКС по гр. д. № 1026/2003 г., II г. о., търговска колегия; Решение № 176 от 13.06.2012 г. на ВКС по т. д. № 1078/2010 г., I т. о., ТК; Определение № 49 от 26.01.2012 г. на ВКС по т. д. № 398/2011 г., I т. о., ТК, според които  съдът не се произнася служебно всяка една от страните да върне полученото от другата страна по нищожен договор.

За пълнота на изложението, следва да се посочи, че в цитираната от първостепенния съд съдебна практика от 1959 год., ВКС се е произнесъл във връзка с насрещните права на ответника, но по искове с правно основание чл. 26 ЗЗД и чл. 34 ЗЗД, предявени от ищеца. В Решение № 271/ 05.10.2011 г., постановено по гр.д.№ 1577/2010 год. на ВКС, III ГО съдът се е произнесъл при надлежно предявен насрещен иск на ответника по чл. 34 ЗЗД като основният спорен въпрос е бил следва ли съдът да съобрази насрещните възражения на ищеца за частично изпълнение на задължението по чл.34 ЗЗД чрез способа на чл. 73 ЗЗД.

Следователно - правото на ответника да получи връщане на дадената парична престация по нищожния договор не подлежи на служебно съобразяване от съда.

При това положение, възстановителното право на ответника следва да бъде надлежно въведено  в процеса. Касае за насрещни вземания на страната, които нямат правоизключващ, правоунищожаващ, правопогасяващ или правоотлагащ ефект спрямо основното спорно право в процеса и могат да бъдат въведени в процеса единствено с  насрещен иск по чл. 211 ГПК. Същият следва да отговаря на изискванията на искова претенция – чл. 211, ал.2 ГПК вр. чл. 127-128 ГПК.

Отговорът на страната обективира изрично формулирано искане за заплащане на сумата от 140 000 лева, съставляваща заплатена от купувача цена по нищожната сделка. Претенцията е предявена независимо от изхода по главния спор и има самостоятелен и независим характер. Искането е направено в срока по чл. 211 ГПК, при ясно изложение на фактическата обстановка. Пред въззивната инстанция, по почин на съда,  са представени доказателства за внесена държавна такса по насрещната претенция в обжалваната част /така молба и преводно нареждане л.35 и л.36 от в.т.д.№ 615/16 год./. Следователно – насрещната самостоятелна и независима претенция на ответника подлежи на разглеждане от съда като насрещен иск по смисъла на чл. 211 ГПК. Обжалваният съдебен акт в частта по чл. 34 ЗЗД съставлява допустим съдебен акт, независимо, че претенцията е разгледана на друго процесуалноправно основание.

Допустимостта на предявената претенция не се дерогира от завеждането на т.д.№ 10/2016 год. по описа на РОС с предмет – връщане на 32 000 лева, частичен иск от общо дължимите 140 000 лева, претендирани при условията на чл. 34 ЗЗД. Пълната или частична идентичност на съдебните производства е основание за приложението на чл. 126, ал.1 ГПК, но по отношение на по-късно заведеното дело. В настоящия случай, характер на по-късно заведен спор по смисъла на чл. 126, ал.1 ГПК има т.д.№ 10/2016 год.

По съществото на претенцията:

Предявената въззивна жалба има бланкетен характер, тъй като не обективира конкретни доводи за неправилност на постановения съдебен акт. Последващите уточения и допълнения, осъществени с молба от 26.09.2016 год. не следва да бъдат съобразявани от въззивния съд, тъй като са депозирани след изтичане на срока по чл. 259, ал.1 ГПК.

По подадена бланкетна въззивна жалба, в която не са посочени конкретни и изрични пороци по правилността на обжалваното решение и при липса на допуснато от първоинстанционния съд нарушение на императивна материалноправна норма е недопустимо извършване на цялостна проверка на правилността на обжалваното първоинстанционно решение. В Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 е прието, че при проверката на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд може да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване. Поради това и с оглед правомощията на въззивната инстанция, при подадена бланкетна въззивна жалба въззивната инстанция следва да се произнесе само по валидността и допустимостта на първоинстанционното решение и по правилното или неправилното приложение на императивните материалноправни норми. По отношение на направените след изтичане на срока за обжалване допълнителни доводи за порочност на решението въззивният съд е длъжен да се произнесе, ако същите се отнасят до валидността и допустимостта на обжалвания съдебен акт, както и до неговата неправилност поради неправилно приложение на императивна правна норма /в този смисъл - Решение № 48 от 12.06.2017 г. на ВКС по т. д. № 408/2015 г., II т. о., ТК/.

С изтичане на срока за обжалване се преклудира правото на въззивника да релевира други пороци на решението, обуславящи неговата неправилност, с изключение на тези, отнасящи се до приложението на императивни материалноправни норми.

При посочените предметни ограничения на настоящата въззивна проверка, АС – Варна приема за установена фактическата обстановка, възприета от ОС – Разград в следния смисъл:

   Процесната сделка обективира задължение за купувача за заплащане на сумата от 140 000 лева, от които 60 000 лева за сградата и 80 000 лева за земята. РОС е приел, че предмет на допустимо разглеждане в производството може да бъде единствено претенцията по чл. 34 ЗЗД, касаеща заплатената цена за сградата. Поради частична недопустимост, е оставил без разглеждане възстановителната претенция за връщане на сумата 60 000лв., претендирана  като заплатена цена за поземления имот по договора за покупко-продажба. Решението в тази част е влязло в законна сила.

Съдът е приел още, че в  деня на сключване на договора „Микро-67”АД е заплатил по банков път на ТПК”Мир” сумата 18 000лв. (пл.нареждане на л.210 от съдебното производство). Впоследствие, ответникът е превел по банков път няколко вноски от уговорената цена, като до 27.07.2011гг. е заплатена сума в размер на още 47 000лв. (л.208 – 214 от делото). Реално заплатената по банков път цена по договора от „Микро-67”АД на ТПК”Мир” е 65 000лв.  

Остатъкът от продажната цена е погасена чрез прихващане, осъществено с протокол от 18.11.2010 г. Видно от съдържанието му, задължението на „Микро-67”АД за заплащане на цената на продажбената сделка е прихванато частично до размера 45 466,13 лв. със задължението, което ТПК”Мир” има към ответника по фактура № 2790 / 18.11.2010 г. Последната удостоверява дължима сума в общ размер 45 616,90 лв. за извършена от ответника на ищеца доставка на стоки, както и фактуриран наем на ДМА, за който е приложен договор за наем от 1.11.2009 г. Фактура № 2790 / 18.11.2010 г. е подписана от представители на двете страни.  

Общата сума, престирана от ответника на ищеца чрез плащане  и прихващане във връзка с продажбата общо на имота и сградата, е 110 466,13лв.

Установява се от заключението на вещото лице, че реално извършените плащания по банков път, както и прихващането от 18.11.2010 г., се отнасят общо за имота и сградата, без да се прави изрично разграничение за кой от обектите се отнася съответното плащане и прихващане. Съотношението между земята и сградата в общото задължение за плащане е 43% за земята и 57% за сградата. С признаване на договора за покупко-продажба за нищожен в частта му относно разпореждането със сградата, за страните настъпва задължението всяка от тях да върне на другата това, което е получила от нея. Тъй като в процентно съотношение цената на сградата от общата цена е 57%, от признатата като престирана сума за цялата сделка, сумата само за сградата е 62 965,69 лв. РОС е приел, че искът на ответника по чл.34 ЗЗД е основателен, доказан и следва да бъде уважен до този размер. Решението в отхвърлителната част е влязло в законна сила.

Правни изводи на въззивния съд: Според разпоредбата на чл. 34 ЗЗД всяка от страните по нищожната сделка следва да върне на другата страна всичко, което е получила от нея. Възстановителната претенция по чл. 34 ЗЗД е идентична с предвиденото в чл. 55, ал.1, пр.1 ЗЗД право на страната да реституира  всичко, което е дала, респ. насрещната страна получила при начална липса на основание. Предвидените императивни последици са сведени само до благата и ценностите, които ефективно са излезли от патримониума на едната страна и са преминали в патримониума на насрещната. Фактическият състав за приложение на двете норми изисква наличието на фактическо действие с предмет конкретно материално благо.

Реално и фактически предадените от купувача блага по сделката възлизат на 65 000 лева /заплатена по банков път продажна цена/. Погасяването на част от задължението чрез прихващане с насрещен дълг не съставлява даване, респ. получаване по смисъла на чл. 34 ЗЗД. Компенсацията на насрещни задължения е правно, а не фактическо действие. Нищожността на процесната сделка обуславя несъществуване на едно от вземанията, с които прихващането е осъществено. Липсата на активно вземане на ищеца, като участник в прихващането на насрещно негово задължение за наемна цена и доставка на активи, осуетява погасителното действие на компенсационното изявление по чл. 104, ал.2 ЗЗД. При това положение, ответникът може да претендира събиране на вземането си по правоотношението, за което погасителният ефект на прихващането не е настъпил. С претенция по чл. 34 ЗЗД, равна по размер на вземанията си за наем и доставка на активи, страната не разполага.

Разширяването на предметния обхват на чл. 34 ЗЗД и чл. 55, ал.1 ЗЗД противоречи на законовите норми, които в случая имат императивен характер и за приложението им съдът следи служебно.

При съвкупната преценка на гореизложеното, съдът намира, че фактически полученото от продавача по общата сделка е 65 000 лева, от които 57% или 37 050 лева – фактически получено във връзка с разпоредителната сделка със сградата. На посоченото основание, решението в обжалваната част по чл. 34 ЗЗД следва да бъде потвърдено до размер на 37 050 лева, респ. отменено за разликата до  65 965, 69 лева.

Изводът по съществото на спора не се променя от предявеното от ищеца възражение за прихващане. Въззивникът е въвел оплаквания само по отношение частта от него, касаеща заплатените разноски във връзка с нотариалното изповядване и вписване на сделката.  Правото на компенсация има относителен характер, а двете вземания следва да бъдат насрещни – кредиторът по едното вземане трябва да е длъжник по другото и обратно. Процесните разноски не са получени от ответника. Същите съставляват вреди за ищеца, които не подлежат на компенсиране от насрещната страна.  Законът признава право на възстановяване, но само за това, което е дадено по сделката. Обезщетение за понесени вреди е предвидено единствено в хипотезата на унищожаемост на договора поради грешка /чл. 28, ал.3 ЗЗД/. Във всички останали случаи законът ограничава правото на страните до правото им на възстановяване на даденото по нищожната сделка и не допуска да се иска повече от това и това е така, защото и двете страни са били в правонарушение при сключването на сделката и не би следвало от това правонарушение да произтичат права, които не са изрично предвидени в закона /така Решение № 1140 от 9.12.2005 г. на ВКС по т. д. № 601/2005 г., ТК, II о/.

 

 

 

 

 

II.По въззивната жалба срещу решението досежно правото на задържане по чл. 90 ЗЗД:

С постановеният съдебен акт РОС е признал правото на ответника да задържи масивна производствена (промишлена) сграда на два етажа с идентификатор 61710.501.26.6. със застроена площ 1013кв.м., находяща се в имот с идентификатор 61710.501.26 в гр.Разград, ул.”Троян” № 1, до заплащане на сумата 62 965,69лв. от Кооперация „Трудово-производителна кооперация ”Мир”.

Възражение по чл. 90 ЗЗД е общо средство за защита срещу насрещно изискуемо задължение от същото правно отношение. То е способ за едновременно изпълнение, с което се цели осигуряване на реалното изпълнение на насрещното задължение по договора. Съгласно константната практика на ВКС, с възражението за неизпълнен договор длъжникът заявява, че отказва да изпълни задължението си, докато кредиторът не изпълни своето задължение към него.

По изложените съображения, възражението се упражнява чрез дилаторно възражение или чрез насрещен иск, който се съединява обективно с иска за защита вземането на ретинента, но само  и при условие, че съдът е сезиран с изпълнението на насрещната престация.

Настоящото производство е образувано по установителен иск с правно основание чл. 26 ЗЗД. Ищецът не  е претендирал връщане на вещта – предмет на недействително договаряне. При това положение, въведеното от ответника възражение по чл. 90 ЗЗД е недопустимо.

След като възражението за право на задържане е акцесорно, обезпечително право чрез което се отлага изпълнението на насрещното задължение, то същото може да бъде предявено само като защитно средство по иск за предаване владението на съответната вещ. Предявяването му по предявен установителен иск с правно основание чл. 26 ЗЗД е недопустимо / Решение №201/17.10.2013 по дело №2329/2013 на ВКС, ГК, II г.о./.

Отделно от изложеното, разпоредбата на чл. 90, ал.1 ЗЗД предвижда, че при основателност на възражението, ответникът се осъжда да изпълни едновременно с ищеца.  Очевидно е, че в настоящия случай соченото условно осъждане не би могло да се осъществи поради липса на предявена осъдителна претенция от ищеца.

В заключение,  решението по разглежданата претенция следва да бъде обезсилено като недопустимо, на основание чл. 269 ГПК. Ответникът може допустимо да предяви възражението по чл. 90 ЗЗД в процес, образуван по осъдителното притезание на ищеца.

III. По решението относно възражението за прихващане на ищеца:

Съдът постановява решението си като се произнася по самия иск, с който е сезиран. Изводът, дали възражението за прихващане е основателно или не, се отразява единствено в мотивите на решението, като в диспозитивната му част този извод се отразява чрез уважаването или отхвърлянето (изцяло или частично) на предявения иск или насрещен такъв. Този начин на произнасяне следва от самата същност и предназначение на възражението за прихващане като средство за защита на ответника срещу първоначалния иск и от липсата на процесуална самостоятелност на същото (за разлика от насрещния иск). В същия смисъл е и формираната съдебна практика - Определение № 889 от 13.12.2016 г. на ВКС по т. д. № 1001/2016 г., II т. о., ТК; решение № 45 от 22.04.2009 г. по т. д. № 483/2008 г. на ВКС, I т. о.; решение № 193 от 18.12.2009 г. по т. д. № 13/2009 г. на ВКС, II т. о. и др.

С оглед на изложеното, решението на РОС следва да бъде обезсилено в коментираната част. Изводите по основателността на възражението за прихващане са формулирани от съда в п.II от решението.

 

Разноски:

Разноските при първоинстанционното разглеждане на спора са възложени изцяло в тежест на ответника и то единствено според изхода от спора с правно основание чл. 26 ЗЗД. Ответникът не е депозирал искане с правно основание чл. 248 ГПК.При това положение, отговорността за разноски не следва да бъде ревизирана от въззивния съд

На възивника ТПК „МИР“ следва да бъдат присъдени сторените във въззивното производство съдебни и деловодни разноски, съразмерно на претенциите, за които въззивната жалба е основателна - държавна такса по отхвърлената претенция по чл. 34 ЗЗД /518, 31 лева/ и по обезсилената такава по чл. 90 ЗЗД /25 лева/.

На въззиваемата страна следва да бъдат присъдени сторените във въззивното производство разноски, съразмерно на размера на потвърдената част от решението по чл. 34 ЗЗД или 400, 55 лева /част от заплатения адвокатски хонорар/. Възнаграждението е договорен за обжалваем интерес във въззивната инстанция от 43 240, 66 и не надхвърля минималния размер съобразно чл.7, ал.2, т.4 Наредба № 1/2004 год.

По компенсация ответникът  следва да заплати на ищеца сумата от 142,76 лева.

Водим от горното, съдът

 

Р Е Ш И:

 

ПОТВЪРЖДАВА решение №16/17.06.2016г., постановено по т.д. № 72/2015год. по описа на ОС – Разград, в частта, в която на основание чл.34 ЗЗД Кооперация „Трудово-производителна кооперация ”Мир” ЕИК 826027820 със седалище и адрес на управление гр.Разград, Индустриален квартал, представлявана от председателя Г.Георгиев, е осъдена да заплати на „Микро-67”АД ЕИК 116002783, със седалище и адрес на управление гр.Разград, ул.”Д.Груев” № 10, представляван от изп.директор М.Милев, разликата от 22 725, 03 лева  до  37 050 лева, заплатена по обявения за нищожен договор в частта за продажба на масивна производствена (промишлена) сграда на два етажа с идентификатор 61710.501.26.6. па КК и КР на гр.Разград., вкл. е признато право на задържане на масивна производствена (промишлена) сграда на два етажа с идентификатор 61710.501.26.6. със застроена площ 1013кв.м., находяща се в имот с идентификатор 61710.501.26 в гр.Разград, ул.”Троян” № 1, до заплащане на сумата 37 050 лева от Кооперация „Трудово-производителна кооперация ”Мир”, на основание чл. 90 ЗЗД.

ОТМЕНЯ решение №16/17.06.2016г., постановено по т.д. № 72/2015год. по описа на ОС – Разград в останалата осъдителна част за разликата от 37 050 лева до 62 965, 69 лева като вместо нея ПОСТАНОВЯВА: ОТХВЪРЛЯ насрещната претенция на „Микро-67”АД  за разликата от 37 050 лева до 62 965, 69 лева, на основание чл.34 ЗЗД.

 ОБЕЗСИЛВА решение № 16/17.06.2016г., постановено по т.д. № 72/2015 год. по описа на ОС – Разград в частта, в която е признато на основание чл.90 ЗЗД правото на „Микро-67”АД да задържи масивна производствена (промишлена) сграда на два етажа с идентификатор 61710.501.26.6. със застроена площ 1013кв.м., находяща се в имот с идентификатор 61710.501.26 в гр.Разград, ул.”Троян” № 1, до заплащане на сумата 62 965,69лв. от Кооперация „Трудово-производителна кооперация ”Мир”;

ОБЕЗСИЛВА решение № 16/17.06.2016г., постановено по т.д. № 72/2015 год. по описа на ОС – Разград в частта, в която е отхвърлено възражението за прихващане на Кооперация „Трудово-производителна кооперация ”Мир”” на присъдената сума 62 965,69лв. по реда на чл.34 ЗЗД в полза на „Микро-67”АД, с твърдените от него извършени разходи, изразяващи се в заплатена такса за продажба на недвижим имот в размер на 13 649,26лв., такса имотен регистър в размер на 568,72лв., и нотариални такси в размер на 886,72лв. /пропорционална/ и 8лв./обикновена/.

ОСЪЖДА Микро-67”АД ЕИК 116002783, със седалище и адрес на управление гр.Разград, ул.”Д.Груев” № 10, представляван от изп.директор М.Милев ДА ЗАПЛАТИ на Кооперация „Трудово-производителна кооперация ”Мир” ЕИК 826027820 със седалище и адрес на управление гр.Разград, Индустриален квартал, представлявана от председателя Г.Георгиев сумата от 142,76 лева – разноски за въззивното разглеждане на спора, определени по компенсация.

РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване в 1-месечен срок от връчването на страните пред ВКС при условията на чл. 280, ал.1 и ал.2 ГПК.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                                 ЧЛЕНОВЕ: