Р    Е    Ш    Е    Н    И    Е

 

 

10 /гр. Варна, 12.01.2017 г.

                                                          

В ИМЕТО  НА  НАРОДА

 

ВАРНЕНСКИ АПЕЛАТИВЕН СЪД – ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ в открито публично съдебно заседание на четиринадесети декември през две хиляди и шестнадесета година, в състав:

 

                                        ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВИЛИЯН ПЕТРОВ

                                                ЧЛЕНОВЕ: ГЕОРГИ ЙОВЧЕВ

                                                                                НИКОЛИНА ДАМЯНОВА

                                                                    

При участието на секретаря Е.Т. като разгледа докладваното от съдия Георги Йовчев в.т.д.№651/2016 год., за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството е с правно основание чл. 258 и следв. ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на Д.Д.Л. ***, срещу решение № 65/19.05.2016 г., постановено по т.д. № 118/2015 г. по описа на ОС – Добрич, с което е отхвърлен, предявения от въззивника против Л.Р.М. ***, иск с правно основание чл.534, ал.1 от ТЗ за осъждането му да заплати сумата от 80 000 лева, представляваща менителнично задължение по издаден от ответника запис на заповед от 28.05.2010 г.

 

 

 

 

Въззивникът твърди в жалбата, че решението на първоинстанционния съд е неправилно, незаконосъобразно и постановено в противоречие със събраните по делото доказателства. Твърди, че е налице признание за задължение в размер на 36 800 лева, произтичащо от съществуващи между страните облигационни отношения във връзка с доставка на дървен материал, като представените по делото доказателства не установяват погасяването му от страна на ответника. 

 

 

 

Въззиваемата страна Л.Р.М., оспорва жалбата като неоснователна и моли съда да я остави без уважение .

 Варненският апелативен съд,  след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, и възраженията на въззиваемата страна, достигна до следните фактически и правни изводи: 

 

 

 

Въззивната жалба е подадена в рамките на законоустановения срок за обжалване по чл. 259, ал. 1 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което същата е процесуално допустима.

Разгледана по същество е частично основателна, поради следните съображения:

Претендираната с предявения иск отговорност е основана на правилата на менителничното неоснователно обогатяване – чл.534 от ТЗ, която разпоредба урежда случаите, в които  

 

 

 

менителничните искове са погасени по давност /прескрибирани менителнични ефекти/, или не са извършени необходимите действия за запазване на правата по тях /преюдицирани менителнични ефекти/. Този иск се предявява от приносителя на ефекта, в случай, че търпи вреда поради невъзможност да реализира менителничните си права, а надлежен ответник е издателят на менителницата или платеца, или издателят на записа на заповед. В производството по специалния менителничен иск за неоснователно обогатяване, за разлика от исковете по чл.55 - чл.59 ЗЗД, не подлежи на изследване степента на обедняване и обогатяване, и съотношението между тях.

Този иск би бил основателен, само ако приносителят на менителничния ефект е доказал наличието на действителен менителничен ефект, както и че търпи вреда поради невъзможността да реализира менителничните си имуществени права. Вредата при подобна хипотеза се изразява в това, че имуществото на приносителя на ефекта не може да се увеличи с паричната сума по същия, тъй като вземането по ценната книга е погасено по давност, а обогатяването на издателя на записа на заповед е в това, че не е изплатил сумата за погасяване на задължението и той не намалява пасива в имуществото си поради факта, че спестява разходи за погасяване на задължението по ефекта. В този смисъл е непротиворечивата практика на ВКС, Търговска колегия, постановена по реда на чл. 290 ГПК и попадаща в обхвата на задължителната за съдилищата практика - решение № 42 от 07.04.2009 г. по т.д. № 453/2008 г., ІІ т.о., решение № 73 от 20.07.2009 г. по т.д. № 550/2008 г., І т.о., решение № 110 от 08.11.2010 г. по т.д. № 949/2009 г., І т.о., решение № 132 от 17.06.2010 г. по т.д. № 161/2009 г., ІІ т.о., решение № 209 от 06.01.2011 г. по т.д. № 259/2010 г., ІІ т.о., решение № 90 от 10.09.2012 г. по т.д. № 431/2011 г., ІІ т.о. и други.

 

 

 

 

Тъй като правото на специалния иск по чл.534, ал.1 от ТЗ, предоставен на приносителя на ценната книга, изгубил правото си на менителничен иск по нея поради погасяването му по давност, може да бъде надлежно упражнено само при действителен от формална страна менителничен ефект, то въпросът за действителността на ценната книга е основен в производството.

Настоящият съдебен състав приема, че процесната ценна книга притежава всички реквизити, изискуеми съгласно чл. 535 от ТЗ, включително безусловно обещание да се плати сумата от 80 000 лева. По делото не се спори, че въззиваемият М. е подписал процесния запис на заповед на 28.05.2010 г., с оглед на което съдът приема, че е поел валидно менителнично задължение. Записът на заповед е с падеж на 28.07.2010 г., но поради пропуск от страна на въззивника Л. да предяви прекия иск по чл.531, ал.1 от ТЗ в тригодишния срок от падежа - 28.07.2013 г. този иск е погасен по давност.

Именно погасяване правото на приносителя на записа на заповед на прекия иск по чл.531, ал.1 ТЗ е онзи юридически факт, от който за последния възниква право на специалния субсидиарен иск за неоснователно обогатяване по чл.534, ал.1 ГПК срещу издателя на ефекта до размера на инкорпорираното в същия парично вземане, с което се съизмерява настъпилата в патримониума му вреда, довела до увеличаване имуществото на платеца. Действително при менителничните отношения не е достатъчно само обективното изтичане на определения давностен срок, тъй като в закона не е предвидена възможност давността да се прилага служебно, поради което при липса на предхождащ неуспешно проведен пряк менителничен иск, в тежест на ищеца по иска с правно основание чл.534, ал.1 от ТЗ е да установи, заявената извъсъдебно изрична воля на издателя на ефекта да се ползва от изтекла давност срещу исканото от кредитора доброволно изпълнение. По делото от показанията на свид. К. Г. се установява, че въззиваемият е заявил, че поради изтичане на някакъв срок, няма да плаща никакви суми на въззивника. Доколкото плащанне по ефекта, не е извършено и след отправената след падежа нотариална покана от 21.03.2011 г., т.е. и след заявено от кредитора искане за доброволно изпълнение съдът намира, че е налице извънсъдебно признание за факта, че правото на пряк иск на поемателя на ефекта срещу неговия издател е погасено, поради което за приносителя на ценната книга е възникнало правото да предяви специалния менителничен иск за неоснователно обогатяване срещу платеца, предоставен му с нормата на чл.534, ал.1 ТЗ.              

Същевременно според известната на настоящия съдебен състав задължителната практика на ВКС, обективирана в постановените по реда на чл.290 и сл. ГПК решения: № 31/ 05.04.2012 год., по т.д.№ 55/2011 1 год. на ІІ т.о. ; № 110/ 08.11.2010 год., по т.д.№ 949/2009 год. на І т.о.; № 108 от 22.07.2011 год., по т.д.№ 813/2010 год. на ІІ т.о. и др., в производството по предявен иск за менителнично неоснователно обогатяване по чл.534, ал.1 ТЗ решаващият съд дължи проверка освен за редовността на записа на заповед от формална страна и на вземането, предмет на процесния запис на заповед, с оглед връзката между менителничния ефект и каузално правоотношение между страните само, ако е въведено твърдение за съществуване на такова конкретно каузално правоотношение или е направено от ответника възражение срещу твърдяните от ищеца факти и обстоятелства във вр. с последното.

С исковата и уточняваща молба (стр.98 от т.д.118/2015 г.), ищецът е въвел твърдения за наличието на две различни каузални правоотношения, във връзка с които е издаден редовният запис на заповед. Според твърденията на ищеца, сумата от 56 100 лева, е платена от него през периода 2007 г. – 2010 г. на „Ачо“ ЕООД, със седалище гр.Гоце Делчев, във връзка с доставени количества на дървен материал на „Кедър“ ЕООД, с едноличен собственик въззиваемия М., която сума е следвало да бъде възстановена от въззиваемия, т.е. касае се за съществуващи между страните облигационни отношения по неформален договор за поръчка. По отношение остатъка от 23 900 лева, ищецът излага, че същата е предоставена в заем по негово нареждане от третото лице „Тедива“ ООД и към датата на издаване на записа на заповед не е върната.

С отговора на исковата молба и в съдебно заседание на 01.03.2016 г. (стр.109), ответникът чрез процесуалния си представител, признава факта, че между страните в периода 2008 – 2010 г. са съществували правоотношения, свързани с продажба на дървен материал, доставян от ищеца и заплащан от ответника по договорена цена, като в превозните билети и фактурите са вписвани трети лица. Твърди, че към момента на издаване на записа на заповед, дължимите суми от доставка на дървен материал са били в размер на 36 800 лева, за което ищецът е издал нарочен писмен документ. По отношение остатъка от сумата излага, че е касаела бъдещи доставки на дървенн материал, каквито не са били извършени.    

Направеното от въззиваемия признание относно наличието на правоотношения по договор за поръчка в периода 2008 г. – 2010 г., съответства както на въведеното от въззивника твърдение за същото правоотношение, така и на представеното с отговора копие от записа на заповед върху което е обективирано изходящото от поемателя изявление, че за периода 20.10.2008 г. до 28.05.2010 г., остатъка от задълженията на издателя за получен дървен материал е в размер на 36 800 лева.

Доколкото между страните не е налице спор относно наличието на конкретното горепосочено каузално правоотношение, чието изпълнение е обезпечено с част от сумата по издадения запис на заповед, то с оглед разясненията дадени в т.17 от ТР 4/2013 от 18.06.2014 г. на ВКС, ОСГТК, съдът следва да разглежда заявените от ответника длъжник релативни възражения, свързани с невъзникване на вземането и за погасяването му.

За установяване погасяването на признатото от въззиваемия задължение в размер на 36800 лева, с отговора на исковата молба са представени вносни бележки за извършени банкови плащния през периода 26.11.2008 г. – 11.08.2010 г. От една страна, само две от представените бележки, удостоверяват плащания извършени след датата на издаване на записа на заповед, поради което останалите нямат погасителен ефект спрямо поетото менителнично задължение, а от друга страна от издадените след 28.05.2010 г. платежни нареждания, само това от 05.08.2010 г., удостоверява плащане в размер на 1000 лева, извършено от въззиваемия Л.М. в полза на въззивника Д.Л..

Доколкото въззивникът не е ангажирал доказателства, че е доставил на  въззиваемия дървен материал за горницата над признатия от последния размер от 36 800 лева до претендираните 56 100 лева, а от своя страна въззиваемия е представил доказателства за погасяване на сумата от 1000 лева, съдът намира, че задължението по въведеното от ищеца каузално правоотношение по неформален договор за поръчка е в размер на 35 800 лева.

По отношение остатъка от 23 900 лева, за която ищецът е въвел твърдение, че е предоставена в заем на ответника по негово нареждане от третото лице „Тедива“ ООД, с оглед практиката на ВКС /решение № 143/01.02.2013 год., постановено по т.д.№ 870/2011 год. на ВКС, I т.о., постановено по реда на чл. 290 ГПК/, кредиторът следва да установи и съществуването на това вземането по каузалната сделка

За установяване на обстоятелствата относно сключване на твърдяния договор за заем и предаване на сумата от 23 900 лева, ищецът е представил като доказателство два броя разходни касови ордери №3698/29.01.2009 г. и №3990/10.06.2009 г., издадени от „ТЕДИВА“ООД , от съдържанието на първия от които се установява, че на Л.М. е предадена сумата от 9000 лв. С оглед предприетото от въззиваемия оспорване на истинността на подписите на получателя, по делото е назначена съдебно-графологическа експертиза, от заключението по която се установява, че  подписът в първия от ордерите е изпълнен от въззиваемия, а подписът във втория ордер е произволен, без идентификационна стойност, поради което не може да се заключи дали принадлежи на въззиваемия. В тази връзка са са допуснати гласни доказателства, като от показанията на свид. Б.Ризова, служител в „ТЕДИВА“ ООД се установява, че сумите са предадени на Л.М. по нареждане на управителя на дружеството.

Съдът намира, че от съдържанието на представените документи, не могат да се установяват съществени елементи на твърдяното заемно правоотношение като страни, размер на дълга, дата на възникване, дата на изискуемост, за да се приеме, че е налице идентичност между заемното и абстрактното правоотношение. Съдът намира също така, че представените РКО, не обективират и изричните удостоверителни изявления на страните, че заемателят е получил заемната сума именно от въззивника, с оглед реалния характер на договора за заем.

При липсата на ангажирани надлежни писмени доказателства за възникването на валидно заемно правоотношение със заемодател – въззивникаа /ремитент/ и заемател – въззиваемия /издател на записа на заповед/, съдът намира за недоказано другото твърдяно от въззивника каузалното правоотношение за обезпечаване, на което е издаден записът на заповед.

Макар в производството по специалния менителничен иск за неоснователно обогатяване, степента на обедняване и обогатяване, и съотношението между тях, да не подлежи на изследване, след като самият ищец е въвел в процеса твърдение за наличие на конкретни каузални правоотношения по повод на които е издаден менителничния ефект и не е доказал съществуването на заемното правоотношение изцяло, както и задължението по неформалния договор за поръчка в пълния му размер, то поради липса на установено разместване на имуществени блага, искът за горницата над 35 800 лева до предявения размер от 80 000 лева, следва да бъде отхвърлен.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Поради частичното несъвпадането на крайните изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния, обжалваното решение в частта, с която е отхвърлен иска до размера от 35 800 лева, следва да бъде отменено, като вместо него се постанови друго, с което въззиваемият бъде осъден да заплати на въззивника, горепосочената сума.

На основание чл.214, ал.2 от ГПК вр.чл.86 от ЗЗД и направеното искане в полза на ищеца следва да бъде присъдена и законната лихва върху главницата, считано от датата на завеждането на иска – 05.05.2015 г. до окончателното й изплащане.

Предвид изхода на спора, решението следва да се отмени и в частта относно присъдените в полза на въззиваемия разноски, за горницата над 690.63 лева до присъдения размер от 1250 лева, съразмерно отхвърлената част от иска.

В останалата част, за горницата над 35 800 лева до 80 000 лева, първоинстанционното решение, следва да бъде потвърдено.

При този изход на делото и на основание 78, ал.1 от ГПК, въззиваемият  следва да заплати на въззивника сумата от 3982.75 лева, представляваща направените пред двете инстанции разноски, съразмерно уважената част от иска.

С оглед направеното искане и на осн. чл.78, ал.3 от ГПК, в полза на въззиваемият следва да бъдат присъдени направените във въззивното производство разноски за заплащане на адвокатско възнаграждение, съразмерно отхвърлената част от иска, в размер на 1381.25 лева.

 

Воден от горното, СЪДЪТ

 

Р Е Ш И :

 

ОТМЕНЯ решение № 65/19.05.2016 г., постановено по т.д. № 118/2015 г. по описа на ОС – Добрич, в частта с която е отхвърлен предявения от Д.Д.Л. *** против Л.Р.М. ***, иск с правно основание чл.534, ал.1 от ТЗ, за горницата над 35 800 лева до 80 000 лева, както и в частта за разноските, за горницата над 690.63 лева до 1250 лева, КАТО ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:

ОСЪЖДА Л.Р.М., с ЕГН ********** *** ДА ЗАПЛАТИ на Д.Д.Л., с ЕГН ********** ***, сумата от 35 800 (тридесет и пет хиляди и осемстотин) лева, представляваща менителнично задължение по издаден от Л.Р.М.  запис на заповед от 28.05.2010 г., с падеж 28.07.2010 г., на осн. чл.534, ал.1 от ТЗ, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 15.05.2015 г. до окончателно плащане, както и сумата от 3982.75 (три хиляди деветстотин осемдесет и два лева и 75 ст.), представляваща направените в двете инстанции разноски, съразмерно уважената част от иска, на основание чл.78, ал.1 от ГПК.

ПОТВЪРЖДАВА решение № 65/19.05.2016 г., постановено по т.д. № 118/2015 г. по описа на ОС – Добрич, в останалата обжалвана част.

 

ОСЪЖДА Д.Д.Л., с ЕГН ********** *** ДА ЗАПЛАТИ на Л.Р.М., с ЕГН ********** ***, сумата от 1381.25 (хиляда триста осемдесет и един лева и 25 ст.), представляваща направените във въззивното производство разноски за заплащане на адвокатско възнаграждение, съразмерно отхвърлената част от иска, на осн. чл.78, ал.3 от ГПК.

 

Решението подлежи обжалване при условията на чл.280 от ГПК пред Върховен касационен съд на РБ в едномесечен срок от връчването му на страните.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                 ЧЛЕНОВЕ: