Р Е Ш Е Н И Е

 

88 / 11.04.2016 г.

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

ВАРНЕНСКИЯТ АПЕЛАТИВЕН СЪД, търговско отделение, в открито съдебно заседание на 22.03.2016 год.  в състав:

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНУХИ АРАКЕЛЯН

ЧЛЕНОВЕ: АНЕТА БРАТАНОВА

МАГДАЛЕНА НЕДЕВА

 

При секретаря Д.Ч. като разгледа докладваното от съдия А.Братанова в.т.д.№ 666/2015 год., за да се произнесе взе предвид следното:

 

Производството е с правно основание чл.258 и следв. ГПК и е образувано по въззивна жалба от БАНКА „ДСК” ЕАД – София против решение № 77/27.07.2015 год., постановено по т.д.№ 90/2013 год. по описа на ОС – Силистра, в частта, в която са отхвърлени предявените от страната против В.В. *** искове с правно основание чл.422 ГПК по отношение на:

-                            дължимостта на главница по договор за ипотечен кредит от 13.07.2006 год. за разликата над 46 098,21 лева до претендираните 62 973,83 лева;

-                            дължимостта на договорни лихви в размер на 17 812 лева за периода 14.02.2010 год. – 29.10.2012 год.

-                            дължимостта на наказателни лихви в размер на 15 110, 34 лева за периода 14.02.2010 год. – 29.10.2012 год.

Решението в останалата необжалвана част е влязло в законна сила и не е предмет на въззивна проверка.

Основателността на въззивната жалба се оспорва в писмен отговор от насрещната страна.

Въззивната жалба е предявена в срок, от надлежна  страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Въззивната жалба е допустима и надлежно администрирана.

За да се произнесе по спора, АС – Варна съобрази следното:

       Предявеният иск е с правно основание чл.422 ГПК и е предявен при спазване на особените процесуални изисквания на чл.415 вр. чл.414 ГПК, поради което е процесуално допустим.

I. Пред въззивната инстанция не е спорно, че  между сраните е сключен договор за ипотечен кредит от 13.07.2006 год., по силата на който В.В.В.  е усвоил еднократно сумата от 66 000 лева за покупка на недвижим имот със срок на издължаване 300 месеца. Неразделна част от сключения е договор е погасителен план, подписан от кредитополучателя.

В първото по делото съдебно заседание ищецът е представил Допълнително споразумение към договор за кредит от 30.10.2009 год., в който страните са индивидуализирали непогасените задължения, възлизащи на 62 926, 60 лева /главница/; 1515, 65 лева /редовна лихва/ и 0,26 лева /наказателна лихва/. Приели са, че остатъкът от дълга следва да се погаси при гратисен период от 12 месеца със запазване на крайния срок за издължаване. Допълнителното споразумение визира още размера на възнаградителната лихва; предпоставките за капитализиране на непогасената част от лихвата и др. акцесорни права и задължения на страните. Съставен е нов погасителен план, който кредитополучателят е подписал.

В първата си част , споразумението представлява установителен договор, с който кредиторът и длъжникът са приели в отношенията съществуването, произхода и размера на паричните задължения на кредитополучателя към 30.10.2009 год.  Споразумението обективира уговорки за предоставяне на гратисен период, вкл. определя модалитетите, при които признатите задължения следва да бъдат погасени. Допълнителното договаряне е предприето с цел облекчаване на длъжника и не е съпътствано със съгласие за промяна в предмета, основанието или страните на съществуващото вземане/задължение с източник договора за кредит, т.е. със съгласие за погасяване на съществуващия дълг и за заместването му с нов, различен по основание или предмет. Поради изложеното, споразумението не притежава присъщите на обективната новация по чл. 107 ЗЗД правни белези и няма погасителен ефект по отношение на породените от договора за кредит вземания/задължения, предмет на установяване с иска по чл. 422, ал. 1 ГПК.

Действително, искът по чл. 422 ГПК съставлява продължение на защитата на кредитора по повод направени от длъжника възражения в заповедното производство, поради което не може да променя материалноправната характеристика на заповедния дълг. Съдът е длъжен да извърши преценка за идентичност на претендираното материално субективно право съобразно неговата индивидуализация, въведена от кредитора, съответно - ищеца по иска за съществуване на вземането. Тази преценка се извършва въз основа на заявените основание и петитум на исковата молба.

С оглед естеството на търсената по реда на чл.422 ГПК защита, съдът, който разглежда иска, е обвързан от посочените в заявлението по чл. 410 или чл.417 ГПК правопораждащи факти. В настоящата хипотеза заявените в исковата молба правопораждащи факти не се различават от тези, които са заявени в заповедното производство, идентичен е и размерът на претендираното вземане, поради което искът е допустим. Представянето и позоваването на допълнителен анекс, който не подменя страните, предмета и произхода на дълга не обуславя недопустимост на съдебно предявената претенция.

II. Съгласно разпоредбата на чл. 20.2 от приетите и подписани от кредитополучателя ОУ /версия 2008 год./,  банката има право да превърне целият остатък от кредита в предсрочно изискуем при допусната забава в плащанията на главница и/или лихва над 90 дни. Коментираната разпоредба въвежда  договорно отклонение от общото правило на чл.71 ЗЗД, произвеждащо обвързващо страните правно действие. Договорно предвидената предсрочна изискуемост не настъпва автоматично,  а съставлява правомощие на банката – кредитор, предполагащо наличието на 1/неизпълнение на кредитополучателя като обективна предпоставка и 2/ едностранно волеизявление за трансформирането на целия дълг в изискуем, надлежно доведено до знанието на длъжника.

 Страните не спорят, че  кредитополучателят е преустановил плащанията на 10.02.2010 год. Представени са доказателства, че с писмо от 05.09.2012 год. банката е уведомила страната, че кредитът е предсрочно изискуем. Писмото е връчено лично на кредитополучателя, който не е положил нарочна дата на връчване. Доколкото подписът му следва изрично визираната в текста дата на съставяне на уведомлението, следва да се приеме, че датата на съставяне съвпада с датата на връчване. Препис от уведомлението е представен и в инициираното от кредитора на 30.10.2012 год. заповедно производство, следователно – съставянето и връчването на изявлението предхожда молбата за издаване на заповед за незабавно изпълнение.

С оглед на изложеното, съдът приема, че е налице настъпил трансформиращ ефект на нарочното волеизявление на кредитора за отнемане преимуществото на срока по договора. Волеизявлението е предшествано от забава, отговаряща  на договорните критерии за предсрочна изискуемост. Съответно, при предприемане на събиране на дълга по реда на заповедното производство, банката е заявила вече изискуемо задължение.

Въззивният съд приема, че предсрочната изискуемост е настъпила на 05.09.2012 год. Изменението на договорната връзка съвпада с датата на обявената предсрочна изискуемост / в този смисъл и т.18 от ТР № 4//2013 г. на ОСГТК на ВКС/.   Обявяването на предсрочната изискуемост съставлява предпоставка, пораждаща подлежащото на установяване притезание в заявения обем.  В този смисъл, определянето на датата на предсрочна изискуемост е правен въпрос, а за приложимите договорни и законови разпоредби, съдът следи служебно.  

При изследване на спорното правоотношение, съдът намира за ирелевантни доводите на ответника за неспазване на Решение на СЕО по дело С – 327/10 от 17.11.11 год.. Съгласно Решение № 40 от 17.06.2015 г. на ВКС по т. д. № 601/2014 г., I т. о., ТК упражняването на правото на кредитора да обяви кредита за предсрочно изискуем изисква уведомлението да е достигнало до длъжника, като в случай, че фактическо връчване не е осъществено, то кредиторът следва да е положил усилия за откриване на длъжника. Според Решение на Съда на ЕО  по дело С – 327/10 от 17.11.11 год., при прилагане на нормите на процесуалното право, националният съд трябва да изследва дали са предприети всички действия за откриване на длъжника, изисквани от принципите на дължимата грижа и добросъвестността. Сочените разрешения са изцяло неприложими, тъй като в конкретиката на казуса, изявленията на кредитора са достигнали до знанието на кредитополучателя, а автентичността на положения подпис не е оспорена.

 Счетоводното отнасяне на кредита в просрочие е само последица от настъпилата и обявена предсрочна изискуемост, но не и елемент от фактическия състав за изменение на договорната връзка.  Не следва противното и от изричната разпоредба на чл. 20.2 от ОУ. Следователно – доводите на кредитополучателя в коментираната част са изцяло ирелевантни за спорното право.

III. По размера на главния дълг:

Сключеният анекс съдържа установителна част, в която се признава съществуването, начина на формиране и размера на задълженията до 30.10.2009 год. В разглежданата част, допълнителното споразумение има доказателственото значение на двустранно подписан частен свидетелстващ документ, който произвежда обвързващо материалноправно действие между страните. Размерът на двустранно признатите непогасени задължения възлиза на 64 442, 51 лева /главница и възнаградителна редовна лихва/.  Кредитополучателят е внесъл сумата от 163 лева /б.В/ , при което остатъкът от общия дълг възлиза на 64 279, 51 лева.  Соченият  общ капитализиран дълг е предмет на двустранно подписания нов погасителен план /така стр.1,  таблица «жилищен/ипотечен кредит», колона 1 – Сума: 64 280 лева/.

Сключеното споразумение предвижда, че в гратисния период, кредитополучателят ще заплаща само част от месечната лихва в размер на 220 лева. За сметка на соченото облекчение обаче, непогасената част от начислената лихва ще се капитализира към остатъка  от главницата на първия работен ден, следващ последната падежна дата от гратисния период. Подписаният погасителен план предвижда уговореното капитализиране, считано от вноска № 12.

С оглед констатациите на въззивния съд за настъпила предсрочна изискуемост на кредитния дълг, считано от  05.09.2012 год, /т.е. след изтичане на гратисния период/ приложима се явява нормата на чл. 1.4 от споразумението. Заложената в погасителния план капитализация на лихви, считано от вноска 12 следва да се счита за отпаднала.  Следователно – дължи се единствено признатата в споразумението главница от 64 280 лева без добавяне на остатъка от начислените лихви в гратисния период.

Съобразно представеното  при първоинстанционното производство банково извлечение за периода 01.07.2006 год. – 06.11.2014 год. /л.89/ кредитополучателят е осъществил погашения на главницата в размер на 12, 77 лева. Останалите внесени суми са отнесени за погасяване на уговорените с погасителния план възнаградителни лихви.

Следователно – дължимият и непогасен остатък от главницата възлиза на 64 267, 23 лева /64 280 – 12,77/. Соченият размер надхвърля величината на главния заповеден дълг, поради което предявената установителна претенция с правно основание чл. 422 ГПК следва да бъде приета за основателна. Обжалваният съдебен акт следва да бъде отменен в отхвърлителната част за разликата от    46 098,21 лева до претендираните 62 973,83 лева.

Възраженията на ответната страна за необходимост от редуциране на претендираната главница поради неустановеност на начина на формиране на удържаните  лихви през целия период на кредита, удържаните такси и др.  са неоснователни. Сключеният анекс с дата 30.10.2009 год. обективира изричното признание на кредитополучателя за съществуването, начина на формиране и размера на задълженията до 30.10.2009 год. От друга страна, сключеният анекс обективира индивидуално договаряне на лихвен процент от 8, 29 %, вкл. и на погасителен план с конкретизиране на вноските по главница и възнаградителни лихви. Съществуващият главен дълг след 30.10.2009 год. /датата на анекса/ е служебно изчислен от съда без капитализиране на лихви или такси по обслужване.  Плащанията на кредитополучателя след 30.10.2009 год. са в нищожен размер и не покриват дори дължимите месечни вноски за възнаградителни лихви.

IV. По претенциите за възнаградителна и наказателна лихва:

Предмет на съдебно установяване е съществуването на заповеден дълг, който е индивидуализиран от кредитора Банка ДСК като  главница по предсрочно изискуем кредитен дълг, ведно с договорна и наказателна лихва, считано от 14.02.2010 год. /дата на спиране на плащанията/ до 29.10.2012 год. /датата на иницииране на заповедното производство/. Дългът се претендира като предсрочно изискуем, считано от 16.06.2010 год. Величината на претендираната договорна и наказателна лихва са отделно посочени и възлизат съответно на 17 812, 41 лева и 15 110, 34 лева.

Съобразно фактическата установеност по делото, предсрочната изискуемост е настъпила преди инициираното заповедно производство, но на дата, различна от посочената от кредитора – 05.09.2012 год.

До датата на обявена предсрочна изискуемост, кредиторът има право да претендира договорни и наказателни лихви по чл.20.1 единствено за просрочените и изискуеми месечни анюитетни вноски.  В заявлението за издаване на заповед за изпълнение договорната лихва и наказателна лихва са посочени като глобални суми, на основание именно твърдяната предсрочната изискуемост на кредита. По същия начин вземанията, за които е била издадена заповед за изпълнение са заявени като глобални суми при предявяването на положителния установителен иск по реда на чл.422 ГПК. Поради неустановената предсрочна изискуемост за периода до 05.09.2012 год., претенцията не може да бъде установена в размер, съответен само на просрочени в претендирания период вземания /в този смисъл  Решение № 123 от 9.11.2015 г. на ВКС по т. д. № 2561/2014 г., II т. о., ТК; Решение № 175 от 25.02.2016 г. на ВКС по т. д. № 2602/2014 г., II т. о., ТК; Решение № 115 от 11.01.2016 г. на ВКС по т. д. № 2427/2014 г., II т. о., ТК/

 Акцесорните последиците при настъпила предсрочна изискуемост са уредени в чл.20.2 -– остатъкът от кредита се олихвява  до предявяване на молбата за събиране с договорения лихвен % с надбавка от 10 пункта.  Тълкуването на разпоредбата, според правилото на чл. 20 ЗЗД, сочи, че нормата на чл.20.2 регламентира в полза на банката правото на мораторна неустойка като определя и начина на изчислението й чрез сбора от договорения лихвен процент с надбавка от 10 пункта.

Надбавката от 10 пункта е само компонент от формирането на неустойката и няма характера на самостоятелна санкционна последица.  Разпоредбата на чл.20.2 от ОУ е систематично разположена в раздел «отговорности и санкции» и регламентира обезщетителните права на банката. В случай, че страните са имали намерението да уговорят твърда неустойка в размер на 10%, същите не биха описали договорната лихва като компонент в крайното ценообразуване.

Нормата на чл.20.2 не следва да се тълкува и като кумулативно право на банката да начислява възнаградителна лихва върху предсрочно изискуемия размер на дълга. В конкретиката на казуса, възнаградителните лихви съставляват цена на финансовата услуга, начислявана според срока на предоставеното ползване. Възнаградителните лихви се дължат като следствие от разсроченото изпълнение на задължението за връщане на заетата главница. При предсрочна изискуемост, възнаградителна лихва не следва да се начислява, поради отпадане преимуществата на срока, съответно и на правото на ползване на кредита занапред. Няма пречка страните да уговорят неустойка, включваща компонент договорната лихва, но с отделно притезание за възнаградителни лихви при настъпила предсрочна изискуемост банката – кредитор не разполага. При кумулиране на обезщетителна и възнаградителна лихва за защита на един и същи интерес би се стигнало до неоснователно обогатяване /Определение № 974/07.12.2011 г. по ч. т. д. № 797/2010 г., II ТО/.

С оглед на изложеното, съдът намира, че в полза на ищеца съществува вземане в размер на уговорената в чл. 20.2 мораторна неустойка в размер от 18, 29 % /индивидуално уговореният договорен лихвен процент по анекса от 8, 29 пункта с надбавка от 10 %/. В хода на съдебното производство банката – ищец не се е позовала на предприето увеличение на договорния лихвен процент от 8, 29 %. Сочената неустойка следва да бъде начислена в периода от датата на предсрочна изискуемост – 05.09.2012 год. до датата на иницииране на заповедното производство – 30.10.2012 год. Съобразно извършените служебни изчисления на дълга чрез продукт АПИС - ФИНАНСИ, величината на дължимите наказателни лихви върху предсрочно изискуемия дълг възлиза на 1 730, 83 лева.

До посочения размер следва да бъде уважена претенцията за дължимост на наказателни лихви. Съдебният акт в останалата отхвърлителна част по претенциите за възнаградителни и наказателни лихви следва да бъде потвърден. 

Неустойката е предназначена да компенсира вредите от забавеното плащане на предсрочно изискуемия дълг, като същевременно има и обезпечителен и стимулиращ срочното изпълнение характер. Уговорянето на неустоечни задължения само по себе си не съставлява неравноправна клауза, стига същата да няма прекомерен характер – чл.143, т.5 ЗЗП.

Съгласно практиката на СЕС /решение от 14.03.2013 год. по дело С- 415/2011 год. – пар.74/ при преценка на прекомерността съдът „следва да изследва националните правни норми, които следва да се приложат за правоотношенията между страните при липса на уговорка в това отношение в съответния договор или в различните сключени с потребители договори от този вид, и от друга страна, размера на определената лихва за забава спрямо този на законната лихва, за да провери дали с определената лихва за забава може да се гарантира осъществяването на целите, преследвани с нея в съответната държава членка, и дали тя не надхвърля необходимото за постигането на тези цели”.

Националната правна уредба не съдържа разпоредби, ограничаващи размера на мораторната неустойка при договори за кредит, обезпечени с ипотека, сключени преди приемането на новия ЗПКредит. Регламентираната с подзаконови нормативни актове законна лихва върху просрочени парични задължения по смисъла на чл. 86 ЗЗД  и чл. 309а, ал.1 ТЗ възлиза на 10 пункта над основния лихвен процент. Предвид изложеното, надбавка от 10%  над договорната  лихва не следва да се счита несъответна на предвидимите вреди за кредитора за периода от предсрочната изискуемост до датата на иницииране на заповедното производство.С оглед на изложеното, съдът приема, че договорният регламент касателно наказателните лихви по договора не съставлява неравноправно договоряне и не е недействителен в разглежданата част, на основание чл. 146, ал.1 ЗЗП.

V. Разноски:

Приетото разрешение по т.12 на ТР 4/2013г на ОСГТК, налага съдът да се произнесе и по разноските, включително присъдените със заповедта за изпълнение, като законна последица от уважаването на част от установителните искове. СОС е присъдил сумата от 1917, 93 лева, т.е. пълният размер на сторените разноски в заповедното производство. Въззивният съд не е сезиран с жалба в разглежданата част.

Пред въззивното производство въззивникът Банка ДСК е претендирал разноски единствено за юрисконсултско възнаграждение съобразно представен списък по чл. 80 ГПК в размер под минималния или 1 305, 16 лева. На страната се дължи сумата от 487, 65 лева, съставляваща сторените разноски, съответни на приетите за основателни претенции от въззивния съд. Въззиваемата страна е доказала разноски в размер на 1700 лева съобразно представен списък по чл. 80 ГПК, от които съразмерна на отхвърлените обжалвани претенции е сумата от 1064, 82 лева. По компенсация, Банка ДСК следва да заплати на въззиваемата страна сумата от 577, 17 лева – разноски за въззивното производство.

Формулираните изводи по основателността на обжалваните претенции обуславя необходимост от ревизия на присъдените при първонстанционното разглеждане разноски. Сторените от ищеца разноски, съответни на приетите за основателни претенции възлизат на 2298, 74 лева. Сторените от ответника разноски, съответни на неоснователните претенции възлизат на 357, 79 лева. По компенсация, ответникът дължи на ищеца сумата от 1940, 95 лева.

По съпоставката на дължимите  разноски пред двете инстанции, ответникът следва да заплати на ищеца сумата от 1363, 78 лева /разликата между 1940, 95 и 577, 17 лева/.

Включването на юрисконсултско възнаграждение във величината на сторените разноски от ищеца следва от разпоредбата на чл. 78, ал.8 ГПК. В хипотеза на благоприятен изход на спора, в полза на юридическите лица и еднолични търговци се присъжда като разноски адвокатско възнаграждение, ако те са защитавани от юрисконсулт. Налице е въведена от законодателя фикция, че страната прави по повод на делото разноски в размер на минималното адвокатско възнаграждение, въпреки, че се представлява в процеса от свой служител, на който заплаща заплата, а не възнаграждение за осъщественото представителство по конкретното дело. Размерът на възнаграждението, което получава служителят, и реалното му заплащане, касаят само вътрешното правоотношение между него и юридическото лице и са ирелевантни за насрещната страна в процеса при определяне на отговорността за разноските.

Водим от горното, съдът

 

Р Е Ш И:

 

ОТМЕНЯ решение № 77/27.07.2015 год., постановено по т.д.№ 90/2013 год. по описа на ОС – Силистра, в частта, в която са отхвърлени предявените от БАНКА „ДСК” ЕАД – София против В.В. *** искове с правно основание чл.422 ГПК по отношение на:

-                            дължимостта на главница по договор за ипотечен кредит от 13.07.2006 год. за разликата над 46 098,21 лева до претендираните 62 973,83 лева;

-                            дължимостта на наказателни лихви в до размер на размер на 1 730, 83 лева;

и вместо него ПОСТАНОВЯВА:

ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО, че в полза на БАНКА „ДСК” ЕАД – София съществува вземане против В.В.В., ЕГН ********** ***, пл.”С.” № 7, ет.2, ап.4  за разликата от 46 098, 21 лева до претендираните 62 973, 83 лева, съставляващи дължима предсрочно изискуема главница по договор за ипотечен кредит от 13.07.2006 год. , за която кредиторът е снабден със заповед за незабавно изпълнение  № 4171/05.11.2012 год. по ч.гр.д. № 1999/2012 год. по описа на РС – Силистра, ГК, на основание чл. 422 ГПК.

 ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО, че в полза на БАНКА „ДСК” ЕАД – София съществува вземане против В.В.В., ЕГН ********** ***, пл.”С.” № 7, ет.2, ап.4  за сумата от 1 730, 83 лева, съставляваща дължима мораторна неустойка по чл.20.2 от ОУ към договор за ипотечен кредит от 13.07.2006 год. за периода от 05.09.2012 год. до– 30.10.2012 год., на основание чл. 422 ГПК.

ПОТВЪРЖДАВА решението в останалите обжалвани отхвърлителни части.

ОТМЕНЯ решение № 77/27.07.2015 год., постановено по т.д.№ 90/2013 год. по описа на ОС – Силистра, в частта, в която са присъдени разноски за исковата фаза на съдебното производство и вместо него ПОСТАНОВЯВА:

ОСЪЖДА В.В.В., ЕГН ********** ***, пл.”С.” № 7, ет.2, ап.4   ДА ЗАПЛАТИ на БАНКА „ДСК” ЕАД – София сумата от 1363, 78 лева – сторените при двуинстанционното разглеждане на спора съдебни разноски.

РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване в едномечесечен срок от връчването му на страните пред ВКС при условията на чл. 280 ГПК.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                               ЧЛЕНОВЕ: