РЕШЕНИЕ

 

 

 

Номер      27/06.02.2015 г.                                    град Варна                                                             

 

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

 

Варненски апелативен съд     Търговско отделение                      Първи състав

на      двадесет и седми януари                                                          Година 2015 в публично заседание в следния състав:

 

                          ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРА ХРИСТОВА

                                    ЧЛЕНОВE:  ВИЛИЯН ПЕТРОВ         

                                             КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА                                     

Секретар Д.Ч.

като разгледа докладваното от Мара Христова

в.т. дело номер   766           по описа за 2014 година,

за да се произнесе, взе предвид следното:                                                       

          Производството е образувано по въззивна жалба на „М” АД гр. София срещу решение №918/14.10.2014 г. по т.д. №2389/13 г. на Варненски окръжен съд, с което е отхвърлен предявения от „М” АД

против „Ф” ЕООД гр. Варна установителен иск по чл.422 ал.1 ГПК, като е прието за установено в отношенията между страните по спора, че ответникът не дължи на ищеца сумата от 37 091,07 евро – непогасени месечни вноски по сключен между тях договор за заем №7-1434/27.07.2012 г., както и сумата от 4 980 евро – еднократно обезщетение в размер на 20% от заемната сума.

          Въззеивникът навежда доводи за неправилност на първоинстанционното решение предвид неговата материална и процесуална незаконосъобразност. Счита, че окръжният съд в нарушение на процесуалния закон е разгледал възражения на ответника, каквито не се съдържат в отговора на исковата молба. Излага съображения досежно специалния характер на нормата на чл.60 ал.2 ЗКИ, който я прави неприложима към конкретния случай. В тази връзка се позовава на приложимостта на общите облигационни правила по договор за заем. Допълнителни аргументи в тази насока черпи и от обстоятелството, че издадената заповед за изпълнение е на осн. чл.417 т.3 ГПК, а именно нотариално заверен договор за учредяване на ипотека върху недвижим имот. Моли за отмяна на решението и постановяване на друго от настоящата инстанция, с което се уважи предявения иск ведно с присъждане всички сторени съдебно-деловодни разноски.

          Въззиваемата страна „Ф” ЕООД гр. Варна не е изразила становище по жалбата.

          Въззивната жалба е редовна, подадена е в срок от надлежна страна срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт, поради което съдът я намира за допустима.

          Разгледана по същество, същата е частично основателна по следните съображения:

От събраните по делото доказателства се установява, че между страните валидно е възникнало облигационно правоотношение по договор за заем №7-1434/27.07.2012 г., за който са приложими разпоредбите на чл.240 и сл. ЗЗД.

          Настоящият състав намира за неоснователно възражението на ответника за недействителност на договора с оглед наведеното в отговора на исковата молба твърдение за осъществявана от ищеца нелицензирана съобразно ЗКИ банкова дейност. „М” АД гр. София е със статут на финансова институция по см. на чл.3 ал.1 т.3 от ЗКИ. Последното се установява от извършена справка по общодостъпния на електронния сайт на БНБ регистър на финансовите институции по чл.3 ал.3 ЗКИ, в който регистър ищецът е вписан под №69. Неоснователно е и възражението за недействителност на договора поради противоречието му със Закона за потребителския кредит и Закона за защита на потребителите, тъй като ответникът не попада в кръга на лицата по чл.9 ал.3 ЗПК, поради което разпоредбите им са неприложими за конкретния случай.

          Ответникът не оспорва факта на получаване на главницата по договора но твърди, че е получил заемната сума от 24 900 евро, намалена с 10%. Оспорва кумулирането на договорната /възнаградителната/ лихва до края на кредитния период с неустойки и рискови премии. Прави възражение за нищожност поради противоречие с добрите нрави по чл.26 ал.1 ЗЗД на уговорената неустойка за забава от 0,25% на ден и на еднократната неустойка от 20% /в отговора неправилно е посочен размера й от 10%/. Други възражения не са наведени, както с отговора на исковата молба, а така също и с възражението срещу заповедта за изпълнение по чл.414 ал.1 ГПК, които съдът в производството по чл.422 ГПК също е длъжен да разгледа съобразно  постановките в т.11.а. на ТР №4/18.06.2014 г. на ВКС по тълк.д. №4/2013 г.,  ОСГТК.

          Договорът за заем е реален. За да се счита сключен не е достатъчно страните да постигнат съгласие. Предаването /предоставянето/ на заемната сума е елемент от фактическият му състав. Видно от съдържанието на нотариалния акт за учредяване на  договорна ипотека върху недвижим имот /по гр.д. №15386/13 на ВРС/, сключен между „М” АД гр. София в качеството му на заемодател и ипотекарен кредитор и „Ф” ЕООД гр. Варна – заемател и ипотекарен гарант, ищецът е предоставил в заем на ответника парична сума от 24 900 евро, която ответникът се е задължил да върне в срок до 20.07.2017 г.. Тази сума формира главницата по договора за заем от 27.07.2012 г., получена от ответното дружество, и съответно подлежаща на връщане съобразно реда и условията на същия договор. Съобразно чл.4/1/ заемателят дължи договорна /възнаградителна/ годишна лихва в размер на 11% от заемната сума, начислявана върху нея от датата на предаване на заемната сума. Заемателят заплаща допълнително и месечна рискова премия в размер на 0,50% върху заемната сума – чл.4/4/, намиращ се в раздела „Дължимо възнаграждение”. Тълкувайки тази договорна уговорка по правилата на чл.20 ЗЗД, настоящият състав на съда приема, че волята на страните е към годишната възнаградителна лихва от 11% месечно да се добавя и възнаградителна лихва от по 0,50%. Последното безспорно се установява и от посочения в нотариалния акт начин по който се формира размера на месечните погасителни вноски - три броя по 352,75 евро и 57 броя по 687,32 евро.

          Ищецът признава извършеното от ответника плащане общо на сумата от 3 144,42 евро, която сума е приспадната от задължението. В тежест на ответната страна е да установи извършени от нея други погашения на дълга, което не е сторено, тъй като поради невнасяне на определения от съда за тази страна депозит за допуснатата в първата инстанция ССЕ, същата не е изготвена. Пред настоящата инстанция ответникът – въззиваем не е изразил становище по жалбата, нито е поискал събирането на доказателства в тази насока, поради което и съобразно разпоредбата на чл.161 ГПК съдът намира иска за главницата и възнаградителната лихва в общ размер от 37 091,07 евро за основателен и доказан.

          Ответникът е направил възражение за нищожност по чл.26 ал.1 ЗЗД на клаузата за еднократно обезщетение по пункт първи от договорната ипотека, съответно чл.19 от договора за заем от 27.07.2012 г., в размер на 20% от заемната сума или 4 980 евро. Съдът го намира за основателно поради следното:

          Тази договорна клауза по характера си съставлява клауза за компенсаторна неустойка, тъй като цели да обезщети допълнително изправната по договора страна - заемодател в случай, че заемателят просрочи плащането на три поредни вноски по чл.5 ал.2 от договора. Наред с това по силата на чл.18 от същия договор, заемателят дължи на заемодателя и неустойка за забава в плащането на която да е вноска по чл.5 ал.2 в размер на 0,25% на ден. Тази неустойка на е предмет на спора, но тъй като ответникът продължава да е в забава в плащането на вноските по погасителния план, към задължението му съгласно клаузата на чл.18 би могла да се начислява и тя. Последното обосновава извода, че клаузата на чл.19 от договора за заем, с която допълнително освен неустойка за забава на същите задължения е договорена и еднократна неустойка от 20% върху заемната сума,  действително противоречи на добрите нрави, поради което и на осн. чл.26 ал.1 ЗЗД съдът я намира за нищожна. На това основание иска в тази му част за сумата от 4 980 евро е неоснователен и следва да се отхвърли.

          Относно настъпването на предсрочната изискуемост на вземането  за главницата и възнаградителната лихва, така както същото е посочено по-горе в мотивите в общ размер от 37 091,07 евро, съдът приема, че настъпването на този факт се предпоставя единствено от уговореното в чл.20 на договора за заем от 27.07.2012 г. във вр. с пункт 3 от договорната ипотека и факта на неплащането на падежа /20 число на съответния месец/ на която и да е вноска по чл.5 ал.2 от заемателя, които факти са установени. Ответното дружество не е оспорило нейното настъпване, нито е навело каквито и да било възражения в тази насока с отговора на исковата молба, а така също и в хода на производството пред първата инстанция, поради което и съдът няма какво да обсъжда.

          Предвид изложеното иска е основателен и доказан  за сумата от 37 091,07 евро и се уважава, а за сумата от 4 980 евро – се отхвърля.

          Като е отхвърлил иска изцяло, окръжният съд е постановил частично неправилно решение, което следва да се измени.

          С оглед изхода на делото при съобразяване на т.12 от ТР №4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, на осн. чл.78 ал.1 ГПК на ищеца се присъждат сторените от него разноски в общ размер от 8 584,46 лв., от които 1 450,88 лв. – разноски в заповедното производство и 7 133,58 лв. – разноски за двете инстанции.

          Водим от горното, съдът

 

                                                Р  Е  Ш  И  :

 

          ОТМЕНЯ решение № 918/14.10.2014 г. по т.д. № 2389/2013 г. на Варненски окръжен съд в частта с която е отхвърлен иска на „М” АД гр. София срещу „Ф” ЕООД гр. Варна с правно основание чл.422 ал.1 ГПК за сумата от 37 091,07 евро – непогасени месечни вноски, дължими по договор за заем №7-1434/27.07.2012 г., и вместо него ПОСТАНОВЯВА:

          ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО, че „Ф” ЕООД, ЕИК 201547241, гр. Варна, р-н „Мт” ул.”Е С” №Х ет.Х, офис Х, дължи на „М” АД, ЕИК ХХХХХХХХХ, гр. С р-н „В”, „Св.Св. К и М” №118-120 ет.1, ап.22, сумата от 37 091,07 евро – непогасени месечни вноски , дължими по договор за заем №7-1434/27.07.2012 г. и нотариален акт за учредяване на договорна ипотека върху недвижим имот  №21, т. VI, рег. №1612, дело №573/2012 г. по описа на нотариус А Н, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 07.06.2013 г., датата на депозиране на заявление за издаване на заповед за изпълнение, до окончателното й изплащане, както сумата от 1 450,88 лв. – разноски в заповедното производство и сумата от 7 133,58 лв. – разноски за двете инстанции на осн. чл.78 ал.1 ГПК.

          ПОТВЪРЖДАВА решението в останалата му отхвърлителна част за сумата от 4 980 евро – еднократно обезщетение в размер на 20% от заемната сума по договор за заем №7-1434/27.07.2012 г.

          Решението подлежи на обжалване пред ВКС на РБ в едномесечен срок от съобщаването му.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                      ЧЛЕНОВЕ:1.                         2.