Р Е Ш Е Н И Е №262

 

гр. Варна, 21.11.2019 година

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

Варненският апелативен съд, търговско отделение, ІІ състав, на дванадесети ноември през две хиляди и деветдесета година в публичното заседание в състав:

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНУХИ АРАКЕЛЯН

        ЧЛЕНОВЕ: АНЕТА БРАТАНОВА

МАГДАЛЕНА НЕДЕВА

 

секретар Десислава Чипева                              

като разгледа докладваното от съдия Аракелян в. т. д. 640/2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството е по реда на чл. 258 от ГПК.

Подадени са две въззивни жалби, едната от Ю.Ф.Р., Ф.М.Н., Е.М.Д., М.М.Н., А.М.Х. и Х.М.Х., чрез адв. Д.Н. и другата от „ЗАД „Булстрад Виена Иншурънс Груп““ АД, чрез адв. К.Х. против решение № 31 от 19.04.2019 г., постановено по т. д. № 100/2019 г. на Разградския окръжен съд, с което е осъдено застрахователното дружество да заплати на:

- Ю.Ф.Р. сумата от 20 000 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди следствие на смъртта на Ф. М А, настъпила от ПТП на 24.04.2017 г., причинено от водача на л. а. марка „Ивеко 35“ с рег. № Х ХХХХ ХХ– Е Е А, ведно със законна лихва за забава от 01.08.2018 г. до окончателното заплащане на задължението, на основание чл. 432, ал. 1 от КЗ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД;

- Ф.М.Н. сумата от 16 000 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди следствие на смъртта на Ф. М А, настъпила от ПТП на 24.04.2017 г., причинено от водача на л. а. марка „Ивеко 35“ с рег. № Х ХХХХ ХХ– Е Е А, ведно със законна лихва за забава от 01.08.2018 г. до окончателното заплащане на задължението, на основание чл. 432, ал. 1 от КЗ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД;

- Е.М. Даунова сумата от 16 000 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди следствие на смъртта на Ф. М А, настъпила от ПТП на 24.04.2017 г., причинено от водача на л. а. марка „Ивеко 35“ с рег. № Х ХХХХ ХХ– Е Е А, ведно със законна лихва за забава от 01.08.2018 г. до окончателното заплащане на задължението, на основание чл. 432, ал. 1 от КЗ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД;

- М.М.Н. сумата от 12 000 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди следствие на смъртта на Ф. М А, настъпила от ПТП на 24.04.2017 г., причинено от водача на л. а. марка „Ивеко 35“ с рег. № Х ХХХХ ХХ– Е Е А, ведно със законна лихва за забава от 01.08.2018 г. до окончателното заплащане на задължението, на основание чл. 432, ал. 1 от КЗ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, както и в частта, с която са отхвърлени исковете на жалбоподателите за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди до размера от по 50 000 лева за всеки един от тях.

Жалбоподателите - Ю.Ф.Р., Ф.М.Н., Е.М.Д., М.М.Н., А.М.Х. и Х.М.Х. излагат доводи за неправилност на решението, като постановено при нарушение на материалния закон. Сочат, че е доказана близката връзка между Х.Х. и А.Х. с тяхната сестра Ф. А. Позовавайки се на ТР № 1/2016 г., ОСНГТК на ВКС и Директива 2012/29/ЕU на Европейския парламент и на Съвета намират, че братята и сестрите не са изключени от кръга на лицата, чийто понесени неимущестени вреди подлежат на репариране. Излагат, че внуците на починалата /Ю.Р., Ф.Н., Е.Д. и М.Н./ тежко понасят загубата на баба си. Определеният размер на обезщетението за неимуществени вреди на последните считат за несъобразено с Директива 2009/103/ЕО на Европейския парламент и Съвета. С приетите разпоредби на чл. 493 а, ал. 2 и ал. 3 от КЗ твърдят, че нелогично се въвежда ограничение на отговорността на застрахователя за обезщетение в размер до 5 000 лева. Позовавайки се на практика на СЕС по преюдициални запитвания излагат доводи за неприложимост на националната разпоредба доколкото същата противоречи на правото на ЕС. Твърдят, че е налице разлика между лихвите в рамките на застрахователната сума, които са в тежест на деликвента /по арг. от обратното тълкуване от чл. 429, ал. 2, изр. 1 от КЗ/ и тези, надвишаващи застрахователната сума, които са в отговорност на застрахователя поради негова забава /по чл. 497, ал. 2 от КЗ/. В продължение на горното намират, че доколкото отговорността на застрахователя е обусловена от тази на деликвента се дължи законна лихва за забава от момента на смъртта – 24.04.2017 г.. Молят за уважаване на исковете до размера от по 50 000 лева за всеки един от пострадалите. Претендират разноски за осъществена безплатна адвокатска помощ по чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА. Нямат доказателствени искания.

В законоустановения срок не е депозиран писмен отговор от страна на „ЗАД „Булстрад Виена Иншурънс Груп““ АД.

Въззивникът „ЗАД „Булстрад Виена Иншурънс Груп““ АД излага доводи за неправилност на решението в осъдителните части, като постановено при нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. По делото сочи за спорни въпросите за особено близката връзка на първите четирима ищци с баба си, какъв е размерът на обезщетението и размерът на съпричиняването. Позовавайки се на ТР № 1/2016 г., ОСНГТК на ВКС и ППВС № 4 от 25.05.1961 г. намира за недоказана трайната и дълбока емоционална връзка с починалата им баба. Твърди, че е налице осъществено нарушение на съдопроизводствените правила от страна на първоинстанционния съд във връзка със събирането на свидетелските показания в проведеното о. с. з. от 19.02.2019 г.. За неправилно счита възприемането на косвени факти от страна на съда. Твърди, че отсъстват доказателства за промяна на ежедневието и начина на живот на ищците, следствие на смъртта на баба им. Посочва, че М.Н. 17 годишен заминава за гр. Варна и не живее в едно домакинство с починалата, като се е прибирал в с. Божурово от време на време. За установено намира, че Е.Д. живее в пансион в гр. Русе, а Ф.Н. живее в гр. Кубрат. Присъденото обезщетение намира за завишено и несъобразено с разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД, както и пар. 96, ал. 1 от ПЗР на ЗИДКЗ (ДВ., бр. 101 от 2018 г.). Твърди, че приносът на починалата следва да бъде определен от 50 %, доколкото последната е предприела пресичане на пътното платно в момент, в който товарният автомобил се е движел срещу нея на заден ход. Позовавайки се на заключението по съдебно-автотехническата експертиза намира, че леталният изход е могъл да бъде избегнат, ако не бе нарушена разпоредбата на чл. 113, ал. 2 от ЗДвП. За необсъден сочи фактът, че починалата е могла лесно да възприеме товарния автомобил намиращ се на пътното платно, отколкото водачът на автомобила да възприеме пешеходката. Няма доказателствени искания.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил писмен отговор от Ю.Ф.Р., Ф.М.Н., Е.М.Д., М.М.Н., А. Мехмедив Х. и Х.М.Х., чрез адв. Д.Н., в който се сочат доводи за неоснователността на жалбата. За установено намира близката връзка между ищците и починалата. Твърди, че обезщетението следва да се определи по справедливост, без да се съобразява максималния размер по пар. 96, ал. 1 от ПЗР на ЗИДКЗ (ДВ., бр. 101 от 2018 г.), доколкото противоречи на правото на ЕС и практиката на СЕС. Счита, че определният процент на съпричиняване на вредите от 1/3 не е занижен, доколкото пешеходецът е уязвим участник в движението. Моли жалбата да бъде оставена без уважение. Претендира разноски. Няма доказателствени искания.

Първоинстанционното решение не е обжалвано в отхвърлителните части на претенциите над 50 000 лева до първоначално претендираните от по 100 000 лева, поради което същото е влязло в законна сила.

Настоящият съдебен състав намира, че въззивните жалби са подадени в срок, от надлежни страни и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което са процесуално допустими.

В проведеното съдебно заседание на 12.11.2019 г. застрахователното дружество, чрез процесуален представител поддържа въззивната жалба. Възразява за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение от насрещната страна. Претендира заплащането на разноски.

В същото о. с. з. процесуалният представител на пострадалите излага доводи за основателност на жалбата, депозирана от същите. Възразява за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение от насрещната страна. Претендира заплащането на съдебно-деловодни разноски.

След като прецени доказателствата по делото – поотделно и в тяхната съвкупност, по вътрешно убеждение и въз основа на приложимия закон, Варненският апелативен съд приема следната фактическа установеност:

По делото е безспорно установено между страните, че към датата на процесното ПТП - 24.04.2017 г., лекият автомобил, управляван от Е Е А е бил застрахован при „Застрахователно акционерно дружество „Булстрад Виена Иншурънс Груп““ АД за риска „Гражданска отговорност на автомобилистите“, респективно налице са основания за ангажиране от страна на третото увредено лице, на отговорността на застрахователя по чл. 432, ал. 1, вр. с чл. 477, ал. 1 от КЗ, вр. с чл. 45 от ЗЗД и чл. 497, ал. 1 от КЗ, вр. с чл. 86 от ЗЗД.

Установява се от приетите по делото писмени доказателства – присъда № 26 от 04.07.2018 г., постановена по НОХД № 182/2018 г. на Разградския окръжен съд, че Е Е А е признат за виновен за това, че на 24.04.2017 г. при управление на товарен автомобил „Ивеко 35 с 13“ с рег. № Х ХХХХ ХХе нарушил правилата за движение чл. 40, ал. 1 и ал. 2 от ЗДвП и с това по непредпазливост причинил смъртта на Ф. М А, като на основание чл. 343, ал. 1, б. „в“, вр. с чл. 342, ал. 1 от НК, вр. с чл. 58а, вр. с чл. 55, ал. 1, т. 1, вр. с чл. 373, ал. 2 от НПК е осъден на една година лишаване от свобода, чието изпълнение е отложено по чл. 66, ал. 1 от НК.

От представените застрахователни претенции по чл. 380, ал. 1 от КЗ с вх. № 3382 от 10.07.2017 г. и № 3429 от 13.07.2017 г. е видно, че пострадалите предявяват претенции към застрахователя на деликвента за заплащане на обезщетение в размер от по 70 000 лева за неимуществени вреди.

С отговори с изх. № П00973 от 23.10.2018 г. и изх. № П00972 от 23.10.2018 г. застрахователното дружество ги уведомява, че отказва да изплати претендираното обезщетение поради недоказано основание за изплащане на същото.

От съдебно-автотехническата експертиза, назначена в първоинстанционното производство, която съдът кредитира като обективно и компетентно дадена, съответстваща на останалия събран доказателствен материал по делото и неоспорена от страните, се установява, че 1/. ПТП е настъпило в светлата част на денонощието, при добра видимост и липса на други паркирали МПС зад това на деликвента в района или храсти, 2/. от двете страни на улицата има изградени тротоари, като от южната част, от която е пресичала пешеходката са поставени пет броя метални колчета в жълто-червен цвят; 3/. в района на ПТП няма издадени пешеходни пътеки и липсва сигнализация с пътни знаци, 4/. ПТП е реализирано при движение на заден ход на автомобила с ускорение до 7,2 км./час при съприкосновение с пострадалата на 2,5 метра от левия тротоар и провлачване на тялото й, 5/. времето на движение на пешеходката от бордюра до мястото на удара е 2,8 секунди, а това на автомобила от потеглянето до удара е 5,7 секунди, 6/. автомобилът е потеглил 2,9 секунди преди пешеходката да предприеме пресичане, 7/. водачът на автомобила е имал техническа възможност да спре, но не е имал пълна видимост зад автомобила, 8/. пострадалата е имала възможност да предотврати съприкосносвението като спре и да изчака автомобила. В о. с. з. от 19.02.2019 г. вещото лице посочва, че движението на пешеходката е перпендикулярно на платното за движение, както и че водачът няма възможност да гледа едновременно и двете странични огледала.

В първоинстанционното производство е разпитан свидетелят Е Е А, водач на лекия автомобил, който заявява, че преди да потегли се огледал, както и че зад автомобила имало фургон. Същият посочва, че е погледнал в дясното огледало, но не е видял пешеходката, че на тротоара имало колчета, а в района нямало пешеходни пътеки. От свидетелките показания на Таня Асенова Великова /съседка на Х.Х./ се установява, че при узнаването за настъпването на смъртта на сестра му бил притеснен, плачел, както и че преди смъртта й си гостували и си помагали. Свидетелката посочва, че Ф. Аот 15-20 години живее в с. Божурово при дъщеря си /М.Д.-майка на внуците-ищци/, а братята й А.Х. и Х.Х. живеят в с. Равно. В свидетелките показания на свидетеля Мюбедин Х. Бейтунов /съсед от с. Божурово/ се посочва, че внуците са полагали грижи за баба си, живеели са в една къща с нея и тежко изживяват загубата. Посочва, че М.Н. е живял в с. Божурово, но в момента живее в гр. Варна. Свидетелката Рузие Мустафова Исмаилова, посочва, че Ю. учи в с. Юпер, Ф. в гр. Кубрат, Е. в гр. Русе, а М. е в гр. Варна. Същата излага, че внуците да имали много добри отношения и близка връзка с баба си, тежко преживявали смъртта й, както и че Ю. и Ф. са спали с една стая с баба си. Продължава, че Ю. се е прибирала всяка вечер в с. Божурово, Е. и Ф. са се прибирали от пансионите през уикендите, а М. се е прибирал от време на време през уикендите. Свидетелката посочва, че най-тежко изживява загубата Ю. доколкото е била силно привързана към баба си и имало прилика с последната.

В производството е разпитан и ищецът М.Н., по реда на чл. 176 от ГПК, който посочва, че от 17 годишен живее в гр. Варна, като се е установил трайно от 10 години, а преди това е учел във Варна и се с връщал за уикендите.

При така установеното от фактическа страна, настоящият състав на съда достига до следните правни изводи:

В първоинстанционното производство са предявени обективно кумулативно съединени искове по чл. 432, ал. 1, вр. с чл. 477, ал. 1 от КЗ, вр. с чл. 45 от ЗЗД и чл. 497, ал. 1 от КЗ, вр. с чл. 86 от ЗЗД.

По същество:

За да възникне отговорността на застрахователя, следва да са налице следните кумулативно дадени предпоставки: 1). наличие на деликт при съответното авторство, 2). противоправност, 3). вина, 4). наличие на валидно застрахователно правоотношение между причинителя Борис Костадинов Цветков и „Застрахователно акционерно дружество „ОЗК- Застраховане““ АД по застраховка „Гражданска отговорност“, 5). настъпването на застрахователно събитие като юридически факт, пораждащ отговорността на застрахователя, 6). отправено писмена застрахователна претенция от увреденото лице до застрахователя по чл. 380 от КЗ, 7). изтичане на тримесечния рекламационен срок от депозиране на претенцията по чл. 380 от КЗ до предявяване на исковете, в случаите на отказ за плащане или несъгласие с определеното/изплатеното обезщетение от застрахователя /така Определение № 165 от 24.03.2017 г. по ч. т. д. № 306/2017 г., ТК на ВКС/. Действително към момента на депозиране на исковата молба не е изтекъл тримесечния срок по чл. 496, ал. 1 от КЗ за произнасяне по застрахователните претенции. Същият обаче е изтекъл един ден след предявяване на иска, поради което на основание чл. 235 от ГПК това обстоятелство следва да бъде съобразено и води до отпадане на процесуалните пречки за разглеждане на иска на увредените лица по същество /в този смисъл Определение № 179 от 15.04.2019 г. по ч. т. д. № 859/2019 г. на ВКС, I т. о., Определение № 339 от 29.05.2019 г. на ВКС по ч. т. д. № 972/2019 г., II т. о., ТК, Определение № 224 от 15.05.2019 г. на ВКС по ч. т. д. № 805/2019 г., I т. о., ТК и др/.

По въпросите, обхвани в разпоредбата на чл. 300 от ГПК, а именно дали и кой е извършил деянието, неговата противоправност и виновността на дееца, гражданският съд е обвързан от приетото с Присъда № 26 от 04.07.2018 г., постановено по НОХД № 182/2018 г. на Разградския окръжен съд, с което Е Е А е признат за виновен за това, че е нарушил правилата за движение чл. 40, ал. 1 и ал. 2 от ЗДвП и с това по непредпазливост причинил смъртта на Ф. А, и на основание чл. 343, ал. 1, б. „в“. вр. с чл. 342, ал. 1 от НК, вр. с чл. 58 а, вр. с чл. 55, ал. 1, т. 1, вр. с чл. 373, ал. 2 от НПК.

По отношение на претенцията за неимуществени вреди, съдът счита, че понятието „справедливост“, съгласно даденото с ППВС № 4/1968 г., задължително за съдилищата разяснение, не е абстрактно понятие, поради което не предпоставя хипотетичен размер на дължимото в хипотезата на неимуществени вреди, причинени от деликт обезщетение, а всякога свързано с преценката на определени, конкретно съществуващи обстоятелства, както и с общественото разбиране за същото, на даден етап на развитие на самото общество. Следователно, за да удовлетвори така въведения с чл. 52 от ЗЗД критерий за справедливост, обезщетението за възмездяване претърпените от деликт морални вреди трябва да е съразмерно с техния действителен размер, който е обусловен, както от тежестта, характера, продължителността и интензитета на конкретното неблагоприятно въздействие върху личността на пострадалия, така и от икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането и установената относима съдебна практика /Решение № 25 от 17.03.2010 г., постановено по т. д. № 211/2009 г., II т. о. на ВКС, Решение № 93 от 23.06.2011 г., постановено по т. д. № 566/2010 г., II т. о., ТК на ВКС, Решение № 189 от 04.07.2012 г., постановено по т. д. № 634/2010 г., II т. о., ТК на ВКС и др./.

Дори и да се приеме, че разпоредбата на пар. 96, ал. 1 от ПЗР на ЗИД на КЗ (ДВ, бр. 101 от 2018 г.) е приложима за всички претенции, предявени след 21.06.2018 г., независимо от това по време на действие на кой кодекс е възникнало застрахователното правоотношение, настоящият състав намира, че тази разпоредба противоречи на правото на ЕС, тъй като предвижда по-малка сума от посочените в чл. 1, параграф 2 от Втора директива 84/5, кодифицирана с Директива 2009/10З/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 16.09.2009 г. относно застраховката “Гражданска отговорност. В чл. 9, ал. 1 последната са предвидени следните минимални суми: в случай на телесно увреждане — минимална застрахователна сума 1 000 000 EUR за пострадал или 5 000 000 EUR за събитие, независимо от броя на пострадалите; в случай на имуществени вреди—1 000 000 EUR за застрахователно събитие, независимо от броя на пострадалите.

Разпоредбата на директивата е транспонирана в чл. 492 от КЗ, в която е установен застрахователен лимит за неимуществени и имуществени вреди вследствие на телесно увреждане или смърт – 10 420 000 лв. за всяко събитие, независимо от броя на пострадалите лица.

Съгласно Решение на СЕС от 24.10.2013 г. по дело С – 277/12 по преюдициално запитване, член 3, параграф 1 от Директива 72/166 и чл. 1, пар. 1 и 2 от Втора директива 84/5, не се допуска национална правна уредба, съгласно която задължителната застраховка Гражданска отговорност при използването на МПС, да покрива обезщетението за неимуществени вреди, дължимо съгласно националната правна уредба на гражданската отговорност за смъртта на близки членове на семейството, настъпила при ПТП, само до определена максимална сума, която е по-малка от посочените в чл. 1, пар. 2 от Втора директива 84/5. Същото е част от позитивното право на ЕС и е задължително за всички съдилища и учреждения в страните членки.

Съгласно дадените задължителни указания в ТР № 1/2016 г., ОСНГТК на ВКС, е разширен кръгът на лицата, които са материално легитимирани да претендират обезщетение за неимуществени вреди следствие на смъртта на близък, като това право изрично е признато и на братята, на сестрите и на възходящите или низходящите по втора степен. Понятието „жертва” е дефинирано в чл. 2, пар. 1, б. „а” от Директива 2012/29/ЕС, според който за целите на Директивата „жертва” означава физическо лице, което е претърпяло вреди, включително физическо, душевно или емоционално страдание или икономическа вреда, които са пряка последица от престъпление, и членовете на семейството на лице, чиято смърт е пряка последица от престъпление и които са претърпели вреда в резултат на смъртта на лицето. Също така за възникване на правото на обезщетение е необходимо да се установи съществувалата житейска връзка. Правото на най-близките да получат обезщетение не е абсолютно и не може да бъде реализирано, ако претендиращият обезщетение не докаже, че действително е претърпял неимуществени вреди, които е справедливо да бъдат обезщетени съгласно чл. 52 от ЗЗД.

В процесния случай, размерът на обезщетението в случай на смърт на Ф. А/баба на Ю.Ф.Р., Ф.М.Н., Е.М.Д., М.М.Н. и сестра на А.М.Х. и Х.М.Х./ следва да е обусловен от съществуването на връзка между същите, нейния характер, степен на близост в отношенията, мястото, което починалата е заемала в живота на увредените и т. н.

Настоящият съдебен състав взе предвид, родствените отношения между бабата и внуците й. В допълнение, съдът съобрази от една страна, възрастта на починалата – 79 години, обстоятелствата, че между същата и внуците й била установена трайна и дълбока емоционална връзка, заради съдържанието на която внуците са претърпели морални болки и страдания, сравними по интензитет и продължителност с болките и страданията на най-близките. Внуците живеели в една къща с баба си, помагали си, вършели заедно ежедневните си дейности. Баба им ги водила навсякъде със себе си.

От свидетелките показания на свидетелката Рузие Исмаилова се установява, че най-тежко изживява загубата Ю.Р., която е кръстена на баба си, визуално си приличала с нея, била на 11 г. при смъртта на баба си, прибирала се всяка вечер в дома им и спяла в една стая с баба си. Внучките Ф.Н. и Е.Д. били в юношеска възраст, учели са в пансиони в гр. Русе и в гр. Кубрат и са се прибирали в с. Божунец през уикендите. Внукът М.Н. от 17 годишен е заминал да учи в гр. Варна, трайно се е установил там в последните 10 години и посещавал баба си в с. Божунец при първа възможност. Същите нямат изградени собствени семейства, които да им помогнат да се справят с преодоляване със скръбта.

Предвид горното, настоящият състав намира, че размерът на справедливото обезщетение за неимуществени на Ю.Р. е 30 000 лева, от Ф.Н. и Е.Д. е по 24 000 лева, а това на М.Н. е 18 000 лева, всичките претърпени следствие на смъртта на баба им Ф. А.

По отношение на претенцията за заплащане на неимуществени вреди братята -А.М.Х. и Х.М.Х., съдът формира следните правни изводи:

В ТР № 1/2016 г., ОСНГТК на ВКС е прието, че поради конкретни житейски обстоятелства привързаността е станала толкова силна, че смъртта на единия от родствениците е причинила на другия морални болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка, справедливо е да се признае право на обезщетение за неимуществени вреди и на преживелия родственик, когато е доказано, че същият е понесъл морални болки и страдания, които в достатъчна степен обосновават основание да се направи изключение от разрешението, залегнало в ППВС № 4/61 г. и № 5/69г., че в случай на смърт право на обезщетение имат само най-близките на починалия.

В настоящия случай, не се събраха доказателства, от които да е видна изключителната връзка на братята с починалата им сестра, която да се отклонява от нормалната между такива родственици. Братята са създали собствени семейства и живеят в различни населени места, а наведените доводи единствено за гостуване и посещение на гроба й не могат да обусловят изключителност на понесените болки и страдания, поради което наведените аргументи във въззивната жалба в тази насока са неоснователни. Отсъстват данни, че претърпените неимуществени вреди от преживeлите родственици болки и страдания от смъртта на сестра им да надхвърлят по интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка. Предвид горното, настоящият съдебен състав намира, че в полза на А.М.Х. и Х.М.Х. не следва да се присъжда претендираното обезщетение за неимуществени вреди претърпени следствие на смъртта на сестра им Ю. А.

По отношение възражението за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на Ю. Апо чл. 51 от ЗЗД, настоящият съдебен състав намира следното:

За определяне наличието и степента на съпричиняване на вредоносния резултат от страна увреденото при ПТП лице е от значение съществуването на причинна връзка между поведението на последното и противоправното поведение на водача на увреждащото МПС и въз основа на същата да се определи обективния му принос. Съобразно дадените указания в т. 7 от ППВС № 17/1963 г. и т. 7 от ТР № 1 от 23.12.2015 г. на ВКС, постановено по т. д. № 1/2014 г., ОСТК, съпричиняване е налице, когато пострадалият е допринесъл с поведението си за противоправния резултат. Съгласно разпоредбата на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД обезщетението за вреди от непозволено увреждане може да се намали, ако самият пострадал е допринесъл за тяхното настъпване. Съпричиняването на вредата изисква наличие на пряка причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат, но не и вина. Приносът на увредения като обективен елемент от съпричиняването, може да се изрази в действие или бездействие, но всякога поведението му трябва да е противоправно и да води до настъпване на вредоносния резултат, като го обуславя в някаква степен. Дали поведението на пострадалия е рисково и дали то е допринесло за увреждането, подлежи на установяване във всеки конкретен случай.

В разглеждания случай, съдът кредитира приетата от съдебно-автотехническа експертиза, както и обясненията на вещото лице, дадени в о. с. з., според които, ако ищцата не бе предприела пресичане на неразрешеното за това място или бе изчакала лекия автомобил, нямаше да настъпи леталният изход. Съгласно разпоредбата на чл. 113, ал. 2 от ЗДвП при пресичане на платното за движение пешеходците извън населени места и по двулентовите двупосочни пътища в населените места, когато в близост до пешеходците няма пешеходна пътека, те могат да пресичат платното за движение и извън определените за това места при спазване на законоустановените правила: 1. преди да навлязат на платното за движение, да се съобразят с приближаващите се пътни превозни средства; 2. да не удължават ненужно пътя и времето за пресичане, както и да не спират без необходимост на платното за движение; 3. да спазват светлинните сигнали и сигналите на регулировчика; 4. да не преминават през ограждения от парапети или вериги. Експертът посочва, че от страната, от която е започнало пресичането са поставени пет броя метални колчета с жълто-червен цвят, разделящи тротоара за движение с пътното платно, както и че в близост на мястото на процесното ПТП отсъстват пешеходни пътеки или знаци. Това поведение на пострадалата е в пряка причинна връзка с настъпилото ПТП и последвалата й смърт, а оттам и с понесените от нейните внуци неимуществени вреди.

Настоящият съдебен състав, отчита поведението на водача на л. а. „Ивеко 35“, който е нарушил правилата на движението – преди да започне движение назад, водачът е длъжен да се убеди, че пътят зад превозното средство е свободен и че няма да създаде опасност или затруднения за останалите участници в движението и по време на движението си назад водачът е длъжен непрекъснато да наблюдава пътя зад превозното средство, а когато това е невъзможно, той е длъжен да осигури лице, което да му сигнализира за опасности. Вещото лице посочва, че при постоянно гледане в дясното огледало или осигуряване на лице, което да следи движението при маневриране на заден ход, инцидентът не би настъпил. Следва да бъде съобразена и по-голямата отговорност на водачите на превозни средства, която ЗДвП им поставя за осигуряване на безопасността на движението /чл. 5, ал. 2, чл. 20, чл. 116 от ЗДвП/. На следващо място, обаче следва да бъде съобразено и поведението на пострадалата, която е пресичала на неразрешено за това място и по този начин е допринесла за настъпване на уврежданията си, които не би получила, ако не пресичаше на мястото на ПТП или бе изчакала преминаването на първоначално предприелия заден ход лек автомобил. Предвид изложените мотиви, съдът приема, че приносът на пострадалата за настъпването на вредоносния резултат е в размер на 1/3, а с оглед по – голямата отговорност на делинквента, последният следва ги понесе в размер на 2/3.

Предвид горното, съобразно приетия размер на съпричиняването, на пострадалата следва да се присъди обезщетение за неимуществени вреди на Ю.Р. от 20 000 лева, на Ф.Н. и Е.Д. по 16 000 лева, а това на М.Н. от 12 000 лева, всичките претърпени следствие на смъртта на баба им Ф. А.

Вън от горното, следва да се посочи, че в уточнение на исковата молба е признат от ищците процент на съпричиняване на вредоносния резултат от 30 %.

Вън от горното и само за пълнота на изложението следва да се посочи, че не са налице твърдените нарушения от застрахователя във връзка с провеждането на разпита на свидетелите, доколкото разпитът представлява единно процесуално действие, а разпоредбата на чл. 173 от ГПК касае различна хипотеза на отказ от разпит на свидетел.

По претенцията за законна лихва за забава, настоящият съдебен състав намира следното:

Действащата правна уредба изрично регламентира, че застрахователното покритие включва и лихвите по чл. 429, ал. 2, т. 2 от КЗ, тоест застрахователят отговаря за лихвата за забава, когато застрахованият отговаря за тях пред увреденото лице. В този случай от застрахователя се плащат само лихвите за забава, дължими от застрахования, считано от датата на уведомяването от застрахования за настъпването на застрахователното събитие по реда на чл. 430, ал. 1, т. 2 от КЗ или от датата на уведомяване или на предявяване на застрахователна претенция от увреденото лице, която от датите е най-ранна. Следователно отговорността на прекия причинител за лихви, считано от датата на непозволеното увреждане съществува, но същата - по силата на самия кодекс, се поема от застрахователя от един по-късен момент, в който му е станало известно настъпването на застрахователното събитие. Предвид горното, доводите за приложение на разпоредбата на чл. 429, ал. 3, вр. с ал. 2 от КЗ са неоснователни, доколкото липсват представени доказателства за определяне на по-ранна дата, а именно уведомяване от застрахования, отправено до застрахователя за настъпването на застрахователното събитие.

Съгласно нормата на чл. 497, ал. 1, т. 1, застрахователят дължи законната лихва за забава върху размера на застрахователното обезщетение, ако не го е определил и изплатил в срок, считано от изтичането на 15 работни дни от представянето на всички доказателства по чл. 106, ал. 3 от КЗ. В настоящия случай, застрахователят е сезиран със застрахователни претенции от 10.07.2017 г. и 13.07.2017 г., отговарящи на изискванията по чл. 106, ал. 3 от КЗ. Срокът по чл. 467, ал. 1 от КЗ от петнадесет работни дни по по-късно заведената претенция е изтекъл на 03.08.2017 г. и законна лихва за забава се дължи считано от 04.08.2017 г. до окончателното изплащане на задължението.

По разноските: Предвид изхода от спора разноски на страните следваа да се присъдят по съразмерност.

За настоящото производство, въззивното застрахователно дружество претендира заплащането на съдебно-деловодни разноски в общ размер на 10 540 лева, от които 9 260 лева – адвокатско възнаграждение и 1280 лева – държавна такса, за което представя списък по чл. 80 от ГПК. В производството е релевирано възражение за прекомерност от насрещната страна. Уговореното възнаграждение надвишава минималния размер на адвокатското възнагражение /7 530 лева/, изчислен по чл. 7, ал. 2, т. 5 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните адвокатски възнаграждения. Предвид горното, съобразно фактическата и правна сложност на спора, същото макар и да се явява завишено с около 25 %, не следва да бъде намалявано, като  наведеното възражение в тази насока се явява неоснователно. Предвид горното, съобразно изхода от спора, в полза на същото следва да се присъдят съдебно-делодни разноски в размер на 8 291.82 лева /съответно по 1 381.97 лева от всеки един от ищците/, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК.

За въззивното производство разноски по съразмерност се дължат на Ю.Ф.Р., Ф.М.Н., Е.М.Д. и М.М.Н.. Същите претендират заплащането на адвокатско възнаграждение на адв. Д.Н. от САК за оказана безплатна правна помощ по реда на чл. 38 от ЗА от по 3 530 лева за всеки един от тях. В о. с. з. процесуалният представител на застрахователното дружество релевира възражение за прекомерност на претендираните адвокатски възнаграждения от страна на пострадалите. Настоящият съдебен състав, съобразявайки наличието на правна и фактическа сложност намира, че минималният размер на адвокатското възнаграждение по чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните адвокатски възнаграждения от 2 030 лева, следва да бъде завишен с 25 %, поради което наведеното възражение за прекомерност се явява частично основателно. Предвид горното, съобразно изхода от спора и по съразмерност, в полза на адв. Д.Н. следва да се присъдят съдебно-деловодни разноски в общ размер на 3 248 лева за оказана безплатна правна помощ на Ю.Ф.Р. – в размер на 1 015 лева, на Ф.М.Н. – в размер на 812 лева, на Е.М.Д. – в размер на 812 лева и на М.М.Н. – в размер на 609 лева, на основание чл. 38 от ГПК.

Предвид гореизложеното, решението на първоинстанционния съд в разглежданата част е правилно и като такова следва да бъде потвърдено.

Водим от горното, съдът

 

Р   Е   Ш   И :

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 31 от 19.04.2019 г. на Разградския окръжен съд, постановено по т. д. № 100/2018 г. в обжалваната част.

OСЪЖДА „ЗАД „Булстрад Виена Иншурънс Груп““ АД, ЕИК: 000694286, със седалище и адрес на управление: гр. София, пл. Позитано № 5 да заплати на адв. Д.Й.Н. от САК сумата от 3 248 лева, представляваща адвокатско възнагражение за оказана безплатна правна помощ за настоящото производство, на основание чл. 38 от ЗА.

OСЪЖДА Ю.Ф.Р., ЕГН: **********, с адрес: ***, действаща чрез законния си представител – М.Н.Д. да заплати на „ЗАД „Булстрад Виена Иншурънс Груп““ АД, ЕИК: 000694286, със седалище и адрес на управление: гр. София, пл. „Позитано“ № 5 сумата в размер на 1 381.97 лева, представляваща съдебно-деловодни разноски за настоящата инстанция, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК.

OСЪЖДА Ф.М.Н., ЕГН: **********, с адрес: *** да заплати на „ЗАД „Булстрад Виена Иншурънс Груп““ АД, ЕИК: 000694286, със седалище и адрес на управление: гр. София, пл. „Позитано“ № 5 сумата в размер на 1 381.97 лева, представляваща съдебно-деловодни разноски за настоящата инстанция, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК.

OСЪЖДА Е.М.Д., ЕГН: **********, с адрес: *** да заплати на „ЗАД „Булстрад Виена Иншурънс Груп““ АД, ЕИК: 000694286, със седалище и адрес на управление: гр. София, пл. „Позитано“ № 5 сумата в размер на 1 381.97 лева, представляваща съдебно-деловодни разноски за настоящата инстанция, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК.

OСЪЖДА М.М.Н. , ЕГН: **********, с адрес: *** да заплати на „ЗАД „Булстрад Виена Иншурънс Груп““ АД, ЕИК: 000694286, със седалище и адрес на управление: гр. София, пл. „Позитано“ № 5 сумата в размер на 1 381.97 лева, представляваща съдебно-деловодни разноски за настоящата инстанция, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК.

OСЪЖДА А.М.Х., ЕГН: **********, с адрес: *** да заплати на „ЗАД „Булстрад Виена Иншурънс Груп““ АД, ЕИК: 000694286, със седалище и адрес на управление: гр. София, пл. „Позитано“ № 5 сумата в размер на 1 381.97 лева, представляваща съдебно-деловодни разноски за настоящата инстанция, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК.

OСЪЖДА Х.М.Х., ЕГН: **********, с адрес: *** да заплати на „ЗАД „Булстрад Виена Иншурънс Груп““ АД, ЕИК: 000694286, със седалище и адрес на управление: гр. София, пл. „Позитано“ № 5 сумата в размер на 1 381.97 лева, представляваща съдебно-деловодни разноски за настоящата инстанция, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК.

В необжалваната част първоинстанционното решение е влязло в законна сила.

Решението може да бъде обжалвано пред Върховен касационен съд на РБ в едномесечен срок от връчването му на страните, по реда на чл. 280, ал. 1, респ. ал. 2 от ГПК.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                              ЧЛЕНОВЕ: 1.        

 

 

  2.