Р Е Ш Е Н И Е № 68

 

Гр.Варна, 68/ 12.03.2014 год.

 

В   И М Е Т О   Н А   Н А Р О Д А

 

ВАРНЕНСКИ АПЕЛАТИВЕН СЪД, търговско отделение, в публично съдебно заседание на 22.01.2014 г. в състав:

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАГДАЛЕНА НЕДЕВА

ЧЛЕНОВЕ: РАДОСЛАВ СЛАВОВ

ПЕТЯ ХОРОЗОВА

 

При участието на секретаря Е.Т., като разгледа докладваното от съдия П. ХОРОЗОВА въззивно т.д.№ 793/2013 г. по описа на ВАпС, за да се произнесе, взе предвид:

 

Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.

Въззивникът СД Б.- Й., К. и СИЕ гр. К., обл.Шумен, обжалва решение № 120/03.10.2013 г. по т.д.№ 368/2013 г. по описа на Шуменски окръжен съд, с което по реда на чл.422 ГПК е признато за установено, че дружеството дължи на Р.К.К. сумата 50 000 лв. по запис на заповед от 21.04.2008 г., по която е издадена заповед за изпълнение по чл.417 ГПК по ч.гр.д.№ 14711/2012 г. на ВРС.

Жалбата е депозирана в законоустановения срок, от легитимирано лице и е редовна, поради което подлежи на разглеждане по същество.

В нея се съдържат оплаквания за неправилност на съдебния акт /необоснованост, нарушения на материалния и процесуалния закон/, въз основа на които се моли обжалваното решение да бъде отменено и да бъде постановено друго, с което исковата претенция да бъде отхвърлена.

Въззиваемият Р.К.К. *** с писмен отговор оспорва жалбата и моли за потвърждаване на решението, ведно с присъждане на сторените съдебно-деловодни разноски.

За да се произнесе в рамките на въззивното производство, съдът съобрази следното:

Спазени са изискванията на закона, относими към допустимостта на производството по чл.415 ГПК вр. чл.422 ГПК. Длъжникът е възразил своевременно против дължимостта на сумата, а кредиторът - също в указания срок - е предявил иска за установяване на вземането си, което се установява от следните факти:

Със заповед № 8095/12.10.2012 г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК, издадена по ч.гр.д. № 14711/2012 г. на ВРС, е разпоредено длъжникът СД Б.- Й., К. и СИЕ да заплати на кредитора Р.К.К. сумата 50 000 лв. – главница, произтичаща от запис на заповед изд. на 21.04.2008 г. с падеж за плащане – 01.05.2010 г., на основание чл.417 т.9 пр.І ГПК, ведно със законната лихва от датата на подаване на настоящото заявление – 11.10.2012 г. до окончателното изплащане на задължението, на основание чл.86 ал.1 ЗЗД, както и направените в заповедното производство разноски в размер на 1000 лв., представляващи заплатената държавна такса, на основание чл.78 ал.1 ГПК. Заповедта за изпълнение е връчена на длъжника на 16.01.2013 г., а възражението по чл.414 ГПК е депозирано пред ВРС на 25.01.2013 г. На 13.02.2013 г. кредиторът е уведомен за постъпилото в срок възражение и възможността да предяви иск относно съществуване на вземането в едномесечен срок. Исковата молба е подадена на 21.02.2013 г.

Исковото производството се е развило като такова по общия съдопроизводствен ред /с едностранна размяна на книжа/.

На 14.03.2013 г. на длъжника е връчен препис от исковата молба с указания, че може да представи писмен отговор в едномесечен срок. Такъв е депозиран на 10.04.2013 г. В него се възразява, че дружеството няма договорни отношения с ищеца по договор за заем, такъв не е подписван, нито е получавана исковата сума. Няма решение на ОС за подписване на запис на заповед или договор за заем. Записът на заповед вероятно е бил подпъхнат за подписване като обезпечение на договор за строителство с варненска фирма, но правоотношение между ищеца и ответника няма. Представляващият дружеството П.Б.Й. е нямал представителна власт да сключва договори за заем.

В първото съдебно заседание с оглед възраженията на ответника ищецът представя договор за паричен заем от 21.04.2008 г. и разписка относно получената по договора сума от 50 000 лв. от същата дата. Твърди, че записът на заповед е подписан с гаранционна функция – като обезпечение на сключения между страните договор за заем. Ответникът моли договорът и разписката да бъдат представени в оригинал и да се извърши проверка на автентичността на подписа на П.Й.. Евентуално поддържа, че договорът за заем е нищожен, т.к. представителят е действал извън предоставените му пълномощия от другия съдружник.

Съдът, като взе предвид становищата на страните по предмета на спора и събраните по делото доказателства, приема за установено следното от фактическа и правна страна:

Записът на заповед от 21.04.2008 г. с издател - СД Б.- Й., К. и СИЕ чрез П.Б.Й. отговаря напълно на изискванията на чл.535 ТЗ и спор по този въпрос между страните липсва. Видно от договора за паричен заем, подписан на датата на издаване на записа на заповед, и разписката от същата дата, между ищеца и ответника, представляван отново от П.Б.Й., е бил сключен договор за заем за сумата 50 000 лв. От заключението по назначената по делото графологична експертиза се установява, че подписът под двата документа принадлежи на лицето, посочено като негов автор – П.Й., т.е. те са автентични. Ответникът е оспорил заключението на вещото лице и е поискал своевременно назначаването на тричленна СГЕ, но съдът е преценил, че същото е в достатъчна степен надеждно и обосновано, поради което и е отхвърлил доказателственото искане. Въпреки възможностите на чл.266 ГПК, допускащи събирането на нови доказателства в определени хипотези, това искане не е подновено пред въззивната инстанция.

Видно от вписванията в ТР към момента на пререгистрацията към 20.01.2012 г. и понастоящем, представителството на дружеството се осъществява от двамата неограничено отговорни съдружници – П.Б.Й. и С.П.К. „заедно и поотделно с общо съгласие”. Като актуален е обявен учредителният договор от 1990 г., в който липсва раздел, относим към представителството на СД. Според договора, съдружниците вземат решения във връзка с дейността на фирмата, придобиването или отчуждаването на основни средства, приемане на нови членове и промяна в учредителния договор с единодушие. Във връзка с обикновената дейност на фирмата и сделките й, всеки съдружник може да взема решения сам, като тези решения подлежат на одобрение от останалите съдружници. При неодобрение от страна на последните или при настъпил вредоносен за фирмата резултат, съдружникът носи пълна отговорност спрямо дружеството и третите лица за взетото решение. За неуредените в договора хипотези се прилага действащото законодателство.

След направена справка по фирменото дело на търговеца във вида, съществуващ в ТР, се установява, че дружеството е било регистрирано като колективна фирма на граждани „Б.” през 1990 г., а представителството й е осъществявано от тримата съдружници – заедно и поотделно. Впоследствие не са вписвани други промени в представителството, освен заличаването на починалия съдружник Б.Й.К.. С протокол от 04.01.1997 г. оставащите съдружници са заявили, че СД ще продължи да се представлява от тях – заедно и поотделно. Същото обстоятелство фигурира и в издаденото удостоверението за пререгистрация на СД Б.- Й., К. и СИЕ № 1480/06.08.2010 г. Отделно от това е посочено, че решенията се вземат с общо съгласие. Последното не произтича от конкретно решение, постановено по ф.д.№ 1480/06.08.2010 г.

Представителството на СД касае отношенията му с трети лица /вж. Гл. Единадесета, Раздел ІІІ от ТЗ/. Съгласно чл.89 ТЗ, всеки съдружник представлява дружеството, освен ако в дружествения договор не е предвидено друго, а ограниченията в представителната власт на съдружника имат действие спрямо третите добросъвестни лица, ако са вписани в ТР. Управлението на СД от друга страна е относимо към вътрешните отношения в дружеството – Гл. Единадесета, Раздел ІІ ТЗ, озаглавен „Отношения между съдружниците”. Съгласно ограничението на чл.84 ал.2 ТЗ, за придобиване и разпореждане с вещни права върху недвижими имоти, за назначаване на управител, който не е съдружник, както и за сключване на договори за паричен заем в размер, по-голям от определения в учредителния договор, е необходимо съгласието на всички съдружници.

Неспазването на нормите, регулиращи вътрешните отношения в дружеството, не се отразява върху действителността на сключените сделки с трети лица /по аргументи и от ТР № 3/15.11.2013 г. на ОСГТК, т.1/. В този смисъл е и текстът на учредителния договор, според който всеки от съдружниците може да действа самостоятелно и да ангажира дружеството, сключвайки сделки с трети лица, а ако действията му не бъдат /т.е. впоследствие/ одобрени или нанесат вреди, той носи пълна имуществена отговорност.

Сключването на договор за паричен заем може да се третира като част от обикновената дейност на СД или не, в зависимост от размера на сумата, посочена в учредителния договор, съгласно нормата на чл.84 ал.2 ТЗ. Т.к. посочената разпоредба в тази част е диспозитивна, а учредителният договор не съдържа подобно разграничение, не може да се счете, че всеки договор за получаване на паричен заем се нуждае от единодушното решение на съдружниците. Но дори да се възприеме обратното тълкуване, то не би имало значение за отношенията с третите лица. В ТР към момента на сключването на договора за заем липсва вписване на подобно ограничение в представителната власт на съдружниците. Формулировката, отразена понастоящем в ТР /„заедно и поотделно с общо съгласие”/ не произтича пряко от дружествения договор и създава неяснота относно прилагането й на практика. Отделното представителство по дефиниция не изисква общо съгласие, напротив, от такова има нужда само, когато представителната власт се упражнява съвместно от повече лица. Неяснотите, изискващи тълкуване на вписаното обстоятелство, не могат да се прилагат в ущърб на третите лица, т.к. вписването е уредено в тяхна защита. Отделно от горното, вписването е осъществено въз основа на заявление А2, в което като начин на представляване на СД отново е посочено, че дружествето се представлява от съдружниците му заедно и поотделно.

С оглед горното въззивният съд намира, че представляващият дружеството П.Й. валидно го е задължил по процесния договор за заем от 21.04.2010 г. и не са налице пороци, които да препятстват реализиране на отговорността на длъжника за неговото изпълнение. Същото е относимо и за поемането на менителничното задължение във връзка с договора. В този смисъл са и изложените от ШОС подробни мотиви в обжалваното решение, които настоящият съдебен състав счита за правилни и към които в допълнение препраща.

Макар записът на заповед да е самостоятелно основание, установяващо дължимостта на посоченото в него вземане, в конкретния случай е въведена и доказана и неговата кауза. По тези съображения съдът заключава, че сумата по запис на заповед от 21.04.2008 г. в размер на 50 000 лв., издаден с гаранционна функция досежно изпълнението на договор за заем от същата дата, е дължима. Поради съвпадане на изводите на двете инстанции по предмета на спора, решението, предмет на въззивната проверка, следва да бъде потвърдено.

След приключване на устните състезания е постъпила молба от въззивника за спиране на производството по делото, до приключване на ДП № 203/2014 г. по описа на І РУ „П” при ОД на МВР Варна, касаещо използването на неистински документ – запис на заповед от 21.04.2008 г. В тази връзка съдът намира за нужно да посочи, че образуването на досъдебно производство по въпроси, имащи значение за разрешаването на предявен пред съда гражданско-правен спор, не е предвидено като основание за спиране, съгласно изричната разпоредба на чл.229 ГПК, по приложението на която има и трайна съдебна практика.

С оглед изхода от спора, в полза на въззиваемата страна следва да бъдат присъдени и сторените от нея за настоящата инстанция съдебно-деловодни разноски, доказани по изискуемия ред, в размер на 1 450 лв.

Водим от горното, Варненският апелативен съд

 

Р   Е   Ш   И :

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 120/03.10.2013 г. по т.д.№ 368/2013 г. по описа на Шуменски окръжен съд.

ОСЪЖДА СД Б.- Й., К. и СИЕ с ЕИК ХХХХХХХХХ, рег. в гр.Ш., ул.”Г.Д.” № ХХХ да заплати на Р.К.К. ***1 450 лв. – съдебно-деловодни разноски за въззивната инстанция.

Решението подлежи на касационно обжалване в едномесечен срок от връчването му на страните пред Върховния касационен съд.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                            ЧЛЕНОВЕ: