Р Е Ш Е Н И Е   № 34

 

09.02.2018г., гр. Варна.

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

ВАРНЕНСКИЯТ АПЕЛАТИВЕН СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ, в публично съдебно заседание на десети януари две хиляди и осемнадесета година, в състав:

                                                               ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВИЛИЯН ПЕТРОВ

                                                                          ЧЛЕНОВЕ: ГЕОРГИ ЙОВЧЕВ

                                                                                НИКОЛИНА ДАМЯНОВА

 

при участието на секретаря Десислава Чипева, като разгледа докладваното от съдията Н. Дамянова въззивно т. д. № 645 по описа на ВнАпС за 2017г., за да се произнесе взе предвид следното:

 

Производството е въззивно, по реда на чл. 258 и сл. ГПК, образувано по жалба на Ю.И.Т. и Р.Д.Т., подадена чрез адв. С.Е. ***, срещу решение № 4/18.01.2016г., постановено по т. д. № 195/2015 г. по описа на Шуменски окръжен съд, в частта, с която е прието за установено, по иск с правно основание чл. 422, ал. 1 във вр. чл. 415 ГПК, че въззивниците, в качеството си на поръчители по договор за банков кредит от 19.03.2009г., сключен между ЕТ „Р. – Ю.Т.”***, ЕИК 127537246, и „Банка ДСК” ЕАД – гр. София, ЕИК 121830616, дължат солидарно на „БАНКА ДСК” ЕАД - гр. София, сумата 35 855.53 лв. – главница по договора за кредит, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 01.03.2012г. - датата на завеждане на заповедното производство по ч. гр. д. № 123/2012г. по описа на Районен съд - гр. Нови пазар, до окончателното й изплащане, които са част от паричните задължения по издадена Заповед № 58/02.03.2012 г. по ч. гр. д. № 123/2012г. по описа на РС – гр. Нови пазар, както и сумата 1 814.58 лв.– разноски за заповедно производство.

Поддържайки доводи за недопустимост и неправилност на решението в обжалваната част, въззивниците молят за неговото обезсилване или, в евентуалност, отмяна и постановяване на друго, с което исковете да бъдат отхвърлени изцяло. Оплакванията за недопустимост на решението са обосновани с довод за липса на правен интерес за ищеца. Твърдят се допуснати от първоинстанционния съд нарушения на процесуалния и материалния закон. Направено е искане за присъждане на съдебно - деловодни разноски за две инстанции.

Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК, от легитимирани лица, чрез надлежно упълномощен процесуален представител, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, при наличие на правен интерес от предприетото частично обжалване, и е процесуално допустима.

Въззиваемото дружество „Банка ДСК” ЕАД - гр. София, представлявано в процеса от ю. к. Ж.Р.Ж., представя отговор в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК, в който е изразено становище за неоснователност на жалбата, с подробно изложени доводи и съображения. Искането е за потвърждаване на първоинстанционното решение в обжалваната част. Претендира се присъждане на юрисконсултско възнаграждение за въззивна инстанция.

В проведеното открито съдебно заседание жалбата и отговорът се поддържат.

За да се произнесе по спора съставът на ВнАпС съобрази следното:

Шуменският окръжен съд е бил сезиран с разглеждането на специални положителни установителни искове с правно основание чл. 124, ал. 1 във вр. чл. 422, ал. 1 ГПК, предявени от „Банка ДСК” ЕАД - гр. София срещу Ю.И.Т. и Р.Д.Т., за установяване съществуването на солидарни парични задължения на ответниците в качеството им на поръчители по договор за банков кредит от 19.03.2009г., сключен между ЕТ „Р. – Ю.Т.”***, ЕИК 127537246, и „Банка ДСК” ЕАД – гр. София, за които е издадена Заповед № 58/02.03.2012 г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК по ч. гр. д. №123/2012г. по описа на РС – гр. Нови пазар, както и за съдебно – деловодни разноски за заповедно производство.

Първоинстанционното решение не е обжалвано и е влязло в сила в частта, с която исковете са отхвърлени за част от предсрочно изискуема главницата, както и изцяло за установяване съществуването на парични задължения за договорна и наказателна лихва по договор за банков кредит от 19.03.2009г.

Съставът на въззивния съд, в съответствие с правомощията си по чл. 269, ал. 1 от ГПК, за служебно произнасяне по валидността и допустимостта на обжалвания съдебен акт, намира следното:

По аргумент от разпоредбите на чл. 415 и чл. 422 от ГПК съществуването на акцесорното парично вземане за разноски на кредитора към длъжниците по издадена заповед за изпълнение, по която е подадено възражение по чл. 414 от ГПК, не съставлява годен предмет на специален установителен иск за съществуване на вземания по заповед за изпълнение. Предвидената в чл. 413, ал. 1 от ГПК възможност за обжалване на заповедта за изпълнение в частта за разноските не може по никакъв начин да обоснове извод, че присъдената сума за разноски е самостоятелно парично вземане, подлежащо на установяване в производството по установителния иск. Съгласно мотивите по т. 12 от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. на ВКС по тълк. д. № 4/2013г., ОСГТК съдът в исковото производство се произнася с осъдителен диспозитив по дължимостта на разноските в заповедното производство.

По тези съображения съдът намира, че обжалваното решение е недопустимо и подлежи на обезсилване в частта, с която е уважен иск за установяване съществуване на парично вземане за направени от ищеца разноски за заповедно производство в размер на 1 814.58 лв. Постановяването на осъдителен диспозитив по дължимостта на тези разноски зависи от изхода от спора пред въззивната инстанция.

В останалата обжалвана част първоинстанционното решение е допустимо. Съобразно обстоятелствата, посочени в исковата молба и отправеното до съда искане, спорът е правилно квалифициран, искът, който е с правно основание чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415, ал. 1 ГПК, е предявен в предвидения в закона преклузивен едномесечен срок по чл. 415 от ГПК, считано от уведомяването на ищеца за подадените от длъжниците в срок възражения по чл. 414 от ГПК за недължимост на сумите по заповедта за изпълнение, при наличието на останалите изисквания на ГПК.

Като неоснователни се преценяват оплакванията на въззивниците за недопустимост на решението поради липса на правен интерес за ищеца предвид безспорния факт на погасяване на процесната сума от страна на „Българска банка за развитие” АД – гр. София, ЕИК 121856059, по учредена банкова гаранция за обезпечаване на вземанията за главница по кредита. В полза на ищеца е издадена заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК, срещу която са подадени възражения по чл. 414 ГПК от лицата, посочени като ответници в исковата молба. Спорният въпрос между страните дали плащането на процесната сума за главница от страна на гаранта „Българска банка за развитие” АД, към бенефициера „Банка ДСК” ЕАД има погасителен ефект по отношение задължението на ответниците в качеството им на поръчители по кредита, следва да намери разрешение с произнасяне по същество.

По оплакването във въззивната жалба, обосновано с твърдения за неправилно конституиране на „Българска банка за развитие” АД като трето лице– помагач на страната на ищеца, съставът на ВнАпС намира следното:

Съгласно чл. 223, ал. 1 и ал. 2 ГПК постановеното решение има установително действие в отношенията на третото лице и насрещната страна, а това, което съдът е установил в мотивите на решението, е задължително за третото лице в отношенията му със страната, на която помага или която го е привлякла. Въпросът за правилността за определението по чл. 219, ал. 1 ГПК за конституиране на привлеченото от ищеца лице е ирелевантен при преценката за допустимост и правилност на решението. Нарушение, свързано с неправилното конституиране на трети лица, не може да има негативни правни последици в същия или в друг процес спрямо участвалите страни и не влияе на правилното решаване на делото. Определенията по чл. 218 и чл. 219 ГПК нямат решаващо значение по отношение на процесуалното качество на третото лице, а то се определя от действителното правно положение, т. е. от наличието на обективните предпоставки за привличане или встъпване в процеса. Поради това в един бъдещ процес от значение ще бъдат действителните права и отношения на страните, а третото лице ще бъде обвързано от решението само при наличието на предпоставките за встъпване или привличане. Ако такива не са били налице, силата на решението няма да може да му се противопостави.

От фактическа страна е безспорно установено от събраните в производството доказателства, че на 19.03.2009 г. между „Банка ДСК” ЕАД и ЕТ „Р.  - Ю.Т.”, ЕИК-127537246, е сключен договор за кредит, по силата на който банката предоставя на кредитополучателят кредит от смесен тип в размер на 50 000лв., от които 37 500 лв. за ремонтно –довършителни работи, обзавеждане и лицензи за билярдна зала, и 12 500 лв. оборотни средства с краен срок на погасяване – 19.02.2016 г. Уговорено е усвояване на части до 19.09.2009г. На същата дата е сключен и договор за поръчителство между банката и ответниците Ю.И.Т. и Р.Д.Т..

Задължението за плащане на 50 000 лв., представляваща 100 % от стойността на главницата по процесния договор за банков кредит от 19.03.2009г., сключен между „Банка ДСК” ЕАД – гр. София и ЕТ „Р. – Ю.Т.”*** като кредитополучател / последният заместен в правоотношението от правоприемника по договор за продажба на търговско предприятие –  „Орел 09” ЕООД, ЕИК 200716749/, е обезпечено с банкова гаранция, издадена от „Българска банка за развитие” АД. Искането на първоначалния кредитополучател – наредител е уважено в изпълнение на сключено между „Банка ДСК” ЕАД, Министерството на труда и социалната политика и „Българска банка за развитие” АД гаранционно споразумение от 28.11.2008г., анекси към него № 1/14.07.2009г., № 2/31.05.2010г., №3/28.06.2011г. и № 4/22.02.2013г. След сключването на договора за продажба на търговско предприятие по чл. 15 ТЗ правоприемникът на кредитополучателя е встъпил като наредител по банковата гаранция.

Установява се от заключенията на двете съдебно – счетоводни експертизи, приети от първоинстанционния съд, че отпуснатата по договора за кредит сума от 50 000 лв. е усвоена на части, чрез превод по сметка, както следва: 30 000лв. на 24.03.2009г., 10 000 лв. на 11.05.2009 г. и 10 000 лв. на 26.05.2009г. Закъснения в плащанията са допуснати от кредитополучателя по първите седем дължими месечни анюитетни вноски – от юли 2009г. до февруари 2010г., а от М. март 2010г. до М. декември 2011г. вноските са погасявани частично, в резултат на което са се образували необслужвани остатъци. Банката е упражнила правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем при наличие на предвидените от договора и закона предпоставки, като волеизявление за упражняване на потестативното право е достигнало до длъжника и поръчителите преди подаването на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение. Към същия момент по кредита са били дължими всички суми, за които са издадени заповедта за изпълнение и изпълнителния лист - главница в размер на 44 605.32лв., договорна лихва от 615.95 лв. и такса закъснение в размер на 264.73лв.

След иницииране на заповедно производство по ч. гр. д. № 123/2012г. по описа на Районен съд - гр. Нови пазар и издаване на заповед за незабавно изпълнение, съответно изпълнителен лист, на 01.03.2012г. кредиторът „Банка ДСК” ЕАД в качеството на бенефициер е отправил искане пред гарантиращата банка за плащане по учредената банкова гаранция, и е последвало такова на 30.08.2012 г., което е преди подаване на исковата молба по чл. 422 ГПК. Това обстоятелство не се оспорва, а се сочи в исковата молба, както и се установява от приетата по делото съдебно - счетоводна експертиза.

Банковата гаранция, уредена в чл. 422 ТЗ, е вид лично обезпечение и представлява абсолютна търговска сделка, чрез която банката - гарант писмено се задължава да плати на посочено в гаранцията лице - бенефициер определена сума пари съобразно предвидените в нея условия. Банката не е солидарен длъжник ex lege с лицето, чието задължение гарантира, но може да се уговори солидарност. При извършено плащане по гаранцията от банката задължението на лицето - наредител към бенефициера се погасява. В този случай за банката - гарант възниква регресно право срещу наредителя за платената сума и последната се суброгира в правата на кредитора – чл. 74 ЗЗД.

В конкретния казус, извършено е плащане от третото лице – гарант в полза на кредитора „Банка ДСК” ЕАД в хода на заповедното производство, което очевидно не е в резултат от осъществено принудително изпълнение / арг. от т. 9 ТР № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС/. Тъй като искът по чл. 422 ГПК се счита предявен от момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, плащането на гаранта съставлява новонастъпило релевантно обстоятелство, което следва да се вземе предвид от съда при решаване на спора, на основание чл. 235, ал. 3 ГПК. В резултат на плащането се е погасило вземането на банката и към датата на предявяване на иска в нейна полза няма притезание към ответниците, чието съществуване е предмет на установяване по реда на чл. 422 ГПК, в обхвата на въззивното производство. След погасяване на задължението не е налице материалноправна легитимация по предявения специален установителен иск нито за банката – кредитора, чиито вземане вече не съществуват, нито за платилия гарант, поради това, че издаденото в заповедното производство изпълнителното основание не установява вземания, възникнали в резултат на суброгирането му в правата на кредитора - бенефициер.

Поради противоречивите правни изводи на двете съдебни инстанции решение № 4/18.01.2016г., постановено по т. д. № 195/2015 г. по описа на Шуменски окръжен съд следва да бъде отменено в обжалваната част, както и в осъдителната част за разноските, като се постанови друго съобразно изводите на въззивната инстанция, с което искът за установява на задължение за сумата 35 855.53 лв. – главница по договора за кредит, ведно със законната лихва от 01.03.2012г. до окончателното изплащане на задължението, се отхвърли.

По силата на чл. 271, ал. 2 ГПК, при извод на въззивния съд за неоснователност на установителния иск по чл. 422 ГПК за главница за сумата 35 855.53 лв. и законна лихва върху нея, поради погасяване на задълженията чрез последващо образуването на заповедното производство плащане, би се осъществило вътрешнопроцесуалното условие за разглеждане по същество на предявения в условията на евентуалност, осъдителния иск за същата сума, ведно с акцесорната претенция за законна лихва, но при условие, че евентуалните претенции са допустими. Предявеният осъдителен иск обаче е недопустим, тъй като за тези суми има издадена заповед за изпълнение, която не е обезсилена и няма основание за това, а задълженията по нея са изцяло погасени чрез извършено плащане по заповедта от трето лице - гарант. По тези съображения въззивният съд намира, че производството по евентуалния иск следва да се прекрати.

На основание чл. 78, ал. 1 ГПК и предвид резултата от въззивното обжалване и направеното искане за присъждане разноски за две инстанция от процесуалния представител на въззивниците, с приложени списъци по чл. 80 от ГПК, въззиваемото дружество следва да бъде осъдено да заплати общо сумата 4 717.11лв., представляваща направени съдебно – деловодни разноски за исково производство за две инстанции.

На основание чл. 78, ал. 1 ГПК въззивниците - ответници в първоинстанционното производство, носят отговорност за направените от ищеца разноски за заповедно производство в размер на 1 814.58 лв., предвид установяване съществуването на паричните задължения по издадената заповед за изпълнение към датата на издаването на заповедта за изпълнение и изпълнителния лист, и следва да бъдат осъдени да ги заплатят.

Воден от горното, съставът на ВнАпС

 

Р Е Ш И:

 

ОБЕЗСИЛВА решение № 4/18.01.2016г., постановено по т. д. № 195/2015 г. по описа на Шуменски окръжен съд, в частта, с която е прието за установено, по иск с правно основание чл. 422, ал. 1 във вр. чл. 415 ГПК, че Ю.И.Т., ЕГН **********, и Р.Д.Т., ЕГН **********,***, в качеството им на поръчители по договор за банков кредит от 19.03.2009г., сключен между ЕТ „Р.– Ю.Т.”***, ЕИК 127537246, и „Банка ДСК” ЕАД – гр. София, ЕИК 121830616, дължат солидарно на ищеца „БАНКА ДСК” ЕАД - гр. София, сумата 1 814.58 лв.– разноски за заповедно производство, включена в Заповед № 58/02.03.2012 г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК, издадена по ч. гр. д. № 123/2012г. по описа на РС – гр. Нови пазар, и ПРЕКРАТЯВА производството по иска в тази част.

ОТМЕНЯ решение № 4/18.01.2016г., постановено по т. д. № 195/2015 г. по описа на Шуменски окръжен съд, в частта, с която е прието за установено, по иск с правно основание чл. 422, ал. 1 във вр. чл. 415 ГПК, че Ю.И.Т., ЕГН **********, и Р.Д.Т., ЕГН **********,***, в качеството им на поръчители по договор за банков кредит от 19.03.2009г., сключен между ЕТ „Р.– Ю.Т.”***, ЕИК 127537246, и „Банка ДСК” ЕАД – гр. София, дължат солидарно на „БАНКА ДСК” ЕАД - гр. София, ЕИК 121830616, сумата 35 855.53 лв. – главница по договора за кредит, ведно със законната лихва, считано от 01.03.2012г. до окончателното изплащане на задължението, представляващи част от паричните задължения, за които е издадена Заповед № 58/02.03.2012 г. по ч. гр. д. № 123/2012г. по описа на РС – гр. Нови пазар, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:

ОТХВЪРЛЯ исковете, предявени от „БАНКА ДСК” ЕАД - гр. София, ЕИК 121830616, срещу Ю.И.Т., ЕГН **********, и Р.Д.Т., ЕГН **********,***, с правно основание чл. 422 ГПК, за установяване съществуването на парични задължения за сумата 35 855.53 лв. – главница по договора за кредит, ведно със законната лихва, считано от 01.03.2012г. до окончателното изплащане на задължението, представляващи част от паричните задължения, за които е издадена Заповед № 58/02.03.2012 г. по ч. гр. д. № 123/2012г. по описа на РС – гр. Нови пазар, като неоснователни поради погасяване на задълженията чрез последващо образуването на заповедното производство плащане от трето лице.

ПРЕКРАТЯВА ПРОИЗВОДСТВО по осъдителен иск с правно основание чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр. с чл. 430 и сл. ТЗ, предявен от „БАНКА ДСК” ЕАД - гр. София, ЕИК 121830616, срещу Ю.И.Т., ЕГН **********, и Р.Д.Т., ЕГН **********, за присъждане при условията на солидарност на сумата 35 855.53лв.– главница договор за банков кредит от 19.03.2009г., сключен между ЕТ „Р.– Ю.Т.”***, ЕИК 127537246, и „Банка ДСК” ЕАД – гр. София, ЕИК 121830616, по който ответниците са поръчители, ведно със законната лихва, считано от 01.03.2012г. до окончателното изплащане на задължението, представляващи част от паричните задължения, за които е издадена Заповед № 58/02.03.2012 г. по ч. гр. д. № 123/2012г. по описа на РС – гр. Нови пазар.

В останалата част решението на ШОС не е обжалвано и е влязло в сила.

ОСЪЖДА Ю.И.Т., ЕГН **********, и Р.Д.Т., ЕГН **********,***, да заплатят на „БАНКА ДСК” ЕАД - гр. София, ЕИК 121830616, сумата 1 814.58 лв. / хиляда осемстотин и четиринадесет лева и петдесет и осем стотинки/, представляваща направени съдебно – деловодни разноски за заповедно производство, включени в Заповед № 58/02.03.2012 г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК, издадена по ч. гр. д. № 123/2012г. по описа на РС – гр. Нови пазар, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК.

ОСЪЖДА „БАНКА ДСК” ЕАД - гр. София, ЕИК 121830616, да заплати на Ю.И.Т., ЕГН **********, и Р.Д.Т., ЕГН **********,***, сумата 4 717.11 лв. / четири хиляди седемстотин и седемнадесет лева и единадесет ст./, представляваща направени съдебно – деловодни разноски за исково производство в две инстанции, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК.

Въззивното решение в частта, с която производството е частично прекратено, подлежи на обжалване с частна жалба пред Върховния касационен съд, в едноседмичен срок от връчването му на страните.

В останалата част решението подлежи на касационно обжалване пред Върховния касационен съд, при условията на чл. 280 ГПК, в едномесечен срок от връчването му на страните.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                 ЧЛЕНОВЕ: 1.                                2.