Р Е Ш Е Н И Е

 

55/ 04.03.2015 Г.

 

ВАРНЕНСКИЯТ АПЕЛАТИВЕН СЪД, търговско отделение, в открито съдебно заседание на 28.01.2015 год.  в състав:

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНУХИ АРАКЕЛЯН

ЧЛЕНОВЕ: МАГДАЛЕНА НЕДЕВА

АНЕТА БРАТАНОВА

 

При секретаря Е.Т. като разгледа докладваното от съдия А.Братанова в.т.д.№ 750/2014 год., за да се произнесе взе предвид следното:

 

Производството е с правно основание чл.258 и следв. ГПК и е образувано по въззивна жалба на С.В.С. *** срещу решение № 108/24.10.2014 год., постановено по т.д.№ 362/2013 год. по описа на ШОС в частта, в която е ПРИЕТО за УСТАНОВЕНО, че „Първа Инвестиционна банка” АД притежава вземане срещу страната, произтичащо от договор за банков кредит № 76КР-АА-1548/22.02.2007 г., в размер на 47 654.06 лева – главница и 1 678.78 лева – договорна лихва за периода 25.06.2011 г. – 10.01.2013 г., ведно със законната лихва за забава върху главницата, считано от 26.01.2013 г. до окочателното й плащане. 

По делото е постъпила и въззивна жалба от „ПЪРВА ИНВЕСТИЦИОННА БАНКА” АД – София  против съдебния акт в частта, в която е отхвърлен предявения от страната иск с правно основание чл. 422 ГПК с предмет – дължимостта на сумата от 1 148.91 лева, съставляваща  наказателна лихва по договор за кредит, за периода 25.11.2010  г. – 25.01.2013 г.

В о.с.з. предявените въззивни жалби се поддържат, респ. оспорват от насрещната страна. 

Въззивните жалби са депозирани в срок, от надлежни страни, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Същите отговарят на императивните изисквания на чл.260 – 261 ГПК. На посоченото основание, жалбите са  процесуално допустими. 

Предявеният иск е с правно основание чл.422 ГПК и е предявен при спазване на особените процесуални изисквания на чл.415 вр. чл.414 ГПК, поради което е процесуално допустим.

Пред въззивната инстанция не се спори, че  между „Първа инвестиционна банка” АД и С.В.С. е сключен договор за банков кредит № 76КР-АА-1548/22.07.2007 г., по силата на който ищецът е предоставил на ответницата кредит в размер на 50 000 лева, за текущи нужди и ремонт, подлежащ на погасяване в срок до 25.02.2037 г. на равни месечни вноски, всяка с падеж и в размер, определени в погасителен план – приложение № 1, неразделна част от договора. В раздел V, т.9 страните са уговорили, че кредитополучателят дължи на банката годишна лихва в размер на ОЛП на БНБ, увеличен с надбавка от 5.47 пункта. В случай, че в срока на действие на договора, по независещи от страните причини, отпадне категорията „ ОЛП определян от УС на БНБ „ се прилага заместилия го лихвен процент, а ако такъв няма – този на междубанковия пазар в страната. В т.9.1 и т.9.2 е предвидено, че лихвата се заплаща периодично, в размер и на падежи, описани в погасителен план – приложение № 1, като размерът на лихвените плащания, посочени в погасителния план е изчислен върху главницата на кредита на база ОЛП на БНБ при сключване на договора и не отразява точния размер на дължимата лихва за всеки отделен лихвен период, а има ориентировъчен характер. Точният размер на лихвата се изчислява от банката за всеки лихвен период на падежа на съответното лихвено плащане, посочен в погасителен план – приложение № 1. Съгласно т.9.3 и т.9.4,  при промяна на ОЛП на БНБ, договореният лихвен процент се променя съответно, считано от датата на промяната, без да е необходимо предоговаряне, като за всички операции по договора страните изчисляват дължимите лихви и други аналогични суми въз основа на действителния брой дни и приемат годината за 360 дни. Съгласно т.11, плащанията, дължими, но не извършени в срок поради недостиг на авоар по разплащателната сметка на кредитополучателя, се отнасят в просрочие и олихвяват с договорения в раздел V, т.9 лихвен процент плюс надбавка от 20 пункта.

В т.30.2 страните са се споразумели, че банката има право да обяви кредита за изцяло и  предсрочно изискуем при предпоставки, подробно визирани в договорната норма.

Не се спори, че кредитът е изцяло усвоен от кредитополучетеля. 

От заключението на вещото лице по допуснатата ССЕ е видно, че за периода от датата на отпускане на кредита до датата на подаване от ищеца на заявление за издаване на заповед за изпълнение – 25.01.2013 г. постъпилите суми за погашение на  кредитното задължение на ответницата са в общ размер на 22 236.80 лева, с които са погасени 2 357.70 лева – главница, 19 691.00 лева – договорна лихва, 147.13 лева – лихви просрочена главница, 4.80 лева – такси и 36.17 лева – задължения на ответницата, като дължимият остатък към 25.01.2013 г. е в размер на 50 290.92 лева, от които 47 642.30 лева – главница, 1 452.14 лева – договорна лихва и 1 196.48 лева – наказателна лихва.

I. По въззивната жалба на С.В.С.:

На първо място, предмет на оспорване пред въззивната инстанция е факта на настъпила предсрочна изискуемост на кредитното правоотношение.

Според разрешенията,         дадени в т.18 на ТР № 4/2013 год. от 18.06.2014 год. на ОСГТК на ВКС предсрочната изискуемост съставлява форма на изменение на договорната връзка. Заповедната, респ. искова претенция на кредитора се основават на твърдения за настъпила предсрочна изискуемост на кредитния дълг при наличие на предпоставките от фактическия състав на чл.30.2 от договора.  Ответницата не е оспорила твърденията за настъпилата предсрочна изискуемост в срока по чл. 367, ал.1 ГПК, респ. соченото бездействие има преклудиращ ефект  по арг. от чл. 370 ГПК. На основание чл. 266, ал.1 ГПК разглеждането му от въззивната инстанция е недопустимо, тъй като няма за предмет  факти и обстоятелства, за които съдът следи служебно.

Отделно от изложеното,   съгласно разпоредбата на чл. 30.2.а от  договора  за кредит, банката има право да превърне кредита, заедно с лихвите и другите свързани задължения в предсрочно изискуем при неплащане на която и да е погасителна вноска повече от 5 работни дни.  Предсрочната изискуемост настъпва след отправянето на писмено предизвестие „за срок, определен от банката”. В случай, че до изтичането на срока на писменото предизвестие кредитополучателят изпълни  изискуемото си задължение, банката може „да се откаже от правото си да обяви кредита за изцяло и предсрочно изискуем” – чл.31.

Коментираните разпоредби въвеждат  договорно отклонение от общото правило на чл.71 ЗЗД, произвеждащо обвързващо страните правно действие. Договорно предвидената предсрочна изискуемост не настъпва автоматично,  а съставлява правомощие на банката – кредитор, предполагащо наличието на 1/неизпълнение на кредитополучателя като обективна предпоставка и 2/ едностранно волеизявление за трансформирането на целия дълг в изискуем, надлежно доведено до знанието на длъжника, ведно с предоставянето на срок за доброволно изпълнение.

         От заключението на назначената по делото ССЕ се установява, че последното плащане осъществено от кредитополучателката датира от 04.08.2011 год., след която дата не са постъпвали погашения по кредита.

С писмо, изходящ № 28h-171/26.10.2011 год. банката е уведомила страната, че е в забава досежно плащането на просрочена главница и лихви, подробно конкретизирани в изявлението.  Предоставила е 7-мо дневен срок  за доброволно погасяване на просрочените задължения с изрично предупреждение, че след изтичане на срока ще счита кредита за изцяло и предсрочно изискуем.

Съобщението е връчено лично на кредитополучателката на 26.10.2011 год. По делото е безспорно, че в предоставения 7-мо дневен срок, изискуемите задължения не са погасени.

С оглед на изложеното, съдът приема, че е налице настъпил трансформиращ ефект на нарочното волеизявление на кредитора за отнемане преимуществото на срока по договора. Волеизявлението е предшествано от забава, отговаряща по продължителност  на критериите, визирани в чл.30.2, а. На длъжника е предоставен срок за доброволно изпълнение, който е разумен и обичаен в търговската практика. Изтекъл е срока на адресирано предупреждение за едностранно упражняване на право на кредитора да лиши длъжника от уговорените падежи на разсрочените вноски. Последиците от бездействието на длъжника в срока за доброволно изпълнение са ясно и недвусмислено формулирани. 

Въз основа на изложеното, съдът приема, че предсрочната изискуемост е настъпила на 03.11.2011 год. /7дни след връчване на волеизявлението на кредитора/. Съответно, при предприемане на събиране на дълга по реда на заповедното производство, банката е заявила вече изискуемо задължение, състоящо се от непадежиралите към този момент анюитетни вноски, включително в частта им за възнаградителни лихви и съответно уговореното обещетение за забава в конкретно посочени периоди.  

Неоснователни са доводите на въззивника, че коментираното писмо от 26.10.2011 год. съставлява единствено покана за доброволно изпълнение  и не обективира безусловното волеизявление на кредитора, че трансформира кредита в предсрочно изискуем. Съдържанието на коментираното писмо е достатъчно за квалифицирането му като предизвестие по смисъла на чл. 30.2 като за настъпването на предсрочната изискуемост не е необходимо допълнително волеизявление на кредитора.  По волята на страните, предсрочната изискуемост на дълга настъпва след предварително волеизявление на кредитора с предоставянето на срок за доброволно изпълнение. Изменението в договорната връзка настъпва автоматично след изтичане срока на предизвестие и би могло да бъде осуетено единствено чрез доброволно изпълнение на длъжника.

Въззивницата релевира още доводи за неравноправност на договорните клаузи, допускащи възможността за едностранна корекция на лихвения процент от страна на заемателя– чл.9  от договора за кредит. Възражението е основано на твърдения, че страната не е била информирана за договорното съдържание в цялост, респ. клаузите, регламентиращи договорните и наказателните лихви не са индивидуално договорени. Договорният  регламент касателно начина на изчисляване на лихвите е неясен. Банката е осъществявала едностранна промяна на погасителния план, насочена към завишаване на лихвения процент.

Легална дефиниция на понятието неравноправна клауза се съдържа в чл. 143 ЗЗП, според който неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като в цитираната норма са изброени неизчерпателно отделни хипотези на неравноправни клаузи.

1. Твърденията на страната, че са и наложени договорни клаузи със съдържанието на които не е имала възможност да се запознае предварително следва да се квалифицират като такива за нищожност по смисъла на чл.146, ал.1 ЗЗП и чл. 143, т.9 ЗЗП.

От показанията на св. Диян Йовчев Л. /съпруг на ответницата/ се установява, че през 2007 год., същият се нуждаел спешно от парични средства за подпомагане на собствения си бизнес. Свидетелят вече се намирал в договорни заемни отношения с банката,  а последната поставила условия за отпускането на допълнително кредитиране, изразяващи се в предоставянето на допълнителни обезпечения.  Свидетелят не разполагал с такива. Притискани от времето, ответницата се съгласила да сключи договор за кредит от свое име, средствата от който да предостави на Д.Л., ведно с учредяване на обезпечение – имот на родителите си. Ответницата и свидетелят Д.Л. провели предварителни срещи с банков служител, на които се обсъждало обезпечението, оценката и необходимите документи за кредита. На уговорената дата, ответницата се явила в местния клон на ПИБ,  където банков служител и предоставил предварително подготвен договор. Ответницата подписала същия, без да се запознае със съдържанието му.

Същественото съдържание на договора – главница, срок за връщане, договорни и наказателни лихви е възпроизведен и в последствие сключения договор за ипотека, обективиран в нот.акт 190/26.02.2007 год. по описа на Нотариус П.А., вписан в регистъра на Нотариалната камара  под № 346 с район на действие РС – Нови Пазар.  Нотариалният акт обективира изричното изявление на длъжника, че се е съгласил безусловно с посочените условия.

Гореизложеното обуславя извода за липса на допуснато нарушение по чл. 143, т.9 ЗЗП.

За потребителя е от основно значение да бъде информиран преди сключването на договора за договорните условия и за последиците от това сключване. Именно въз основа на тази информация той взема решение дали да се обвърже с условията, изготвени предварително от продавача или доставчика (вж. решение RWE Vertrieb, EU:C:2013:180, точка 44). Изискването за прозрачност на договорните клаузи, предвидено в Директива 93/13, не може да бъде ограничено единствено до разбираемия характер на тези клаузи от формална и граматическа гледна точка. Доколкото въведената с Директива 93/13 система на защита се основава на идеята, че потребителят е в положението на по-слабата страна в отношенията с продавача или доставчика, по-специално по отношение на степента му на информираност, това изискване за прозрачност трябва да се тълкува разширително . С оглед дадените разрешения в решение С 26/2013 -  Árpád Kásler и Hajnalka Káslerné Rábai срещу OTP Jelzálogbank Zrt съдът следва да определи дали с оглед на всички елементи на релевантните факти, включително публичността на информацията, предоставена от кредитодателя при договаряне на договор за кредит, средният потребител, относително осведомен и в разумни граници наблюдателен и съобразителен, е могъл да установи договорното съдържание, потенциално значимите за него икономически последици и общата себестойност на сключения договор.

 Сключеният договор обективира ясно, разбираемо  и достъпно съществените условия по кредита по смисъла на чл. 58, ал.1 ЗКИ и чл.59, ал.2 ЗКИ, респ. страната е имала възможност да се запознае със същите при проявено желание и грижа към собствените си дела. Спазено е изискването на чл.5 от Директива 93/13, който предвижда, че предлаганото в писмен вид договорно съдържание „се съставя“ на ясен и разбираем език, а потребителят е имал възможност да проучи всички клаузи на договора по смисъла на съображение 20 от Директивата, но не се е възползвал от това.

Следва да се има и предвид, че  механизмът на ценообразуване по договора включва само един относително определен фактор – основния лихвен процент като база за изчисляване на договорните и наказателни лихви по договора. Последният се обявява публично от БНБ и се обнародва в ДВ  – чл.35 ЗБНБ. Следователно – определянето на себестойността на договора  включва приложението на публично оповестими фактори, с оглед на които ответницата, при проява на обичайно дължимата грижа и съобразителност е можела да прецени личните си икономически последици от договора.

2.  Твърденията за нарушени потребителски права в останалата част следва да се квалифицират като попадащи в приложното поле на чл. 143, т.10 ЗЗП. Разпоредбата на чл. 143, т. 10 ЗЗП обявява за неравноправна всяка клауза, която позволява на търговеца или доставчика да променя едностранно условията на договора въз основа на непредвидено в него основание.

Разпоредбата на чл. 9 от договора предвижда, че на банката се дължи възнаградителна лихва в размер на основния лихвен процент на БНБ, увеличен с надбавка от 5, 47 пункта.  Основният лихвен процент съставлява показател, който подлежи на определяне и публично оповестяване ежемесечно от БНБ по реда на ЗБНБ. Анализът на референтните стойности на ОЛП, вкл. и от заключението на ССчЕ сочат, че считано от 2007 год.  ОЛП е претърпял значителни промени, обуславящи размер на договорната лихва между 8,99 /към датата на сключване на договора/ до постепенното й увеличение до 11, 24 /през 2008 год./. Считано от м.март 2009 год. обаче намалението в основния лихвен процент е обусловило траен спад в договорната лихва до позиция от 5,50 към датата на образуване на заповедното производство през 2013 год. . Следователно – обвързването на договорната лихва с показателя основен лихвен процент  не е в ущърб на кредитополучателя, тъй като обективно настъпилите икономически колебания са обусловили трайно намаление в цената, която потребителя плаща за получената финансова услуга. Сочената разпоредба не е неравноправна, тъй като не е във вреда на потребителя и не води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя

Отделно от изложеното, определянето на договорната лихва не съставлява форма на едностранно изменение на договора на основания, които не са изрично предвидени по смисъла на чл. 143, т.10 ЗЗП. ЗКИ допуска дължимата лихва по договора за кредит да се като определя като променлива величина, подлежаща на актуализация – 58 ЗКИ. Съществената престация при ипотечното кредитиране е свързана с дългосрочно ползване на значителни заемни средства, което винаги предполага периодично актуализиране на цената на тази финансова услуга. Основният лихвен процент е в основата и на уреденото с диспозитивна правна норма обезщетение по чл. 86 ЗЗД.  В  случая, дължимото възнаграждение е дефинирано в зависимост от референтен показател, който не се определя едностранно от банката и  дава възможност  да се подели риска от инфлационните процеси и динамиката на финансовия пазар между двете страни по договора.

Останалите доводи на въззивниците касаят  нередовности в представеното от банката извлечение от счетоводни книги като основание за издаване на заповед за незабавно изпълнение. Съображенията, извлечени от актовете по чл. 417 ГПК имат релавантно значение в производството по чл. 419, ал.2 ГПК, но не и в исковото производство по чл. 422 ГПК. Съдът, сезиран с претенция по чл.422 ГПК не е обвързан от представеното изпълнително основание, а следва да изследва по същество материалноправното основание за възникването на заповедния дълг.

              II. По жалбата на ПИБ:

С обжалваният съдебен акт ШОС е приел, че  договорната клауза по т.11, раздел V, уреждаща дължимата наказателна лихва е неравноправна по смисъла на чл.143, т.5 ЗЗП, доколкото задължава кредитополучателя да заплати необосновано високо обезщетение, посредством което се стига до обогатяване на банката без правно основание.

Срещу решението в коментираната част са наведени доводи за обвързващото действие  на сключения договор – чл. 20а, ал.1 ЗЗД. Мораторното обезщетение не надхвърля пределите на нравствена допустимост и е индивидуално договорено. Отделно от изложеното, нищожната клауза следва да се замести по право от разпоредбата на чл. 33, ал.2 ЗПК /нов/ и чл.19, ал.2 ЗПК /отм./ като на ищеца следва да бъде присъдена законната лихва за съответния период. Горното следва и от разпоредбата на чл. 309аТЗ. 

На първо място, по делото не  е проведено доказване от ищеца, че клаузата, регламентираща наказателните лихви е индивидуално уговорена, поради което не съществува законова пречка за прогласяване нищожността й с оглед разпоредбата на  чл.146, ал.1 ЗЗП /Определение № 72 от 13.02.2013 г., т.дело№ 802/2012, ВКС, ТК, II ТО/. На основание чл. 146, ал.2 ЗЗП не са индивидуално договорени клаузите в предварително изготвените от търговеца/доставчик договори, върху чието съдържание потребителят не е имал възможност да влияе, както и в случаите на договор при общи условия. Тежестта на доказване, че дадена клауза е индивидуално уговорена, пада изцяло върху търговеца/доставчик.

Не съществуват пречки за приложение на чл. 146, ал.1 ЗЗП и с оглед обвързващото действие на договорите по смисъла на чл. 20а ЗЗД.  Защитата на правата на потребителите е въздигната в конституционен принцип в разпоредбата на чл.19, ал.2 Конституцията на РБ и е една от основните защити в политиките на Европейския съюз.  Нормите, регламентиращи потребителската защита имат характера на имепративни и специални такива. С оглед изричната разпоредба на чл. 143, т.5 ЗЗП съдът е компетентен да прецени прекомерността на уговорените в договора санкционни последици, вкл. и служебно (Решение на Съда (голям състав) от 9 ноември 2010 година по дело C-137/08 (VB Penzugyi Lizing Zrt. срещу Ferenc Schneider), Решение от 4 юни 2009 г. по дело Pannon GSM, С – 243/ 08)

Уговорката за наказателна лихва, която да се заплаща в случай на пропуснат срок за плащане на паричен дълг с фиксиран падеж изцяло покрива характеристиките на неустойка за забава (чл. 92 ЗЗД).  Наказателната лихва по договора се формира от два основни компонента – договорната лихва по чл. 9, раздел V , ведно с надбавка във фиксиран размер от 20 пункта. Съобразно заключението на ССЕ, размерът на наказателната лихва в исковия период при договорения изчислителен способ възлиза на около средно 25,5% за година.

Действително, завишеният размер на мораторната неустойка се налага от естеството на това акцесорно съглашение и неговите обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, допустими от закона (Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 г., ОСTK).

Същевременно, съгласно практиката на СЕС /решение от 14.03.2013 год. по дело С- 415/2011 год. – пар.74/ при преценка на прекомерността съдът „следва да изследва националните правни норми, които следва да се приложат за правоотношенията между страните при липса на уговорка в това отношение в съответния договор или в различните сключени с потребители договори от този вид, и от друга страна, размера на определената лихва за забава спрямо този на законната лихва, за да провери дали с определената лихва за забава може да се гарантира осъществяването на целите, преследвани с нея в съответната държава членка, и дали тя не надхвърля необходимото за постигането на тези цели”.

Националната правна уредба не съдържа разпоредби, ограничаващи размера на мораторната неустойка при договори за кредит, обезпечени с ипотека, сключени преди приемането на новия ЗПКредит. Регламентираната с подзаконови нормативни актове законна лихва върху просрочени парични задължения по смисъла на чл. 86 ЗЗД  и чл. 309а, ал.1 ТЗ възлиза на 10 пункта над основния лихвен процент. Предвид изложеното, надбавка от 20%  над договорната  лихва за редовно ползване в срок следва да се счита несъответна на предвидимите вреди за кредитора, Неустоечната клауза съставлява обременяващо потребителя обезщетение с прекомерен характер. Банката –въззивник не твърди и не е ангажирала доказателства, че осъщественото през 2007 год. договаряне на наказателната лихва съответства по размер на санкционните последици, уговорени в други договори с потребители от същия тип.

С оглед на изложеното, съдът приема, че договорният регламент касателно наказателните лихви по договора съставлява неравноправно договоряне и е недействителен в разглежданата част, на основание чл. 146, ал.1 ЗЗП.

По претендираното заместване на клаузата с размера на обезщетението по чл. 86 ЗЗД:  Съдът на ЕС по дело № С-618/2010 год. е дал изрично разяснение, че в случаите на неравноправни клаузи националните съдилища са длъжни само да не прилагат тези клаузи, но не са овластени да изменят съдържанието им. Така в пар. 69 от решението е разяснено, че „ако на националния съд бъде позволено да изменя съдържанието на неравноправните клаузи в такива договори, подобно правомощие би могло да застраши постигането на дългосрочната цел на член 7 от Директива 93/13. Всъщност това правомощие би способствало за премахването на възпиращия ефект, който се упражнява върху продавачите и доставчиците чрез самото неприлагане на неравноправните клаузи спрямо потребителя…., доколкото продавачите и доставчиците биха останали изкушени да използват посочените клаузи, ако знаят, че дори и въпросните клаузи да бъдат обявени за нищожни, договорът ще може да бъде допълнен в нужната степен от националния съд, така че да се съхранят интересите им.”. Посочената теза е доразвита в последващо решение на СЕС по дело С-26/2013 год. в смисъл, че член 6, параграф 1 от Директива 93/13 допуска национална правна уредба, която дава възможност на националния съд да отстрани причините за недействителността на неравноправната клауза, като замести тази клауза с диспозитивна разпоредба от националното право, но само ако договорът не може да се изпълни без неравноправната клауза. Уговорената наказателна лихва не е част от същественото съдържание, от основния предмет по договора, поради което националният съд не разполага с правомощието да редуцира размера на уговорената мораторна неустойка. Нормите на чл. 33, ал.2 ЗПК не се прилагат към настоящия казус с оглед пар.5 ПЗР на ЗПК. Не се прилага и разпоредбата на чл.19 ЗПК /отм./ с оглед ограниченията в обхвата на същия и конкретно – чл.3, ал.5, т.1. 

С оглед на изложеното, съдът приема, че предявената  въззивна жалба на ПИБ е неоснователна.

Страните не са навели други конкретни доводи против постановения съдебен акт като предметните предели на въззивната проверка са ограничени от правилото на чл. 269 ГПК.

В съответствие с изложеното, обжалваното съдебно решение следва да бъде потвърдено в цялост.

С оглед неоснователността на предявените въззивни жалби, сторените разноски остават в тежест на страната, която ги е направила.

Водим от горното, съдът

 

Р Е Ш И:

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 108/24.10.2014 год., постановено по т.д.№ 362/2013 год. по описа на ШОС.

РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване в едномесечен срок то връчването му на страните пред ВКС при условията на чл. 280 ГПК.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ                                                     ЧЛЕНОВЕ