Р Е Ш Е Н И Е

 

144/29.05.14 г.

 

ВАРНЕНСКИЯТ АПЕЛАТИВЕН СЪД, търговско отделение, в открито съдебно заседание на 13.05.2014 год. в състав:

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЗЛАТКА ЗЛАТИЛОВА

ЧЛЕНОВЕ: МАГДАЛЕНА НЕДЕВА

АНЕТА БРАТАНОВА

 

като разгледа докладваното от съдия А.Братанова в.т.д.№ 63/2014 год., за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е с правно основание чл.258 и следв. ГПК и е образувано по въззивна жалба от  П.С.М. *** против решение № 940/29.10.2013 год., постановено по т.д.№ 682/2013 год., по описа на ВОС, с което   Е ПРИЕТО ЗА УСТАНОВЕНО че страната дължи на Д.И.И. сумата 35 000 лв., представляваща дължима главница по запис на заповед рег. № 10354/01.12.2011 г., с падеж 30.06.2012 г., ведно със законната лихва от датата на депозиране на заявлението в съда - 27.08.2012 г. до окончателното изплащане на задължението, по издадена заповед по чл. 417 ГПК по ч.гр.д. № 12460/2012 г. по описа на ВРС, ХVІІІ с., на осн. чл. 422, ал. 1, вр. Чл. 79, ал. 1 ЗЗД.

В предявената въззивна жалба се излага, че съдебният акт е постановен при съществено нарушение на съдопроизводствените правила. На ответника не е предоставен срок за писмен отговор по реда на чл. 131 ГПК, а молбата за възстановяване на срока не е уважена. Допуснато е нарушение на правото на защита.

Поддържа се още, че правата на ищеца са обосновани с „транзакции” и „документи”, които са недействителни поради противоречие с императивните норми на Закона за мерките против изпирането на пари.

Въззиваемата страна, чрез процесуалния си представител, оспорва основателността на предявената въззивна жалба и моли съда да потвърди обжалвания съдебен акт.

Въззивната жалба е депозирана в срок, от надлежна страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Същата отговаря на императивните изисквания на чл.260 – 261 ГПК. На посоченото основание, жалбата е процесуално допустима.

          ОС – Варна е бил сезиран с искова молба, предявена от  Д.И.И. против П.С.М. с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 240 и сл. ЗЗД, вр. чл. 535 ТЗ за приемане за установено, че ответникът дължи сумата 35000 лв., представляваща дължима главница по запис на заповед рег. № 10354/01.12.2011 г., с падеж 30.06.2012 г., ведно със законната лихва от датата на депозиране на заявлението в съда - 27.08.2012 г. до окончателното изплащане на задължението, по издадена заповед по чл. 417 ГПК по ч.гр.д. № 12460/2012 г. по описа на ВРС, ХVІІІ с.        

 Искът е предявен при спазване на особените процесуални изисквания на чл.415 вр. чл.414 ГПК, поради което е процесуално допустим.

1. Въззивникът е навел възражения за допуснати съществени процесуални нарушения от ВОС, препятствали ефективното упражняване на правото на защита. Страната твърди, че е била лишена от правото на писмен отговор без  да сочи възражения или релевантни доказателства, чието предявяване се преклудира в срока за отговор.

Отделно от изложеното съдът констатира, че препис от исковата молба е бил редовно връчен на ответника на 16.05.2013 год. като връчването е осъществено при условията на чл. 46, ал.1, вр. ал.2 ГПК. Страната не е депозирала писмен отговор в срока по чл.367, ал.1 ГПК и не е сезирала съда с искане за удължаване на срока по реда на чл. 63 ГПК.

Ответникът е бил редовно и лично призован за проведеното първо съдебно заседание на 01.07.2013 год.  На същата дата страната е депозирала искане, уточнено с допълнителна молба от 05.08.2013 год., за възстановяване на срока за предявяване на отговор. С определение от 23.09.2013 год. ВОС е отказал възстановяване на срока, а съдебният акт не е обжалван и е влязъл в законна сила. Определението на съда по чл. 66 ГПК подлежи на самостоятелен инстанционен контрол като ответникът не се е възползвал от процесуалното си право на жалба. Соченото бездействие е пречка за последваща ревизия на съдебния акт.

2. По съществото на спора: Вземането – предмет на заповедта за изпълнение е обективирано в автентичен запис на заповед от 01.12.2011 год, съдържащ  всички необходими реквизити по чл.535 ТЗ и произвеждащ обвързващо издателя П.С.М. правно действие. Страните не оспорват обстоятелството, че записът е издаден с цел да гарантира изпълнението на задълженията на заемополучателя по договор за заем рег. № 10352/01.12.2011 г. Не се оспорва и че заемната сума е предадена в брой на ответника – така разписка рег. № 10355/01.12.2011 г.

Пределите на въззивната проверка са очертани от наведените във въззивната жалба оплаквания – чл. 269, изр.2 ГПК. Пред въззивната инстанция се оспорва единствено действителността на договора за заем при твърдения, че същият противоречи на императивни законови норми. Въззивникът поддържа, че уговорките за предаване на заемната сума в брой противоречат на публично-правните изисквания за осъществяване на плащанията по банков път в случаите, когато престацията надвишава 15 000 лева. Възражението касае приложението на императивни законови разпоредби, обуславящи действителността на договора, поради което предявяването му е допустимо и след срока за отговор на исковата молба. 

Нормативните изисквания за ограничаване плащанията в брой са въведени в Закона за ограничаване на плащанията в брой / ДВ бр. 16 от  22.02.2011 год., изм. бр.109/20.12.2013 год., в сила от 20.12.2013 год./.  Безспорно е че договорът за заем е сключен по време на действие на закона като уговорката на чл.3 за предаване на заемната сума в брой и последващото й фактическо плащане противоречат на изричните разпоредби на чл. 3, ал.1, т.1 ЗОПВБ. Осъщественото договоряне и предаване на заемната сума в брой не обуславят обаче недействителността на договорната връзка. Законодателят изрично е предвидил санкционните последици от нарушаване на законовите разпоредби и същите имат единствено административно-наказателен характер – чл. 5 ЗОПВБ.  Законът не въвежда материалноправни разпоредби, чиито нарушаване влече нищожност на договорните клаузи – частична или пълна.

Обстоятелството че предаването на заемната сума е осъществено в брой, а не по банков път не дерогира погасителния ефект на плащането. В отношенията кредитор – заемополучател предаването на заемната сума е валидно извършено, респ. договорът за заем като реален договор е произвел валидни правни последици. Допуснатото административно нарушение не засяга възникването на договорната връзка и нейното действие.

С оглед на изложеното, решението на ОС – Варна следва да бъде потвърдено.

3. Разноски: С оглед изхода на спора и направеното искане, на въззиваемата страна следва да бъдат присъдени сторените съдебни и деловодни разноски пред въззивната инстанция в размер на 790 лева.

Водим от горното, съдът

Р Е Ш И:

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 940/29.10.2013 год., постановено по т.д.№ 682/2013 год., по описа на ВОС.

ОСЪЖДА П.С.М., ЕГН ********** *** ДА ЗАПЛАТИ на Д.И.И., ЕГН ********** със съдебен адрес ***,  - чрез адв. П. сумата от 790 лева – разноски по делото.

РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване в едномесечен срок от връчването му на страните пред ВКС при условията на чл. 280 ГПК.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                      ЧЛЕНОВЕ: