РЕШЕНИЕ

   № 77

               гр.Варна, 25.03.2019 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВАРНЕНСКИЯТ АПЕЛАТИВЕН  СЪД - Търговско отделение в публичното заседание на 05.03.2019 г. в състав:

 

                                          ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВИЛИЯН ПЕТРОВ

                                                    ЧЛЕНОВЕ: ГЕОРГИ ЙОВЧЕВ

    НИКОЛИНА ДАМЯНОВА

 

при секретаря Ели Тодорова като разгледа докладваното от съдия В.ПЕТРОВ в.т.дело № 718  по описа за  2018  год., за да се произнесе с решение, съобрази следното:

Производството по делото е образувано по въззивна жалба на „Банка ДСК“ ЕАД гр.София срещу решение № 143/20.09.2018 г. на Окръжен съд Добрич по т.д. № 90/2017 г., с което е отхвърлен искът й по чл. 422 ГПК срещу К.К.К. и К.И.К.,***, за установяване съществуването на нейно вземане за сумите: 177 918.72 лв - главница; 21 043.84 лв - договорна лихва за периода от 16.12.2014 г. до 14.04.2016 г.; 8000.04 лв - наказателна лихва за периода от 04.11.2015 г. до 14.04.2016 г. и 467.10 лв - заемни такси, ведно със законна лихва върху главницата, считано от 14.04.2016 г. до окончателното издължаване на главницата, за които е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д.№1064/2016 г. на ДРС, с молба да бъде отменено и искът на банката бъде уважен изцяло, ведно с присъждане на направените в производството съдебни разноски.

Ответниците по жалбата - К.К.К. и К.И.К. *** молят с писмен отговор и в с.з. чрез процесуалните си представители за потвърждаване на решението, ведно с присъждане на съдебните разноски за въззивната инстанция.

Съдебният състав на АС-Варна по оплакванията в жалбата и след преценка на събраните по делото доказателства приема за установено следното:

Жалбата е подадена в срок и е процесуално допустима.

Разгледана по същество, същата е неоснователна.

Основното оплакване в жалбата, че съдът неправилно прогласил с мотивите на решението клаузите на т.9.4 и т.25.3 от Общите условия към договора за ипотечен кредит за неравноправни и нищожни е неоснователно.

          Процесният договор за ипотечен кредит е вид потребителски договор. Страни по него са физически лица, използващи отпуснатия им кредит за свои лични нужди, явяващи се потребители по смисъла на §13, т.1 от ЗЗП и търговска банка - търговец по смисъла на § 13, т.2 от ЗЗП. Ето защо, приложима в случая е правната уредба на ЗЗП.

Разпоредбата на чл.143 от ЗЗП обявява за неравноправна всяка уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя. Примерно са изброени редица типични случаи, измежду които и клауза, която позволява на търговеца или доставчика да променя едностранно условията на договора въз основа на непредвидено в него основание (т. 10 на чл. 143 от ЗЗП) или клауза, която дава право на търговеца да увеличава цената, без потребителят да има право в тези случаи да се откаже от договора, ако окончателно определената цена е значително завишена в сравнение с цената, уговорена при сключването на договора (т. 12 на чл. 143 от ЗЗП). Същевременно, обаче, от забраните по чл. 143, т. 10 и 12 ЗЗП са предвидени изключения по отношение на доставките на финансови услуги, каквато представлява и процесният договор за банков кредит съобразно § 13, т. 12 от ЗЗП, като изключенията са уредени в чл. 144 от ЗЗП. При систематичното тълкуване на разпоредбите на чл. 143 и чл. 144 от ЗЗП, при отчитане и целта на закона, съдът намира, че е допустима уговорка в договор за кредит, предвиждаща възможност за увеличаване на първоначално уговорената лихва, но само ако тази уговорка отговаря на следните кумулативни условия: 1) обстоятелствата, при чието настъпване може да се измени лихвата, трябва да са изрично уговорени в договора или в ОУ; 2) тези обстоятелства следва да са обективни, т.е. да не зависят от волята на кредитора – тяхното определяне или приложение да не е поставено под контрола на кредитора; 3) методиката за промяна на лихвата да е подробно и ясно описана в договора или ОУ (чл. 144, ал. 4 от З.), т.е. да е ясен начинът на формиране на лихвата; 4) при настъпването на тези обстоятелства да е възможно както повишаване, така и понижаване на първоначално уговорената лихва – ако е предвидена възможност само за повишаване, това несъмнено води до „значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя“ съгласно чл. 143 от ЗЗП.

С чл.58, ал.1, т.2 ЗКИ е въведено изискване банката да уреди метод за изчисляване на лихвата, предвид възмездния характер на договора за банков кредит, както и условията, при които може да се променя последната до пълното погасяване задължението на кредитополучателя. Сочената повелителна норма изрично задължава банката – кредитодател в условията, при които предоставя на потребителя – кредитополучател конкретния банков продукт, да посочи кумулативно два елемента – методиката /метод/ за изчисляване на съответната лихва и предпоставките за нейната промяна през времетраене на договора. Методът на изчисляване на съответния лихвен процент трябва да съдържа ясна и конкретно разписана изчислителна процедура, посочваща вида, количествените изражения и относителната тежест на всеки от отделните компоненти – пазарни индекси и/или индикатори. Възнаградителната лихва е съществен елемент от съдържанието на този вид банкова сделка, ето защо методиката за изчисление на лихвата, респ. БЛП, също се явява елемент от договора за кредит, което само по себе си изключва възможността същият да бъде едностранно променян от кредитодателя след сключване на кредитния договор, независимо дали се касае до фиксиран лихвен процент или до променлив такъв. Когато потребителят не е получил предварително достатъчно конкретна информация относно това как кредитодателят едностранно може да промени цената на доставената му финансова услуга, за да може на свой ред да реагира по адекватен съобразно интересите си начин, както и когато методологията, създадена от банката-кредитор, като нейни вътрешни правила, не са част от кредитния договор, последният не може да се счита за добросъвестен по смисъла на общата дефиниция за неравноправната клауза по чл.143 ЗЗП, за да е приложимо правилото на чл.144, ал.3, т.1 ЗЗП - в случаите когато изменението на цената се дължи на външни причини, които не зависят от търговеца или доставчика на финансови услуги, а са породени от въздействието на свободния пазар и/или от държавен регулатор. Спорната клауза на т.9.1 от ОУ на процесния договор за кредит, дава правото на „Банка ДСК“ ЕАД да променя БЛП, но ОУ, макар че сочат в т.25.3 определени условия, даващи право на банката да изменя едностранно БЛП, не съдържат механизъм, чрез който да се определи новия размер на БЛП. Ето защо, неяснотата досежно част от договора, от която зависи размерът на договорната лихва, респ. размерът на анюитетните вноски, поставя кредитополучателите в неравностойно спрямо банката положение. В този смисъл е и практиката на ВКС постановена по реда на чл. 290 ГПК – решение № 95/13.09.2016г. по т.д. № 240/2015г. на 2-ро т.о.; решение № 424/02.12.2015г. по гр.д. № 1899/2015г. на 4-то г.о. и решение № 77/22.04.2015г. по гр.д. № 4452/2014г. на 3-то г.о. Предвид изложеното по-горе и предвид отсъствие на доказателства за наличие на изключения по чл. 144 ЗЗП, оспорените от ответника клаузи на ОУ на банката-кредитор, в частност клаузата на т.9.1 от ОУ към процесния договор, въз основа на която банката-кредитор едностранно е променила размера на лихвите по кредита, като неравноправна по см. на чл.143 ЗЗП е нищожна на основание чл.146, ал.1 от ЗЗП. Нищожните клаузи, от своя страна, не пораждат правни последици и следователно не обвързват страните по сделката. Извършеното изменение на лихвата по процесния договор за банков ипотечен кредит не може да произведе действие. Приложим е първоначално договореният размер на възнаградителна лихва, съобразно който е изготвен и погасителният план, като спрямо задълженията по последния, е налице, установено от заключенията на ССЕ, надплащане общо със сумата 19 281.79 лв, като след разпределянето й за погасяване на дължимите месечни вноски за главници и лихви, такова е налице и към датата 04.11.2015 г. - счетена от банката за дата на обявяване на предсрочната изискуемост на кредита. Без значение са установените с допълнителното заключение на вещото лице задължения за 2016 г., които са след датата на обявената предсрочна изискуемост на кредита.

Ето защо следва да се приеме, че кредитополучателите не са били изпаднали в забава по смисъла на т. 20.2. от ОУ на процесния договор за кредит и банката неоснователно е обявила кредита за предсрочно изискуем. Това от своя страна обуславя извод за неоснователност и на исковата претенция на банката-кредитор.

Като е достигнал до същите правни изводи и краен резултат, ДОС е постановил правилен съдебен акт, предвид което обжалваното решение следва да бъде потвърдено. Въззивният съд препраща и към мотивите на първоинстанционното решение на основание чл.272 – ГПК.

При този изход на спора в полза на ответниците по жалбата се присъждат направените съдебни разноски за въззивната инстанция.

Воден от изложеното и на основание чл.271, ал.1 - ГПК съставът на Варненския апелативен съд

 

Р  Е  Ш  И  :

 

ПОТВЪРЖДАВА решение №143/20.09.2018 г. на Окръжен съд Добрич по т.д. № 90/2017 г.

ОСЪЖДА „Банка ДСК“ ЕАД гр.София, ЕИК 121830616, да заплати на К.К.К. чрез настойника й К.И.К.,***, сумата 4000 лв - съдебни разноски за въззивната инстанция.

ОСЪЖДА „Банка ДСК“ ЕАД гр.София, ЕИК 121830616, да заплати на К.И.К. ***, сумата 4000 лв - съдебни разноски за въззивната инстанция.

Решението подлежи на обжалване в месечен срок от съобщаването му на страните пред ВКС на РБ при предпоставките на чл.280, ал.1 – ГПК.

 

          ПРЕДСЕДАТЕЛ:                      ЧЛЕНОВЕ:1.                     2.

Особено мнение

на съдия В.Петров по в.т.д. №718/2018 г. на АС Варна-ТО

 

Считам, че няма неравноправни клаузи в Общите условия към процесния договор за ипотечен кредит. Договорът от 05.09.2007 г. е сключен по искане на кредитополучателите при условията на преференциален /с отстъпка/ лихвен процент по програма „ДСК Уют“, така че клаузите му са индивидуално договорени. Още в т.7 страните са договорили, че по кредита кредитополучателите заплащат лихва, формирана от базов лихвен процент за този вид кредит, определян периодично от кредитора, плюс надбавка, намалена с отстъпка. В т.12 изрично е отразено, че неразделна част от договора са Общите условия за предоставяне на ипотечни кредити на физически лица, които кредитополучателите са получили и приемат с подписването на договора. Това изключва възражения за неуведомяване за ОУ или за липса на приемането им. Неподписването на ОУ от кредитополучателите не променя този извод, тъй като нормативно задължение за подписване на ОУ няма. Клаузата на чл.9.1 от ОУ допуска промяна на БЛП от кредитора, като условията при които това може да стане са посочени в т.25.3, като същите са напълно обективни – при промяна в лихвените нива, валутни курсове, индекси на потребителските цени и др. От никъде не следва, че банката може своеволно да изменя размера на БЛП, нито че го е правила. Дори и да се приеме, че тези клаузи не са индивидуално уговорени, само поради това те не са неравноправни, нито нищожни. Съгласно чл.144, ал.3, т.1 от Закона за защита на потребителите разпоредбите на чл. 143, т. 10 /относно клаузи, позволяващи на търговеца или доставчика да променя едностранно условията на договора въз основа на непредвидено в него основание/ и т. 12 /относно клаузи, даващи право на търговеца или доставчика да увеличава цената, без потребителят да има право в тези случаи да се откаже от договора, ако окончателно определената цена е значително завишена в сравнение с цената, уговорена при сключването на договора/ не се прилагат по отношение на сделките с ценни книжа, финансови инструменти и други стоки или услуги, чиято цена е свързана с колебанията/измененията на борсовия курс или индекс или с размера на лихвения процент на финансовия пазар, които са извън контрола на търговеца или доставчика на финансови услуги. Чл.147а-ЗЗП е нов и не може да се противопоставя на кредитодателя по договор за кредит от 2007 г. Задължение за разработване на методология за изменение на базовия лихвен процент е въведено едва с чл.33а от Закона за потребителския кредит /ДВ, бр.58 от 2010 г./, не е съществувало към датата на сключване на договора за кредит – 05.09.2007 г. и не може да се противопоставя на кредитодателя. Ако пък кредитополучателите са считали, че условията на договора са станали нетърпими за тях поради едностранното увеличение на БЛП от кредитодателя, те са могли да прекратят договора като погасят задълженията си чрез рефинасиране на кредита от друга банка с по-изгодни условия.

В крайна сметка считам, че неправилно се следва и мултиплицира наложена незадължителна съдебна практика, която вместо да внася баланс в правата и задълженията на страните, води до едностранно получаване на бонус от неизрядни потребители физически лица – опрощаване на задълженията им към банките - кредитодатели по договори за потребителски кредит /договори за ипотечен кредит/, без да са налице реални основания за това.

Решението на ДОС е неправилно и следва да се отмени, като вместо него бъде постановено друго, с което искът по чл.422-ГПК на банката бъде уважен.

                                      СЪДИЯ С ОСОБЕНО МНЕНИЕ: