Р Е Ш Е Н И Е

 

116./  гр.Варна, №9.05.14 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

ВАРНЕНСКИЯТ АПЕЛАТИВЕН СЪД, търговско отделение, в открито съдебно заседание на 09.04.2014 год. в състав:

 ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРА ХРИСТОВА

ЧЛЕНОВЕ: ВИЛИЯН ПЕТРОВ

АНЕТА БРАТАНОВА

 При участието на секретаря Д.Ч. като разгледа докладваното от съдия А.Братанова в.т.д.№ 64/2014 год., за да се произнесе взе предвид следното:

 Производството е с правно основание чл.258 и следв. ГПК и е образувано по въззивна жалба от  ЗД „Б И” АД – София против решение № 943/30.10.2013 год., постановено по т.д.№ 394/2013 год.  по описа на ОС – Варна,  с което е отхвърлен предявения от страната срещу С.С.Б. иск за плащане на сумата 119 875,75 лева, представляваща дължимо регресно вземане за причинени имуществени вреди по застрахователна полица № А008 0826818001 787371 поради неплащане на лизингови вноски по договор за лизинг от 15.07.2008г., сключен между ответника  и „П Л БГ” ЕООД, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба в съда до окончателното й плащане, като неоснователен.

В предявената въззивна жалба се излага, че постановеният съдебен акт е неправилен.  Продажбата на лизинговата вещ не дерогира регресните права на застрахователя и не преклудира правото му търси платеното застрахователно обезщетение. В случай, че с продажната цена са налице възстановени суми на застрахователя, това означава единствено, че е възстановена част от регресно претендираната сума. Фактът на възмездното разпореждане и самото плащане на застрахователя не е доказан в производството, а доказателствената тежест е на ответника.

В о.с.з. предявената въззивна жалба се поддържа.

Въззиваемата страна, чрез назначения особен представител, оспорва основателността на предявената въззивна жалба. Депозираният отговор на въззивната жалба изхожда от адв. Г.З., редовно преупълномощен от назначения в първоинстанционното производство особен представител по реда на чл. 47, ал.6 ГПК. Особеният представител може да осъществява всички съдопроизводствени действия, които може да извършва процесуалния представител с общо пълномощие, вкл. и преупълномощаване – чл. 34, ал.1 ГПК вр. чл. 29, ал.5 ГПК. Но посоченото основание, действията, осъществени от преупълномощеното лице са валидни.

За да се произнесе по спора, съдът съобрази следното:

Въззивната жалба е депозирана в срок, от надлежна страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Същата отговаря на императивните изисквания на чл.260 – 261 ГПК. На посоченото основание, жалбата е процесуално допустима.

Производството по делото е образувано по предявен от ЗД „Б И” АД - София против С.С.Б. осъдителен иск  за заплащане на сумата 119 875,75 лева, представляваща дължимо регресно вземане за изплатено застрахователно обезщетение на застраховано лице  „П Л БГ” ЕООД по покрит застрахователен риск за неплащане на лизингови вноски по застрахователна полица № А008 0826818001 787371.  Регресната претенция е обоснована с твърдения за наличието на лизингово правоотношение между ответника и трето лице «П Л БГ» ЕООД с предмет автомобил марка «AUDI ALLROAD», рег.№ B 1002 PC. Поддържа се допуснато от лизингополучателя неизпълнение на задължението за заплащане на лизингови вноски в размер на 119 875, 75 лева, считано от м.фавруари 2009 год. до изтичане на срока на лизинговия договор. Неизпълнението съставлява застрахователно събитие по имуществена застраховка  „загуби вследствие неплащане на лизингови вноски”. Застрахователят е изплатил дължимото застрахователно обезщетение в размер, равен на размера на изискуемите лизингови вноски.

Производството е с правно основание чл. 213, ал.1 КЗ. С плащането на застрахователното обезщетение застрахователят встъпва в правата на застрахования срещу причинителя на вредата до размера на платеното обезщетение и обичайните разноски, направени за неговото определяне.  Регресното право възниква при наличие на следните предпоставки: наличие на имуществена застраховка; застрахователно събитие, причинено виновно от трето на застрахователното правоотношение лице, което отговаря пред застрахования по правилата на договорната отговорност; плащане на застрахователно обезщетение от страна на застрахователя.

В производството пред първостепенния и пред настоящия съд не се оспорва наличието на правоотношение, породено от договор за финансов лизинг между „П Л БГ” ЕООД в качеството на лизингодател и физическото лице С.С.Б. в качеството на лизингополучател. Налице е облигационно правоотношение, съдържащо съществените елементи на договор за финансов лизинг по смисъла на чл. 342, ал.2 ТЗ. Лизинговата вещ е предадена на лизингополучателя на 16.07.2008 год., а последният е спрял плащанията, считано от 15.02.2009 год. /вноска № 7 по погасителен план/. 

Не се спори и досежно обстоятелството, че между лизингодателя и ищеца е сключена имуществена застраховка по покрит рист „загуби вследствие неплащане на лизингови вноски”, по която застрахованото лице е предявило претенции на 28.09.2010 год. , респ. застрахователят е осъществил плащане на застрахователно обезщетение в размер на 119 875, 75 лева. Ответникът не е оспорил наличието на валидно застрахователно правоотношение, индивидуализирано по обект, покритие и срок. Не е оспорил  и надлежното предявяване на застрахователна претенция и  осъщественото плащане на застрахователно обезщетение.

За да отхвърли предявения иск ВОС е приел, че сключеният договор за финансов лизинг не се прекратява с връщането на лизинговата вещ. Лизингополучателят е задължен със заплащането на оставащите вноски по лизинговия договор до пълното покриване на осъщественото от лизингодателя финансиране.  Плащането на застрахователно обезщетение погасява вземането на лизингодателя, но при запазване на лизинговото правоотношение.  Породените в полза на застрахователя регресни права не могат да служат като средство за неоснователното му обогатяване, тъй като застрахователят е усвоил в своя компенсаторна полза разпореждането със собствеността на лизинговия автомобил. При това положение претендирането на всички лизингови вноски от ответника съставлява злоупотреба с права  и би довело до надхвърляне размера на платеното застрахователно обезщетение. Застрахователят сам е преценил и приел да реализира интереса си не по реда на регресната отговорност, а по извънсъдебен път и на договорна основа, посредством разпореждането с лизинговата вещ. С оглед изводите за преклудиране на претенцията по чл. 213 КЗ ВОС е отхвърлил предявения иск.

Спорът пред въззивната инстанция има правен характер и е сведен до оспорване на решаващите правни изводи на първостепенния съд по отношение прекратяването на договорната връзка и правното значение на разпоредителните действия с върнатата лизингова вещ. По така очертания спорен предмет, въззивният съд намира следното:

1. Представените по делото ОУ, съставляващи част от съдържанието на договорната връзка на основание чл. 298 ТЗ, сочат, че сключеният лизингов договор между ответника и третото лице се прекратява чрез разваляне от изправния лизингодател /чл. 12.1.1/, вкл. чрез писмено двустранно съгласие на страните /чл. 12.1.2/.  Страните обаче са допуснали изрично и възможност за едностранно предсрочно прекратяване на договорната връзка с волеизявление на „клиента” – лизингополучател – чл. 12.5. Представените общи условия регламентират детайлно последиците от прекратяване – лизингодателят има право да задържи направените вноски /чл. 13.1.1./ и да събере всички дължими към момента на прекратяването незаплатени лизингови вноски /чл.13.2.2/. Останалите предвидени последици  целят да обезщетят кредитора за загубите и пропуснатите ползи от предсрочното прекратяване на договорната връзка вкл. и чрез уговарянето на неустойка в размер на остатъчната стойност на автомобила съгласно погасителния план, ведно с 2% от финансираната стойност по лизинговия договор /чл. 12.4/.

По делото не са представени доказателства за предприето от лизингодателя разваляне на договорната връзка чрез отправянето на изрично волеизявление до лизингополучателя според изискванията на чл. 8.4 ОУ към договора за лизинг. В условията на трайно и съществено неизпълнение на договорната връзка, лизингополучателят върнал, респ. лизингодателят е приел обратно лизинговата вещ. Осъществяването на сочените фактически и правни действия е удостоверено в договор от 11.01.2011 год. На посочената дата, лизингодателят „П Л БР” ЕООД е прехвърлил правото на собственост върху лизинговата вещ на трето лице, вкл. страните са удостоверили, че приобретателят е получил владението върху прехвърленото МПС.  По делото липсват доказателства за осъществено връщане на лизинговата вещ в предходен момент. Представената справка за сменени регистрационни номера не се ползва с доказателствено значение за изследваните факти и обстоятелства. Смяната на регистрационните номера не презумира изводи за фактическата власт върху лизинговата вещ. На посоченото основание и при липса на други доказателства, съдът приема, че вещта е върната на дата 11.01.2011 год.

Връщането на лизинговата вещ съставлява фактически и правен акт, обективиращ волеизявления на лизингополучателя за едностранно предсрочно прекратяване на лизинговото правоотношение. С оглед подписания договорен регламент, лизингополучателят  дължи заплащането на всички лизингови вноски, изискуеми до датата на едностранно прекратяване – 11.01.2011 год. Страната не дължи вноските, чиито падеж настъпва  след прекратяване на договора, но дължи предвидените неустойки с компенсаторен характер /остатъчната стойност, ведно с 2% от финансираната стойност по лизинговия договор/. 

Застрахователното покритие по договора включва единствено наплатените падежирали лизингови вноски, вкл. и бъдещите такива, чието изпълнение застрахователят следва да поеме на падежа – арг. чл.21.1; чл.21.2; чл.21.10 от рамковия договор със застрахователя.  От обхвата на имущественото застраховане са изключени всички останали вземания на лизингодателя, вкл. тези със санкционно обезщетителен характер. При предсрочно прекратяване на договора за лизинг и връщане на лизинговия обект преди изтичане на лизинговия период застрахователят не дължи плащане на застрахователно обезщетение за съответните лизингови вноски за периода от датата на връщане на лизинговия обект до крайния срок на договора за лизинг /решение № 191/09.03.2011 год., постановено по т. дело № 92 по описа за 2010г. на ВКС, II т.о./.

Пределите на суброгационното право на застрахователя по чл. 213, ал.1 КЗ са ограничени от платеното застрахователно обезщетение и сторените обичайни разноски. Същевременно, правата на застрахователя имат производен характер – встъпилото лице има право да получи от длъжника само онова, което последният дължи на удовлетворения кредитор. Следователно – обемът и съдържанието на суброгационното право се определят и според дължимото по правоотношението между лизингодателя и лизингополучателя.

Тълкуването на съдържанието на лизинговата застраховка, ведно с договора за финансов лизинг сочи, че предвиденото застрахователно събитие е настъпило единствено по отношение на лизинговите вноски, изискуеми до  датата на връщане на лизинговата вещ или от № 7 до 29 вкл. Стойността им, изчислена съобразно представения по делото погасителен план възлиза на 52 982,71 лева.  До посочената сума застрахователното обезщетение е дължимо платено, респ. застрахователят може да се суброгира в правата на застрахования срещу неизправния длъжник. Дължимите от ответника неустойки като резултат от предсрочното едностранно прекратяване на договора и връщане на автомобила са изключени от покритите застрахователни рискове.

В заключение, предявената претенция е основателна до размер на 52 982, 71 лева, респ. неоснователна за разликата до пълно претендирания размер.

Изводите за частична основателност на претенцията не се дерогират от факта, че страните на застрахователния договор са предприели действия по изпълнение на чл.21.9 от рамковия договор вр. чл.1 от допълнително споразумение от 20.06.2008 год. – при изплащане на пълния размер на обезщетението застрахованият е длъжен да прехвърли собствеността на лизингодателя или на посочено от него трето лице.  Сочените разпоредби  са в изпълнение на законовото изискване на чл.207, ал.4 КЗ – застрахованият е длъжен да предприеме действия по ограничаване на вредите от застрахователното събитие и да следва указанията на застрахователя. Отделно, при условие, че застрахователят е покрил пълната лизингова цена, на същия се следва придобиване на лизинговата вещ – извод, който следва и чрез тълкуване и от разпоредбата на чл. 208, ал.5 КЗ.

Фактът, че застрахователят е получил лизинговата вещ не изключва автоматично и пълно правата му по чл. 213, ал.1 КЗ. Правното значение на осъществената последваща реализация на актива подлежи на преценка според конкретните обстоятелства по спора, вкл. и според доказаната в производството величина  на реализираната полза. 

Съобразно фактическата установеност застрахователят е предприел недължимо плащане на пълната лизингова цена. Недължимото имущественото разместване следва да бъде уредено във вътрешните отношения по договора за застраховка чрез претенция на застрахователя към застрахования за връщане на недължимо платеното застрахователно обезщетение, редуцирано с ползите от реализираната продажба на лизинговата вещ. По делото не са събрани доказателства, че приходите от лизинговата вещ надхвърлят размера на недължимо платената от застрахователя част от обезщетението и следва да бъдат прихванати и от суброгационната претенция към лизингополучателя. Ответникът е получил надлежни указания, че носи пълна доказателствена тежест за установяване на горния факт, респ. не е ангажирал доказателства в предвидените процесуални срокове. 

            С оглед направените изводи, обжалваното съдебно решение следва да бъде частично отменено.

Разноски: С оглед частичната основателност на претенцията, на ищеца – въззивник следва да бъдат присъдени разноски за двете инстанции, съразмерно на уважената претенция. Пред първостепенния съд е направено възражение за прекомерност на уговореното адвокатско възнаграждение от 12 000 лева, което съдът намира за основателно. Съответствието на адвокатският хонорар с принципа за справедливост и обоснованост следва да се определи според материалния интерес по спора, който възлиза на 119 875, 75 лева.  При това положение размерът на минималния адвокатски хонорар съгласно чл. 7, ал.2, т.4 от НАРЕДБА № 1 от 9.07.2004 г. / в действалата съответна редакция/ възлиза на 2 847, 51  лева. Очевидно е че договореният и заплатен хонорар надвишава няколкократно предвидения минимален размер като процесният спор не се отличава със значителна фактическа и правна сложност. С оглед на изложеното, съдът намира, че по реда на чл. 78, ал.5 ГПК дължимото адвокатско възнаграждение следва да бъде намалено до размер на 3 000 лева.  При това положение, общата величина на сторените разноски от ищеца – въззивник възлизат на 13 390, 05 лева, от които следва да бъдат присъдени според правилото на чл. 78, ал.1 ГПК само 5 918, 14 лева. 

Водим от горното, съдът

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ решение № 943/30.10.2013 год., постановено по т.д.№ 394/2013 год.  по описа на ОС – Варна,  в частта, в която е отхвърлен предявения от ЗД „Б И” АД срещу С.С.Б. иск до размер на сумата от 52 982,71 лева и вместо него ПОСТАНОВЯВА:

ОСЪЖДА С.С.Б., ЕГН ********** с адрес *** ДА ЗАПЛАТИ на ЗД „Б И” АД, ЕИК 831830482 със седалище и адрес на управление гр.София, бул.”Л” № 19 сумата от  52 982,71 лева, представляваща дължимо регресно вземане за причинени имуществени вреди по застрахователна полица № А008 0826818001 787371 поради неплащане на лизингови вноски по договор за лизинг от 15.07.2008г., сключен между ответника  и „П Л БГ” ЕООД, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба в съда  - 06.02.2012 год. до окончателното й плащане, ведно със сумата от  5 918, 14 лева, съставляващи разноски по делото, на основание чл. 78, ал.1 ГПК.

ПОТВЪРЖДАВА решението в останалата отхвърлителна част.

РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване в едномесечен срок от връчването му на страните пред ВКС при условията на чл. 280 ГПК.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                               ЧЛЕНОВЕ: