Р Е Ш Е Н И Е   № 109

 

05.05.2016г., гр. Варна.

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

ВАРНЕНСКИ АПЕЛАТИВЕН СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ, в публично съдебно заседание на пети април през две хиляди и шестнадесета година, в състав:

                                                        ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНУХИ АРАКЕЛЯН

                                                                  ЧЛЕНОВЕ: ВИЛИЯН ПЕТРОВ

                                                                                       НИКОЛИНА ДАМЯНОВА

 

при участието на секретаря Е.Т., като разгледа докладваното от съдията Н. Дамянова въззивно т. д. № 72 по описа на ВнАпС за 2016г., за да се произнесе взе предвид следното:

 

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК, образувано по въззивна жалба вх. № 36424/07.12.2015г. на А.Н.Н. ***, срещу решение № 845/12.11.2015г., постановено по т. д. № 464/2014г. по описа на Варненски окръжен съд, в следните части:

1./ в частта, с която, по предявен иск с правно основание чл. 422 вр. чл. 415 от ГПК е прието за установено в отношенията между въззивника и „БАНКА ДСК” ЕАД – гр. София, ЕИК 121830616, съществуването на вземане в полза на банката, за следните суми: сумата 1047.04 лв., представляваща неиздължена главница по договор за жилищен кредит от 26.09.2007г.; сумата 8602.28 лв., представляваща договорна лихва за периода от 03.11.2010г. до 03.02.2011г., сумата 1.89 лв. - санкционираща лихва до 24.02.2011г., и сумата 95лв., представляваща заемни такси, ведно със законната лихва върху общия размер на главниците – 9746.21 лв., считано от датата на подаване на заявлението по чл. 417 от ГПК в съда – 25.02.2011г. до окончателното изплащане на задължението, за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ № 2978 от 23.03.2011г. по ч. гр. дело № 4387/2011г. по описа на ВРС, ХХVІ състав, и

2./ в частта, с която е отхвърлен предявеният от въззивника установителен иск срещу „ БАНКА ДСК” ЕАД – гр. София, ЕИК 121830616, с правно основание чл. 26, ал. 1 във вр. чл. 146 от ЗЗП за обявяване нищожността на клаузите на т. 9. 1 и т. 9. 4 от Общите условия за предоставяне на жилищни и ипотечни кредит и т. 7. 1 от сключения между страните договора за кредит от 26.09.2007г.

В жалбата са инвокирани конкретни оплаквания за неправилност на решението в обжалваната част. Твърди се, че изводът на ВОС за наличие на предпоставките за едностранно увеличаване от страна на банката на дължимата от кредитополучателя договорна лихва е неправилен и в противоречие със събраните доказателства по делото, тъй като кредиторът не е доказал, че БЛП е изменян при наличието на обективни критерии – промяна на пазарни измерители, извън неговия контрол, които да са ясно определени в договора или в Общите условия, за да намери приложение изключението на чл. 144, ал. 3, т. 1 от ЗЗП, а същевременно е прието за безспорно между страните, че промяната на лихвения процент не е обусловена само от пазарни условия, а вследствие и на субективни фактори, зависещи от волята на кредитора при липсата на обвързваща страните методиката на промяна на договорната лихва. Излага се, че при констатацията на съда, че оспорените клаузи както от договора, така и от Общите условия, не са индивидуално договорени, е следвало да бъде направен извод за тяхната неравноправност, респ. нищожност. Сочи се, че при тенденция към спад на индексите на международните финансови пазари банката не е извършила промяна чрез намаляване на БЛП в следващи периоди, а с Общите условия е предвидено в нейна полза, но във вреда на потребителя, само увеличение на БЛП, без възможност за реципрочното му намаляване. Според жалбоподателя е нарушено изискването за добросъвестност в договорното право, довело до значително неравноправие между страните съгласно чл. 143, ал. 1 ЗЗП. Релевира се и довод, че не се установяват предпоставките за приложение на изключението на чл. 144, ал. 2 и ал. 3 във вр. чл. 143, т. 10 и т. 12 ЗЗП, тъй като за кредитополучателя не е предвидено правото незабавно да прекрати договора при уведомяване за промяната в лихвения процент, нито се касае за увеличаване на лихвения процент като цена на кредита, свързано с изменение на финансовия пазар, извън контрола на банката. Отделно се твърди неизпълнение на задължението за уведомяване на кредитополучателя за промяната на лихвения процент, с изготвяне и предоставяне на нов погасителен план, съобразно изискванията на договора и ОУ. Довод за неправилност на решението в обжалваната част и респ. за недължимост изцяло на паричните задължения, за които е издадена заповед за изпълнение, се извлича, освен от основателността на установителния иск за нищожност на оспорените клаузи от договора и ОУ, и от съдържанието на заявлението за издаване на заповед за изпълнение. Излага се, че като основание за вземанията заявителят е посочил само настъпила предсрочна изискуемост, в извлечението от сметка няма информация за падежирали парични задължения към датата на сезирането на съда, и в тази насока не са събирани доказателства, вкл. не е поставяна подобна задача на допуснатата съдебно – счетоводна експертиза. Искането е за отмяна на решението в обжалваните части и постановяване на друго, с което исковете да бъдат отхвърлени изцяло, с присъждане на разноски.

Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК, от легитимирано лице, чрез надлежно упълномощен процесуален представител, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, при наличие на правен интерес от обжалването, и е процесуално допустима.

Въззиваемото дружество „ БАНКА ДСК” ЕАД не представя писмен отговор по реда и в срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК. С молба вх. № 2205/30.03.2015г., подадена чрез юрк. Ж.Р. преди провеждането на открито съдебно заседание, е изразено становище за неоснователност на жалбата с подробно изложени доводи и съображения. Излага се, че преди подписването на договора за кредит клиентът е получил цялата необходима информация, след което доброволно се е съгласил с предложените условия; в приложимия специален закон– чл. 58, ал.1 ЗКИ, изрично е уредена възможността за уговаряне на променлив лихвен процент, обвързана с посочване на условията, при които промяната може да бъде извършена от кредитора; в случая не е налице проявена недобросъвестност, както и значително неравновесие между правата и задълженията на банката и потребителя, предвидени като предпоставки по чл. 143 ЗЗП. Банката се противопоставя на довода на насрещната страна, че в конкретния казус е неприложимо изключението на чл. 144, ал. 2 и ал. 3 във вр. чл. 143, т. 10 и т. 12 ЗЗП. Твърди, че дори и да е договорено доставчикът на финансови услуги да може да променя едностранно условията на договора въз основа на непредвидено в него основание и да увеличава лихвата, в хипотеза, при която окончателната цена е значително завишена в сравнение с първоначално уговорената цена, това е във вреда на потребителя и води до значително неравновесие между правата и задълженията на двете страни, без потребителят да има право в този случай да се откаже от договора, тази договорка не е нищожна щом попада в изключението на чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗД и е свързана с обективни фактори на финансовия пазар, извън контрола на банката.

За да се произнесе по спора съставът на ВОС съобрази следното:

Варненският окръжен съд е бил сезиран с разглеждането на специални положителни установителни искове, предявени от „ Банка ДСК” ЕАД срещу А.Н.Н., с правно основание чл. 124, ал. 1 във вр. чл. 422, ал. 1 от ГПК, за установяване съществуването на парични задължения, за които е издадена Заповед № 2978 от 23.03.2011г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК по ч. гр. д. № 4387/2011г. по описа на ВРС, ХХVІ състав.

В исковата молба се твърди, че на 26.09.2007г. между страните е сключен договор за жилищен кредит, по силата на който банката е предоставила на ответника ипотечен кредит в размер на 315 490 лв., със срок за издължаване 300 месеца, считано от датата на усвояването на сумата; кредитът е усвоен еднократно на 03.10.2007г., след учредяване на предвиденото в договора обезпечение; страните са договорили кредитополучателят да заплаща за първите три години, считано от датата на усвояване на кредита, лихва, формирана от базов лихвен процент за този вид кредит, плюс надбавка в размер на 1,4%, а за останалия срок на кредита, е уговорено заплащането на лихва, формирана от базов лихвен процент за този вид кредит и надбавка, която може да бъде намалена с отстъпка; към датата на сключването на договора базовият лихвен процент е 4,19%, а стандартната надбавка е в размер на 4,10%, или общо 8,29%; определената падежна дата на месечните вноски е 23-то число на текущия месец. Твърди се също, че на 26.11.2009г. между страните е сключено допълнително споразумение, в което е уговорен гратисен период от 12 месеца за плащания по главницата, като крайният срок за издължаването на кредита не е променен, а непогасената част от начислената лихва да се капитализира към остатъка от главницата на първия работен ден, следващ последната падежна дата от гратисния период; кредитът е погасяван редовно от кредитополучателя чрез вноски по разплащателна сметка, като последното редовно плащане е извършено на 03.10.2010г.; поради допусната забава в плащанията на дължимите вноски, продължила повече от 90 дни, на 07.02.2011г. кредитът е превърнат автоматично в предсрочно изискуем, съобразно клаузите на раздел VІ,І т.20.2 от Общите условия към допълнително споразумение от 26.11.2009г., неразделна част от договора за жилищен кредит; до подаване на молбата за събиране на кредита по съдебен ред, остатъкът от кредита е олихвяван с договорения лихвен процент, увеличен с наказателна надбавка от 10 пункта. Излага се, че на 24.02.2011г. банката е подала заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК по извлечение от сметка, по което са издадени заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист за дължимите суми по кредита и за направените съдебно – деловодни разноски, както и че длъжника е подал възражение по чл. 414 ГПК.

Ответникът изразява становище за неоснователност на исковете. Оспорва редовността на извлечението от счетоводни книги, представено с исковата молба, като твърди, че същото е различно от представеното със заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.417 от ГПК. Твърди, че извлечение в заповедното производство не сочи кои са просрочените вноски и кога е настъпила предсрочната изискуемост. Възразява да е настъпила предсрочна изискуемост на вземането, тъй като няма волеизявление от страна на кредитора в този смисъл, достигнало до длъжника. Оспорва размера на главницата, на претендираната лихва от 07.02.2011г. до 24.02.2011г. и на лихва от 10.02.2011г. до 24.02.2011г., поради неяснота на основанието и начина на формиране.

Ответникът А.Н.Н. е предявил своевременно евентуално съединени инцидентно установителни искове срещу „ Банка ДСК” ЕАД за прогласяване за нищожни на т. 9. 1 и т. 9. 4 от Общите условия за предоставяне на жилищни и ипотечни кредит и т.7.1 от договора за кредит от 26.09.2007г., на основание чл. 146, ал. 1 от ЗЗП във вр. чл. 26, ал.1, предл. трето ЗЗД и на основание чл.26, ал.1, предл. първо ЗЗД. Твърди, че банката – кредитор двукратно е увеличавала първоначално уговорения в договора лихвен процент без наличие на законови предпоставки за това, като съответно е събирала лихви в по-голям размер от договорения, както и че не е предоставяла информация за конкретните стойности и преписи от решенията, с които е увеличен базовия лихвен процент. Твърди също, че в резултат на това са събрани, за погасяване на кредита, вноски в размер, съществено по - висок от дължимото, като в същото време размерът на главницата по кредита не е намалял; тези клаузи дават право на банката едностранно да променя лихвата по кредита без обективен критерий, заложен в договора, поради което и клаузите са нищожни, на основание чл. 146, ал. 1 от ЗЗП като неравноправни по смисъла на чл.143, т.3, т.10 и т.12 от същия закон и не са индивидуално уговорени по смисъла на чл. 146, ал. 2 от ЗЗП. Излага, че липсва основателна причина за едностранна промяна на условията от страна на банката, поради което и чл. 144, ал. 2, т. 1 от ЗЗП не намира приложение. Твърди, че не е спазено изискването на чл. 58, ал. 1, т. 2 ЗКИ, като банката не е предоставила на кредитополучателя информация за лихвения процент, изразен като годишен лихвен процент, метода за изчисляване на лихвата, както и условията при които може да се променя лихвата до пълното погасяване на кредита, поради което твърди нищожност на оспорените клаузи за нищожни като противоречащи на закона.

Постановеното по спора решение № 845/12.11.2015г. по т. д. № 464/2014г. по описа на Варненски окръжен съд не е обжалвано и е влязло в сила в частта, с която са отхвърлени исковете с правно основание чл. 124, ал. 1 във вр. чл. 422, ал. 1 от ГПК, за установяване съществуването на парични задължения, за които е издадена Заповед № 2978 от 23.03.2011г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК по ч. гр. д. № 4387/2011г. по описа на ВРС, ХХVІ състав, за разликата над 9746.21 лв. до общия размер на заявените 330987.75лв., както и изцяло евентуалния иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. първо от ЗЗД за обявяване за нищожни клаузите на по т.9.1 и т.9.4 от Общите условия за предоставяне на жилищни и ипотечни кредит и т.7.1 от договора за кредит между страните от 26.09.2007г. поради противоречие със закона, а именно с чл. 58, ал. 1, т. 2 ЗКИ.

Решението на ВОС е валидно като постановено от надлежен съдебен състав, в рамките на предоставената му правораздавателна власт и компетентност, и съдържащо реквизитите по чл. 236 ГПК. Съобразно обстоятелствата, посочени в исковата молба и отправеното до съда искане, спорът е правилно квалифициран. Първоначалните искове са предявен в законоустановения едномесечен срок, считано от уведомяването на ищеца за подадено от длъжника, в срока по чл. 414 от ГПК, възражение за недължимост на сумите по заповедта за изпълнение, следователно особените процесуални предпоставки за допустимостта на производството по чл. 422 ГПК са налице.

Предвид конкретните оплаквания в жалбата и становището на насрещната страна, съдът намира, че в тази инстанция страните отново не спорят по съществена част от посочените от ищеца факти и обстоятелства, съставляващи фактическо основание на предявените искове, както и за част от тези, на които са основани възраженията на ответника, и се установяват и от съвкупната преценка на събраните доказателства, а именно:

Между страните по спора е възникнало валидно облигационно отношение по договор от 26.09.2007г., по силата на който „ Банка ДСК” ЕАД е отпуснала на кредитополучателя А.Н.Н. сумата от 315 490 лв. за покупка на жилище, със срок на издължаване на кредита от 300 месеца, считано от неговото усвояване. Уговорено е погасяването да се извършва чрез разплащателна сметка на кредитополучателя с месечни вноски, съгласно погасителен план, като падежната дата за издължаване на месечни вноски за главница и лихва е 23 - то число на месеца. В т. 7 от договора страните са договорили кредитополучателят да заплаща за първите три години, считано от датата на усвояване на кредита, лихва, формирана от базов лихвен процент за този вид кредит, плюс надбавка в размер на 1,4%, а за останалия срок на кредита е уговорено заплащането на лихва, формирана от базов лихвен процент за този вид кредит и надбавка, която може да бъде намалена с отстъпка. Към датата на сключването на договора базовият лихвен процент е 4,19%, а стандартната надбавка е в размер на 4,10 процентни пункта. В т.11 е посочено, че неразделна част от договора са Общите условия за предоставяне на жилищни кредити на физически лиза, които кредитополучателят е получил и приел с подписването на договора.

На 26.11.2009г. между страните е сключено допълнително споразумение с удостоверителни изявления по отношение на остатъка на дълга в размер на 309 100лв., в което е уговорен гратисен период от 12 месеца за плащания по главницата, без да се променя крайния срок за издължаването на кредита. В този период кредитополучателят се е задължил да заплаща част от месечната лихва по погасителния план в размер на 950 лв., а непогасената част от начислената лихва да се капитализира към остатъка от главницата на първия работен ден, следващ последната падежна дата от гратисния период. Постигнато е съгласие за размер на лихвата по кредита към датата на сключването на споразумението, формирана при условията на договора– общо 7.09 %.

Не е спорно, че отпуснатия кредит в размер на 315 490 лв. е усвоен на 03.10.2007г. Редовното погасяване на кредита е преустановено с плащането на вноска с падеж 03.10.2010г. на 04.01.2011г.; банката е осчетоводила целия размер на кредита като предсрочно изискуем на 07.02.2011г. Към датата на подаване на заявлението по чл. 417 от ГПК по счетоводни данни размерът на вземането е общо за сумата 330 995.72 лв., от който 304 665.31 лв. - главница, 24 702.28 лв. редовна лихва, 1,89 лв. санкционираща лихва, 1531,24 лв. наказателна лихва и 95лв. такси. При сключване на договора размерът на лихвения процент е бил 5,59%, след което е увеличен, както следва: на 02.04.2008г. – 6,09%, на 21.10.2008г. – 7,09%, на 03.10.2010г. – 9,79%. Първите две увеличения са по решения на Комитет за управление на активите и пасивите на банката / КУАП/, а последното е по договор, след изтичането на гратисния период; начислявана е санкционираща лихва по т.20.1 от ОУ в общ размер от 7,35 лв., от който са платени 5,46 лв.; начислената лихва по т.20.2 от ОУ за периода от датата на предсрочната изискуемост – 07.02.2011г. до датата на подаване на заявлението в съда – 25.02.2011г. е в размер на 1531.24 лв.

Безспорно между страните е и обстоятелството, че преди датата на подаване на заявлението по чл. 417 от ГПК, банката не е изпращала съобщение до кредитополучателя за обявяването на кредита за предсрочно изискуем.

Въз основана на така приетата установеност за факти и обстоятелства, съставът на ВнАпС намира следното от правна страна:

С оглед задължителните указания по тълкуването на чл. 60, ал. 2 от Закона за кредитните институции по т. 18 от ТР № 4/2013г. от 18.06.2014г. по тълк. дело № 4/2013г. на ВКС, ОСГТК, фактическият състав, пораждащ вземането на банка - заявител да получи предоставена главница по кредит преди изтичане на уговорен в полза на длъжника срок налага позоваване на две предпоставки: обективен факт, уговорен като основание за едностранно изменение на договора, и упражнено от кредитора право да обяви кредита за предсрочно изискуем с изявление, достигнало до длъжника. В настоящия казус, както в т. 14 от заявлението заявителят се позовава единствено на настъпила автоматична предсрочна изискуемост, на основание чл. 20.2 от Общите условия на банката за конкретния вид кредитиране, / предвиждаща автоматично отнасяне в просрочие на кредита при забава на плащания на главница или лихва над 90 дни/, като същевременно, в извлечението от сметката по кредита не се съдържа информация за падежирали вноски по погасителен план. С тези твърдения заявителят е покрил само първия елемент от фактическия състав, тъй като заявеното вземане не е очертано като изискуемо към момента на сезиране на заповедния съд. В заявлението изобщо не е посочен вторият елемент от фактическия състав, съответно и такъв липсва и в приложените към заявлението документи, ( чието съдържание може да бъде преценявано при индивидуализацията на заявеното право по арг. от т. 2б от ТР на ОСГТК № 4/2013). Доколкото установителният иск по чл. 422 ГПК има за предмет установяване само на притезанието, за което е издадено вече изпълнително основание, извън предмета му остават всички други правопораждащи факти, освен посочените в заявлението. В този смисъл и обстоятелствената част на допустимия установителен иск се свежда само до първия елемент от фактическия състав за пораждане на вземането. Ако относимите към настъпване и обявяване на предсрочната изискуемост факти не са се осъществили преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, то вземането не е изискуемо в предявения размер и на предявеното основание. Уведомяването на длъжника, че кредиторът счита кредита за предсрочно изискуем, направено с връчване на препис от исковата молба по чл. 422, ал. 1 ГПК или по друг начин след подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение има за последица настъпване на предсрочна изискуемост на кредита, ако са налице уговорените в договора за кредит условия за нейното настъпване. Това уведомяване не може да бъде взето предвид като факт, настъпил след предявяване на иска, от значение за спорното право съгласно чл. 235, ал. 3 ГПК, нито да обуслови основателност на установителния иск по чл. 422, ал. 1 ГПК, или да промени, с обратна сила, момента на настъпване на изискуемост на задължението, а представлява ново основание за предявяване на осъдителен иск или ново заявление за издаване на заповед за изпълнение.

Дори и при доказване в исковото производство на твърденията на ищеца по допуснато просрочие на три и повече поредни вноски, то не се установява довършване на фактическия състав, пораждащ заявеното притезание. Доколкото предсрочната изискуемост е резултат от промяна в задължението на длъжника, след упражняване на потестативно право на кредитора, заявеният като предсрочно изискуем дълг е принципно различно субективно право от разсрочени на вноски, по погасителен план, части от главница с добавени лихви. Затова и в заявената в случая остатъчна главница, в цялост, не се включва, като част от нея, претенция за част от анюитетни вноски с вече настъпил падеж. Лишаването на длъжника от срока по погасителния план заличава изцяло уговорката за разсрочено плащане, поради което и разглеждане на искането само за частта на падежиралата главница по анюитетните вноски до заявлението би представлявало произнасяне по друго основание, различно от въведеното от кредитора в производството по реда на чл. 417 ГПК. В този смисъл и предвид съдържанието на заявлението и документа по чл. 417 ГПК в конкретния случай е неприложимо разрешението, дадено в незадължителната част от решение № 139/05.11.2014г на ВКС по т. д. 57/2012г, І т.о. Съответна на спецификата на казуса е друга казуална практика /напр. Решение № 53 от 18.05.2015г по т.д.1153/2014г на ВКС , ІІ т.о, решение №123 от 09.11.2015 г. на ВКС по т. д  № 2561/2014г, ІІ т.о. и Решение № 161 от 08.02.2016г по т.д.1153/2014г на ВКС , ІІ т. о. Претенцията за установяване на заявеното вземане за изискуема главница, основана единствено на предсрочна изискуемост на кредита, следва да се отхвърли в цялост. Задълженията за договорни лихви и такси също не са основани в заявлението на твърдения за пропускане на падеж по погасителен план или такъв, който е уговорен с конкретна клауза на договора за кредит, следователно не са заявени основания, които да отрекат зависимостта на фактическия състав, пораждащ тези задължение, от едностранното изменение на договора, предприето от кредитора с обявяване на предсрочната изискуемост на датата, указана в извлечението от сметка. Обусловена от предсрочната изискуемост на главницата е и претенцията за установяване на санкционираща лихва, начислена в извлечението и претендирана за периода на твърдяно забавено плащане на целия остатък от главницата след датата на обявената предсрочна изискуемост. Основание за тази претенция отново не е изрично описано в заявлението. Съответно на недължимостта на предсрочно изискуема главница в целия период, за който тази санкция е начислена по сметката на кредитополучателя, липсва основание за принудително събиране на този вид лихва въз основа на издадената заповед за изпълнение, поради което и тази претенция следва да бъде отхвърлена..

По изложените съображения, поради противоречивите правни изводи на двете инстанции решението на ВОС следва да бъде отменено в обжалваната част по исковете с правно основание чл. 124, ал. 1 във вр. чл. 422 ГПК, като се постанови друго, съответно на изводите на въззивната инстанция, с която исковете да бъдат отхвърлени. Предвид резултата от въззивното обжалване и по аргумент от мотивите по т. 12 от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. на ВКС по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК, решението следва да бъде отменено и в частта, с която ответникът е осъден за заплати на „ Банка ДСК” ЕАД направени съдебно– деловодни разноски за исковото и заповедното производство, съобразно уважената част от исковете, на основание чл.78, ал. 1 от ГПК.

Отхвърлянето на първоначално предявените установителни претенции изцяло, като неоснователни, без да се налага обсъждане на правоизключващите възражения на ответника по валидността на клаузи на договора и ОУ, препятства осъществяване на процесуалното условие за разглеждане на предявения в условията на евентуалност, инцидентен установителен иск от ответника, основан на същите възражения, поради което решението в тази част следва да бъде обезсилено и искът да бъде оставен без разглеждане. Отделно от посоченото основание за десезиране, въззивният съд намира, че фактите и обстоятелствата, посочени в молбата, с която искът е предявен, не обосновават извод за наличие на признат от закона интерес от самостоятелно установяване, със сила на присъдено нещо, нищожността на конкретни договорни клаузи и приложими ОУ, / след прекратяване на производството по предявените от ответника осъдителни искове с правно основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД/, тъй като безспорно към момента на предявяване на последващо обективно съединения иск договорът не е действащ между страните, а е едностранно предсрочно прекратен от кредитора. Същевременно длъжникът не твърди, че банката се е възползвала от предвиденото в отпорените клаузи право за промяна, при определени условия, на дължимата лихва, в периода след сключването на допълнително споразумение на датата 26.11.2009г., с което е установен в отношенията между страните размерът на всички задължения по договора, по пера, вкл. и за увеличената лихва до този момент, която е изцяло капитализирана, както и за размер на дължимата лихва по кредита към датата на сключването му, формирана при условията на договора– общо 7.09 %. В тази връзка, разглеждането на иска няма да разреши действителния спор между страните за това какво и колко се дължи по прекратеното кредитно правоотношение.

С оглед резултата от въззивното обжалване, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК и предвид направеното искане от процесуалния представител на въззивника за присъждане съдебно– деловодни разноски, с прилагане на списък по чл. 80 ГПК, въззиваемото дружество следва да бъде осъдено да заплати сумата 5 353.27 лв., представляваща общ размер на заплатените от насрещната страна държавни такси и адвокатско възнаграждения по договор за правна помощ, както и допълнително сумата 305.59лв. – неприсъдени с частично отмененото решение разноски за първа инстанция.

Воден от горното, съдът

 

Р Е Ш И:

 

ОТМЕНЯ решение № 845/12.11.2015г., постановено по т. д. № 464/2014г. по описа на Варненски окръжен съд, в частта, с която по предявени искове с правно основание чл. 422 ГПК от „ БАНКА ДСК” ЕАД – гр. София, ЕИК 121830616, срещу А.Н.Н. ***, са частично уважени, като вместо него ПОСТАНОВЯВА:

ОТХВЪРЛЯ исковете, предявени от „ БАНКА ДСК” ЕАД – гр. София, ЕИК 121830616, срещу А.Н.Н., ЕГН **********,***, с правно основание чл. 422 вр. чл. 415 от ГПК, за приемане за установено в отношенията между страните съществуването на парични задължения на ответника към банката, произтичащи от обявен за предсрочно изискуем договор за жилищен кредит от 26.09.2007г., за следните суми: сумата 1047.04 лв. - неиздължена главница по договор; сумата 8 602.28 лв. - договорна лихва за периода от 07.02.2011г. до 24.02.2011г., сумата 1.89 лв.- санкционираща лихва за периода от 10.02.2011г. до 24.02.2011г., и сумата 95лв. - заемни такси, ведно със законната лихва върху общия размер на главниците – 9 746.21 лв., считано от датата на подаване на заявлението по чл. 417 от ГПК в съда – 25.02.2011г. до окончателното изплащане на задължението, за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ № 2978 от 23.03.2011г. по ч. гр. дело № 4387/2011г. по описа на ВРС, ХХVІ състав.

ОБЕЗСИЛВА решение № 845/12.11.2015г., постановено по т. д. № 464/2014г. по описа на ВОС, в частта с което е отхвърлен предявеният от А.Н.Н., ЕГН ********** *** срещу „БАНКА ДСК” ЕАД, ЕИК 121830616, установителен иск с правно основание чл. 146 ЗЗП във вр. чл. 26, ал. 1 ЗЗД, за обявяване нищожността на клаузите на по т.9.1 и т.9.4 от Общите условия за предоставяне на жилищни и ипотечни кредит и т.7.1 от договора за кредит между страните от 26.09.2007г., и оставя иска БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ.

ОТМЕНЯ решение № 845/12.11.2015г., постановено по т. д. № 464/2014г. по описа на Варненски окръжен съд, в частта, с която А.Н.Н., ЕГН **********, адрес: ***, е осъден да заплати на „БАНКА ДСК” ЕАД, ЕИК 121830616, съдебно – деловодни разноски за заповедно и исково производство, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК.

ОСЪЖДА „ БАНКА ДСК” ЕАД, ЕИК 121830616, със седалище и адрес на управление гр. София, ул. „ Московска“ № 19, да заплати на А.Н.Н., ЕГН **********, адрес: ***, сумата 5 353. 27 лв. / пет хиляди триста петдесет и три лева и двадесет и седем ст. /, представляваща направените съдебно – деловодни разноски за въззивна инстанция, както и допълнително сумата 305.59 лв. /триста и пет лева и петдесет и девет ст./, представляваща неприсъдена част от съдебно – деловодни разноски за първа инстанция, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК.

 

Решението подлежи на касационно обжалване пред Върховния касационен съд, при условията на чл. 280 ГПК, в едномесечен срок от връчването му на страните.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                 ЧЛЕНОВЕ: 1.                                2.