РЕШЕНИЕ

   № 285

               гр.Варна, 12.11.2015 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВАРНЕНСКИЯТ АПЕЛАТИВЕН  СЪД  - Търговско отделение в публичното заседание на 03.11.2015 г. в  състав:

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:ВИЛИЯН ПЕТРОВ

          ЧЛЕНОВЕ:НИКОЛИНА ДАМЯНОВА

                   ГЕОРГИ ЙОВЧЕВ

 

при секретаря Д.Ч. като разгледа докладваното от съдия В.ПЕТРОВ  в.т.дело № 627 по описа за  2015  год., за да се произнесе с решение, съобрази следното:

        ЗД „Бул инс” АД - гр. София обжалва решение № 341/30.04.2015 г. по т.д. № 2034/2013 г. по описа на Окръжен съд Варна, ТО в частта, с която е уважен предявеният срещу него от М.К.С. иск с правно основание чл.226 КЗ за разликата от 5000 лв до присъдените 40000 лв - обезщетение за претърпени неимуществени вреди от настъпило на 21.08.2012 г. ПТП. Въззивникът моли решението в обжалваната част да бъде отменено и вместо него постановено друго такова, с което се намали размера на присъденото обезщетение, като претендира присъждане на разноски. 

        Ответникът по жалбата - ищец М.К.С. от гр.Варна моли с писмен отговор на жалбата и в с.з. чрез процесуалния си представител за потвърждаване на решението на ОС - Варна в обжалваната му част. Същият е подал частна жалба срещу определение № 2074/08.06.2015 г. по делото, с което е изменено на основание чл.248 ГПК постановеното решение в частта за разноските, като страната е осъдена да заплати сумата 1780 лв - разноски за адвокатско възнаграждение по предявения евентуален иск, на основание чл.78, ал.4 - ГПК. Частният жалбоподател моли за отмяна на определението като неоснователно.

Ответницата по частната жалба и по евентуалния иск - А.Д.К. *** – наследница на делинквента И. К.К., моли с писмен отговор на частната жалба и в с.з. за потвърждаване на обжалваното определение и за уважаване на въззивната жалба.

Съдебният състав на АС-Варна по оплакванията в жалбата и след преценка на събраните по делото доказателства приема за установено следното:

Жалбите са подадени в срок и са процесуално допустими.

Разгледана по същество,  въззивната жалба е неоснователна.

Съгласно чл.269–ГПК въззивният съд е ограничен досежно оплакванията за неправилност на решението до посоченото в жалбата.

Оплакването  относно справедливия размер на присъденото обезщетение за неимуществени вреди е неоснователно. Установено от всички писмени и устни доказателства по делото, ищецът е претърпял следствие на ПТП счупване на шийката на дясната бедрена кост, наложило оперативна смяна на тазобедрената става на десния долен крайник. Претърпял е и втора оперативна интервенция за поставяне на тазобедрена ортеза за три месеца. Следствие на операцията е бил повече от три месеца на легло, през които не е могъл да се самообслужва, като е разчитал изцяло на близките си, през цялото време е изпитвал огромни болки в ставата и страдания, следствие на залежаването е получил тежки рани по гърба. За период от около 6 месеца е изпитвал трайно затруднение във функциите на десния си крак, като е бил  напълно обездвижен. По-късно в резултат на рехабилитация в дома си пострадалият е проходил първоначално с две патерици, а в последствие – с една патерица. Продължава да изпитва болки и нестабилност на десния си крак и ограничение в движенията, като е налице остатъчна нестабилност на дясната тазобедрена става. Трайно е влошено качеството на живот на ищеца предвид изпитваните  постоянни болки в ставата, трудния начин на придвижване и намалената му трудоспособност. Налице са трайни увреждания на двигателния апарат, като най-вероятно му предстои и трета операция предвид недоброто прикрепване на циментовата мантия към импланта. Следствие на ПТП ищецът се намира в състояние на протрихална реакция, водеща до разстройство в адаптацията, и е изпаднал в тежка депресия. Съобразно интензивността, продължителността и тежеста на търпените болки и страдания в причинно-следствена връзка с процесното ПТП, настъпило на 21.08.2012 г., поисканото от ищеца, който към същата дата е бил вече в напреднала възраст – на 74 г., обезщетение за неимуществени вреди в размер на 40000 лв е определено в справедлив, а не в завишен размер, предвид което искът за него е основателен и следва да се уважи изцяло.

Оплакването за съпричиняване на вредите от самия пострадал е неоснователно. Виновният водач е следвало да намали или да спре автомобила, за да пропусне стъпилия на пешеходната пътека пешеходец съгласно чл.119, ал.1 – ЗДвП, което не е сторил. Последният е разчитал, че това му предимство по закон ще бъде зачетено и не е бил длъжен да изчаква да се убеди, че водачът ще спре автомобила безопасно до пешеходната пътека. Разпоредбата на чл.113-ЗДвП е неприложима в случая – тя се отнася до задължение на пешеходеца за съобразяване с разстоянията до приближаващите се ППС и скоростта им на движение преди да навлезе на платното за движение. А в настоящия случай, установено от заключението на САТЕ пешеходецът е бил изминал  до съприкосновението с автомобила 2.1 метра по пешеходната пътека, т.е. той е бил вече навлязъл по нея в пътното платно, като времето за реакция на водача е било напълно достатъчно за възприемане на пешеходеца и за предотвратяване на удара. Самият пострадал не е имал и обективна възможност да забележи движещия се автомобил следствие на спрените автомобили и разположеното на тротоара дърво, установено от заключението на САТЕ с отговора на въпрос №1 от експертната задача. На още по-голямо основание вината е изцяло на водача - делинквент, ако, след като е бил спрял автомобила, както твърди по наказателното дело, е потеглил отново и е блъснал преди отегляглянето му пешеходеца, заради когото е спрял. Следователно, няма виновно поведение на пострадалия, съпричинило вредоносния резултат, и няма основание за намаляване размера на присъденото обезщетение за неимуществени вреди.

          До същите правни изводи и краен резултат е достигнал и Окръжен съд Варна, ТО, предвид което обжалваното решение следва да бъде потвърдено в обжалваната му част. Въззивният съд препраща и към мотивите на първоинстанционното решение на основание чл.272 – ГПК.

         Частната жалба срещу определението по чл.248 - ГПК за изменение на решението в частта за разноските е неоснователна. Воденето на иск срещу евентуален ответник е на риск на ищеца, тъй като при уважаване на иска срещу главния ответник, евентуалният иск се оставя без разглеждане,  което се приравнява на прекратяване на производството по него. В този случай съобразно общото правило на чл.78, ал.4 – ГПК ответникът по този иск има право на разноски, които се понасят от ищеца. В този смисъл е последната  задължителна съдебна практика на ВКС на РБ. Ето защо, обжалваното определение следва да се потвърди.

          Искането за присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение -1500 лв за въззивната инстанция, направено от защитата на ответника – ищец е основателно и следва да се уважи предвид неуважаване на въззивната жалба.

Искането на ответницата по частната жалба и по евентуалния иск за присъждане на разноски за въззивната инстанция следва да се счита направено с представянето на списък на разноските по чл.80 - ГПК. В договора за правна защита и съдействие обаче адвокатското възнаграждение в размер на 850 лв е договорено общо – за написване на отговор по частната жалба и за процесуално представителство по делото пред АС Варна, т.е. и по въззивната жалба. Възнаграждение по частното производство, определено от съда в минимален размер от 300 лв – за изготвяне на отговор на частна жалба, с явяване в с.з. съгласно Наредба №1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения съобразно изхода на спора по частната жалба се дължи от ищеца.  Разликата от 550 лв с оглед неуважаване на въззивната жалба се дължи от въззивника. Това следва и от разпоредбата на чл.223, ал.4 от Кодекса за застраховането, съгласно която застрахователят заплаща до размера на застрахователната сума и разноските по дела, водени срещу застрахования за установяване на гражданската му отговорност, когато е привлечен в процеса.

Воден от изложеното и на основание чл.271, ал.1-ГПК съставът на Варненския апелативен съд

Р  Е  Ш  И  :

ПОТВЪРЖДАВА решение №341/30.04.2015 г. на Окръжен съд –Варна, ТО по т.д.№2034/2013 г. в обжалваната осъдителна част по иска за разликата от 5000 лв до 40000 лв.

В останалата му необжалвана част решението е влязло в сила.

ПОТВЪРЖДАВА определение №2074/08.06.2015 г. на Окръжен съд –Варна, ТО по т.д.№2034/2013 г. за изменение на решение №341/30.04.2015 г. по същото дело в частта му за разноските.

ОСЪЖДА ЗД „Бул инс” АД - гр. София, ЕИК 8311830482, да заплати на М.К.С., ЕГН **********, с адрес ***, сумата 1500 лв – съдебни разноски за въззивната инстанция.

ОСЪЖДА М.К.С., ЕГН **********, с адрес ***, да заплати на А.Д.К., ЕГН **********, с адрес ***, сумата 300 лв – съдебни разноски за частното производство.

ОСЪЖДА ЗД „Бул инс” АД - гр. София, ЕИК 8311830482,  да заплати на А.Д.К., ЕГН **********, с адрес ***, сумата 550 лв – съдебни разноски за въззивната инстанция.

Решението подлежи на обжалване в месечен срок от съобщаването му на страните пред ВКС на РБ при предпоставките на чл.280, ал.1 – ГПК.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                      ЧЛЕНОВЕ:1.                       2.