РЕШЕНИЕ

   № 207

               гр.Варна, 16.03.2017 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВАРНЕНСКИЯТ АПЕЛАТИВЕН  СЪД - Търговско отделение в публичното заседание на 07.03.2017 г. в състав:

 

                                          ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВИЛИЯН ПЕТРОВ

                                                    ЧЛЕНОВЕ: ГЕОРГИ ЙОВЧЕВ

    НИКОЛИНА ДАМЯНОВА

 

при секретаря Е.Т. като разгледа докладваното от съдия В.ПЕТРОВ в.т.дело № 729 по описа за 2016 год., за да се произнесе с решение, съобрази следното:

Подадена е въззивна жалба от „Добруджа холдинг“ АД - гр.Добрич, ЕИК 124087299, чрез адв. В. З. против решение № 130 от 09.11.2016 г. по т.д.№ 92/2016 г. по описа на Окръжен съд гр.Добрич, с което съдът е отхвърлил изцяло предявените от него срещу „Технострой-инженеринг“ АД - гр.Добрич, ЕИК 124061429, при условията на обективно съединяване искове: за сумата 48 667 лв, представляваща подлежаща на връщане като получена при начална липса на основание, претендирана на основание чл.55, ал.1 от ЗЗД, за сумата 15 165.62 лв, представляваща обезщетение за вреди в размер на законната лихва върху главницата за времето на забавата – 13.05.2013 г. до 13.05.2016 г., на основание чл.86, ал.1 от ЗЗД, както и в частта за разноските – за сумата 4320 лв - присъден адвокатски хонорар в полза на „Технострой-инженеринг“ АД. Счита същото за неправилно, необосновано и постановено в нарушение на материалния закон, както и постановено при съществени процесуални нарушения. Моли съдът след като обсъди изложените в жалбата аргументи, да отмени обжалваното решение и вместо него да постанови друго, с което предявените искове да бъдат уважени  изцяло, ведно с присъждане на разноските по делото, включително и за въззивната инстанция. Въззивникът моли в с.з. чрез процесуалния си представител за уважаване на жалбата му, ведно с присъждане на съдебните разноски по делото, като съображения за това излага в писмени бележки.

С писмен отговор въззиваемата страна „Технострой-инженеринг“ АД-гр. Добрич моли въззивната жалба да бъде оставена без уважение и обжалваното решение на ДОС - потвърдено, ведно с присъждане на направените съдебно-деловодни разноски. Моли в с.з. чрез процесуалния си представител за потвърждаване на решението, ведно с присъждане на съдебните разноски за въззивната инстанция, като съображения за това излага в писмени бележки.

Съдебният състав на АС-Варна по оплакванията в жалбата и след преценка на събраните по делото доказателства приема за установено следното:

Жалбата е подадена в срок и е процесуално допустима.

Разгледана по същество, същата е неоснователна.

Съгласно чл.269-ГПК по въпроси относно правилността на решението въззивният съд е ограничен от посоченото в жалбата. В случая искът е отхвърлен поради погасяването му по давност и това е основният спорен въпрос, въведен с жалбата.

С жалбата се прави оплакване, че още с отговора на исковата молба по т.д. №129/2013 г. на ДОС, както и с отговора на настоящата искова молба, ответникът признавал, че дължи на ищеца разликата над изплатената сума от 104333.77 лв с пл.нареждане от  08.12.2011 г. с посочено основание – частично погасяване главница по заем, като тези признания прекъсвали давността. Оплакването е неоснователно. Искът по т.д. №129/2013 г. на ДОС е с предмет прогласяване за нищожен на сключения между страните договор за заем от 18.11.2008 г. и за реституция на даденото по него. Искът по чл.26, ал.1 - ЗЗД за нищожност на договора за заем като противоречащ на чл.280, ал.1 - ТЗ е уважен, както и искът за връщане на полученото по него до размера на частично предявения иск от 26000 лв с влязлото в сила решение на АС-Варна по т.д.№248/2014 г., недопуснато до касационно обжалване с определение на ВКС-ТК от 12.11.2015 г. по т.д. №284/2015 г. Силата на пресъдено нещо на това решение относно приетата от съда нищожност на договора обвързва страните и съда и по настоящото дело с предмет останалата част от подлежащата на връщане сума, получена при начална липса на основание /180000 лв/, в размер на 49667 лв. И в двете производства ответникът е твърдял, че договорът за заем не е нищожен, а действителен, по който е налице и изпълнение, респективно – че не дължи връщане на претендираните суми на соченото от ищеца основание – като получени по нищожен договор. Следователно, няма признание на иска от ответника на соченото от ищеца основание, в т.ч. направено със соченото пл.нареждане от 08.12.2001 г., което да води до прекъсване на давността за вземането по него.

Оплакването в жалбата, че с увеличението на иска по т.д. №129/2013 г. на ДОС давността за вземането по настоящото дело е била прекъсната, е неоснователно.Такова увеличение на иска за главницата до размера на 75666.23 лв и за лихвите за забава до размера на 20633.32 лв е действително направено от ищеца и допуснато от съда в с.з. от 24.10.2013 г. /а не от 06.12.13 г./. С решението обаче на въззивната инстанция първоинстанционното решение е било обезсилено и производството по делото - прекратено в тази му част. Съгласно чл.116, б.“б“-ГПК давността се смята прекъсната, само ако предявеният иск бъде уважен; в противен случай давността не се смята прекъсната. В съгласие с този текст няма и спиране на давността съгласно чл. 115, ал.1, б.“ж“-ГПК. Считано от 08.01.2009 г. искът за ост. част от вземането е погасен по давност на 09.01.2014 г., преди завеждането на иска на 16.05.2016 г.

 

Съдът по направено с жалбата искане на основание чл.266, ал.3 ГПК, предвид допуснато от ДОС процесуално нарушение, се е разпоредил да бъде издадено съдебно удостоверение, което да послужи на въззивника пред РП Добрич, за да се снабди с писмени доказателства – заверени преписи от протоколи за разпит на Т. И. М., в качеството му на свидетел и в качеството му на обвиняем по ДП № 140/2012 г. по описа на ОД на МВР Добрич. Такива са представени от защитата на въззивника и са приети от въззивния съд в с.з. от 07.03.2017 г., като твърденията са, че в два от разпитните протоколи на управителя на ответното дружество – от 07.05.2013 г. и от 18.12.2014 г. се съдържат извънсъдебни признания на иска, които прекъсват давността. От тези разпитни протоколи не се установява признание на иска пред орган на досъдебното производство, като същите съдържат само обяснения на управителя на ответника как се е стигнало до сключването на договора за заем. Доколкото има признание, то се отнася до съществуването на такъв договор, а не за връщане на суми по нищожен договор за заем. Така че не е налице признаване на вземането от длъжника, с което давността относно него се прекъсва съгласно чл.116, б.“а“-ГПК.

Ето защо обжалваното решение е правилно и следва да се потвърди. Въззивният съд препраща и към мотивите на първоинстанционното решение на основание чл.272 – ГПК.

При този изход на спора в полза на ответника по жалбата се присъждат направените съдебни разноски за въззивната инстанция, представляващи адвокатски хонорар в размер на 4320 лв, чийто размер не е прекомерен съобразно фактическата и правна сложност на делото и е съизмерим с размера на адвокатския хонорар на другата страна.

Воден от изложеното и на основание чл.271, ал.1 - ГПК съставът на Варненския апелативен съд

 

Р  Е  Ш  И  :

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 130 от 09.11.2016 г. по т.д.№ 92/2016 г. по описа на Окръжен съд гр.Добрич.

ОСЪЖДА „Добруджа холдинг“ АД - гр.Добрич, ЕИК 124087299, да заплати на „Технострой-инженеринг“ АД - гр.Добрич, ЕИК 124061429, сумата 4320 лв - съдебни разноски за въззивната инстанция.

Решението подлежи на обжалване в месечен срок от съобщаването му на страните пред ВКС на РБ при предпоставките на чл.280, ал.1 – ГПК.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                ЧЛЕНОВЕ:1.

 

 

                                                                                2.

 

ОСОБЕНО МНЕНИЕ: Докато трае съдебният процес относно вземането давност не тече или е спряна съгласно чл.115, ал.1, б.“ж“-ГПК. В случая давността за увеличената част на вземането не е текла за периода - 24.10.2013 г. – 12.11.2015 г., т.е. за периода от допускане увеличението на иска от ДОС до влизане в сила на въззивното решение на АС Варна с недопускането му до касационно обжалване от ВКС. След като отпадне основанието за спирането, срокът продължава да тече оттам, откъдето е спрял.  Няма законов текст, който да предвижда заличаване на срока на спирането, в случай че искът не бъде уважен. Такава последица е предвидена в разпоредбата на чл.116, б.“б“-ГПК само по отношение на прекъсване на давността и няма никакво основание да се прилага по аналогия и спрямо спирането на давността по чл.115, ал.1, б.“ж“-ГПК. Доколкото прогласената от съда нищожност на договора за заем има обратно действие, давността за връщане на получените при начална липса на основание суми започва да тече, съответно на 08.12.2008 г. за сумата 100000 лв и 08.01.2009 г. за сумата 80000 лв, когато сумите са били заплатени по договора за заем от ищеца на ответника. Меродавна за давността за вземането по настоящия иск е втората дата, тъй като заемателят е погасил по-голяма по размер сума от по-старото задължение, а именно сумата 104333.77 лв на 08.12.2011 г. /л.74/. При това положение, при зачитане на спряната да тече давност по т.д. №129/2013 г. на ДОС, общата петгодишна давност по чл.110 -ЗЗД е започнала да тече, считано от 08.01.2009 г. за остатъка от вземането по нищожния договор за заем и е изтекла на 23.02.2016 г. До тази дата ищецът е следвало да заведе иска си, за да не му бъде противопоставено възражение за изтекла давност. Настоящият иск обаче е заведен едва на 16.05.2016 г., което го прави погасен по давност, предвид което следва да се отхвърли.

 

 

                                   СЪДИЯ С ОСОБЕНО МНЕНИЕ: