Р Е Ш Е Н И Е

 

67

 

гр.Варна, 12.03.2014 г.

 

ВАРНЕНСКИЯТ АПЕЛАТИВЕН СЪД, търговско отделение, в открито съдебно заседание на 25.02.2014 год. в състав:

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ: РАДОСЛАВ СЛАВОВ

ЧЛЕНОВЕ: АНЕТА БРАТАНОВА

                                                                                      КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА

 

като разгледа докладваното от съдия А.Братанова в.гр.д.№ 833/2013 год., за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е с правно основание чл.258 и следв. ГПК и е образувано по въззивна жалба от „У.Л.” АД – София против решение № 858/09.10.2013 год., постановено по т.д.№ 141/2013 год. по описа на ВОС, с което е отхвърлен  предявения от страната против „М.-ХХ” ЕООД – Варна иск с правно основание чл. 422 ГПК за установяване на вземане в размер на 34 088, 30 евро, дължимо по запис на заповед от 13.02.2007 год.

В предявената въззивна жалба се излага, че постановеният съдебен акт е неправилен. Изводът на съда, че процесният запис на заповед обезпечава единствено задълженията за лизингови вноски по договора за лизинг е немотивиран, неправилен, несъобразен с доказателствата по делото и волята на страните, обективирана в чл. 19, ал.5 от договора. Претенцията съставлява математически сбор от вземанията, възникнали по каузалното лизингово правоотношение - просрочени главници с ДДС, просрочена възнаградителна лихва; законна лихва за забава, начислена след датата на прекратяване на договора за лизинг.  Размерът на претенцията е установен чрез заключение на ССЕ, изготвена при съобразяване на осъществените погашения от ответника и отнасянето им в поредност обезщетителни лихви, възнаградителни лихви и главница.  Редът за погасяване съответства на определеното в чл. 76, ал.2 ЗЗД.  Изводът на съда за недължимост на лизингови вноски е неправилен.  Съдът е игнорирал задълженията на лизингополучателя за неустойки и разноски съобразно изготвената от вещото лице Таблица „Справка за задълженията и плащанията  по договор за финансов лизинг”.  Осъществените плащания имат погасително действие в поредността, указана в чл. 76, ал.2 ЗЗД и не водят до редуциране на лизинговите вноски.

Въззиваемата страна не е депозирала отговор в срока по чл. 263, ал.1 ГПК.

За да се произнесе по спора, съдът съобрази следното:

Въззивната жалба е депозирана в срок, от надлежна страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Същата отговаря на императивните изисквания на чл.260 – 261 ГПК. На посоченото основание, жалбата е процесуално допустима.

  ОС – Варна е бил сезиран с искова молба, предявена от „У.Л.” АД  - София ЗА ПРИЕМАНЕ ЗА УСТАНОВЕНО, че ответникът „М.-ХХ” ЕООД – Варна дължи на ищеца  заплащане на вземането по заповед за изпълнение на парично задължение по чл.417 ГПК, издадена по ч.гр.д.№ 9467/2012 год.  по описа на РС – Варна. Паричното задължение  възлиза на 34 088, 30 евро – главница, ведно със законната лихва, от датата на подаване на заявлението 02.07.2012 год. до окончателното погасяване, ведно със сторените разноски в заповедното производство. Вземането – предмет на заповедта за изпълнение е обективирано в запис на заповед от 13.02.2007 год., съдържащ  всички необходими реквизити по чл.535 ТЗ и произвеждащ обвързващо издателя „М.-ХХ” ЕООД– Варна правно действие. Предявяването на записа след изтичането на определения от издателя срок по чл.  487, ал.1 ТЗ не води до преюдициране на ефекта и съответно до основателност на абсолютното възражение по чл. 514 ТЗ на задълженото по ефекта лице. Задължението за заплащане на паричната сума е поето от издателя на записа на заповед от момента на подписване на документа, а предявяването на плащане съставлява покана за изпълнение на поетото задължение. Независимо от начина на определяне на падежа, предвид положението на издателя на записа на заповед, който е платец по ефекта, непредявяването на записа на заповед за плащане не рефлектира върху възможността за принудително реализиране на вземането по изпълнителния титул. Непредявяването на записа на заповед за плащане в срок води до загубване на правата по него само по отношение на регресно отговорните лица-джирантите и техните авалисти. Това разбиране е в съответствие с изрично разпореденото в чл. 514, ал. 1 ТЗ. По приложението на чл. 514, ал. 1, т. 1 ТЗ практиката на ВКС е последователна, включително е налице и задължителна такава - ТР № 1/2005 г. на ОСГК на ВКС.

Неоснователно е и възражението за прескрибиране на менителничния ефект  поради изтичане на специалната погасителна давност за предявяване на прекия иск срещу издателя. Записът на заповед следва да бъде предявен в срока по чл. 487, ал. 1, изр.3 ТЗ, който в настоящия случай възлиза на 30 месеца от издаването т.е. 13.08.2009 год.  От този момент започва да тече тригодишният срок по чл. 531, ал. 1 ТЗ. Кредиторът е депозирал заявление за издаване на заповед за изпълнение на 02.07.2012 год., което по арг. от чл. 116, б.”в” ГПК прекъсва давността. Следователно – прекият иск по записа не е погасен по давност.  

Предявената претенция е с правно основание чл.422 вр. чл.415, ал.1 ГПК. Искът е предявен при спазване на особените процесуални изисквания на чл.415 вр. чл.414 ГПК и е процесуално допустим. Предмет на иска е фактическата, материалната, действителната дължимост на сумите – предмет на издадената заповед за изпълнение. В това производство, ищецът следва да докаже факта, от който произтича вземането му, респ. ответникът – възраженията си срещу него.

Между страните не се спори, че процесният запис на заповед, послужил като основание за издаване на заповедта за изпълнение е съставен в изпълнение на чл. 4 от споразумение към договор за финансов лизинг № 4837/15.06.2006 год., подписано на 13.02.2007 год. По силата на същото, лизингополучателят ЕТ „М.-ХХ-М.С.” е прехвърлил всички свои права и задължения по договор за финансов лизинг № 4837/15.06.2006 год. в полза на «М.– ХХ» ЕООД със съгласието на кредитора – «У.л.» АД. Осъществената промяна в субектите на правоотношението съставлява субективна новация – чл.107 ЗЗД.

Съгласно чл. 4 от споразумението, новият лизингополучател е поел задължение за обезпечаване на новирания дълг чрез издаване на запис на заповед при условия, визирани в лизинговия договор.  В разпоредбата на чл.19, ал.15 от договора, страните са уговорили  издаването на гаранционен запис на заповед, обезпечаващ „редовното и точно заплащане на всички суми по договора, както и на сумите на договорните неустойки и лихви за забава”.  Следователно – гаранционният характер на записа се разпростира по отношение на всички главни и акцесорни задължения на лизингополучателя и не е ограничен до конкретен вид задължение или за конкретен период. Изцяло от волята на договарящите страни зависи дали задълженията по каузалното правоотношение ще бъдат обезпечени от длъжника с един или с няколко записа на заповед; дали обезпечителната функция на записа на заповед ще се разпростре само върху задължения, възникнали през отделен период от съществуването на каузалното правоотношение, или за всички задължения, произлезли от каузалната сделка -  Определение № 223 от 3.04.2013 г. на ВКС по т. д. № 740/2012 г., II т. о.

Соченият правен извод не се разколебава от уговорката, че сумата по записа е равна на лизинговата цена. Разглежданата договорна разпоредба има за цел единствено да определи размера на притезанието по ефекта, но не и неговата кауза.  Страните изрично са предвидили във вътрешните им отношения и че  главницата по записа ще се счита намалена с редовно платените лизингови вноски. Остатъкът от абстрактното задължение обаче обезпечава всички задължения по договора, доколкото страните изрично и многократно са изразили намерението си записът да обезпечава както главните, така и натрупаните акцесорни и санкционни задължения по договора. При съвкупна преценка на клаузите, съдът приема, че недвусмислената воля на лизингополучателя е била да предостави на кредитора допълнително облекчение за събиране на кое да е от вземанията по лизинговия договор, чрез използване на ценната книга до размера на всички остатъчни задължения.

По размера на изискуемите вземания по лизинговия договор: Съобразно наведените от ищеца твърдения в исковата молба и допълнителна уточнителна молба  от 17.06.2013 год. исковата претенция е формирана от сбора от останали непогасени лизингови вноски /с включена възнаградителна лихва/ и законна лихва за забава, начислена след датата на прекратяване на договора за лизинг – 15.06.2009 год.  Според становището на ответника, обективирано в отговора на исковата молба,  лизинговите вноски са погасени, а лизингодателят не е извършвал надлежно осчетоводяване на постъпилите плащания. Като следствие от това, по правоотношенията са начислявани недължими неустойки.

Съобразно заключението на ССЕ, събрана при първоинстанционното разглеждане на спора, счетоводните записвания на лизингодателя съответстват на осъществените от длъжника плащания. Налице е разминаване единствено досежно плащанията от 18.08.2007 год. и 12.09.2007 год., които са осчетоводени от кредитора на 12.10.2007 год. т.е. със закъснение. Съобразно заключението, горното разминаване е обусловено от погрешното превеждане на сумите вместо по сметката на „У.Л.” АД по сметка на „Б.л.” АД. В разпоредбата на чл. 5, ал.3 от договора страните изрично са приели, че плащанията следва да се осъществяват по сметката, визирана в Приложение № 1, а датата на плащането съвпада с датата на заверяване на сметката на лизингодателя.  По арг. от ал.4 за периода до датата на заверката  на сметката, лизингополучателят се счита в забава за плащане с предвидените за това санкционни последици. Следователно –  счетоводните записвания при ищеца  съответстват на осъществените плащания на ответника при съобразяване на договорните разпоредби, визирани в чл. 5, ал.3 и ал.4 от договора. Възраженията на страната за неотразени плащания са неоснователни.

Видно от заключението на вещото лице, изготвено съобразно записванията в счетоводството на лизингодателя, лизингополучателят е изплащал в срок лизинговите задължения до м.06.2007 год. вкл. /така справка приложение № 1/.  Редовно платените лизингови задължения за вноски от датата на издаване на записа – 13.02.2007 год.  до първата допусната забава възлизат на 8 919,49 евро /5 вноски по 3 489 лева/. По арг. от чл. 19, ал.5, редовното плащане на месечните лизингови задължения води до редуциране на дълга по записа до размер на 42 819, 67 евро.

От м.юли лизингополучателя, макар и неритмично, е внасял суми за  погасяване на задълженията си, които е внасял общо без изрично посочване на погасителния механизъм по чл. 76, ал.1 ЗЗД. Вещото лице установява, че кредиторът е начислявал уговорените в чл. 30 мораторни неустойки и е отнасял погасяванията в поредност неустойки – главница.  При посочената погасителна поредност дължимият остатък от главния дълг възлиза на 33 492, 42 евро  и включва лизинговите вноски с включените в тях възнаградителни лихви. Дължимата законна лихва за забава, считано от 15.06.2009 год. начислена върху  сбора от дължимите просрочена главница  до 02.07.2012 год. възлиза на 21 695, 07 лева или 11 092, 51 евро.

Длъжникът не е заявил кои изискуеми задължения по договора погасява,  а договорът не съдържа приложим регламент за прихващане на изпълнението при няколко еднородни задължения. При това положение, погасяването се извършва в поредност от най-обременителното задължение като приложение намира нормата на чл. 76, ал.1, изр.2 ЗЗД. Сочената норма обаче има диспозитивен характер и за нейното приложение съдът не следи служебно. Ответникът не е оспорил заключението на ССЕ, не е оспорил приложимия погасителен ред, а процесуалното му бездействие следва да се третира като съгласие с приложения от кредитора ред за погасяване. Ответникът е изразил и изрично несъгласие с назначената от въззивния съд ССЕ за установяване на размера на лизинговия дълг чрез реда за прихващане на изпълнението, визиран в чл.76, ал.1, изр.2 ЗЗД.  С оглед на изложеното, въззивният съд намира, че при изследване размера на каузалния дълг, следва да кредитира заключението на ССЕ, прието от първостепенния съд. Въз основа на експертното заключение, съдът приема, че ищецът е доказал възникване и съществуване на парични вземания по каузалното правоотношение в размера на заявената за установяване претенция – 34 088,30 евро.

 Предявеният установителен иск с правно основание чл. 422 ГПК е основателен, а постановеното в противен смисъл решение на ВОС следва да бъде отменено.

Разноски: На основание чл. 78, ал.1 ГПК на ищеца следва да бъдат присъдени сторените пред двете инстанции съдебни и деловодни разноски в размер на 5 356, 44 лева.

Водим от горното съдът

Р Е Ш И:

 

ОТМЕНЯ решение № 858/09.10.2013 год., постановено по т.д.№ 141/2013 год. по описа на ВОС и вместо него ПОСТАНОВЯВА:

ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на оспорващ  длъжник, че вземането  удостоверено по заповед за незабавно изпълнение от 03.07.2012 год.  издадена по  гр.д. 9467/2012 год.  на ВРС ХVІІ с-в СЕ ДЪЛЖИ в пълен размер от 34 088, 30 евро като вземане на приносител срещу издател- платец на запис  на заповед № 4837-1/13.02.2007 год.,  ведно с АКЦЕСОРНИ ПОСЛЕДИЦИ – лихви и присъдени разноски, индивидуализирани в заповедта по иска, предявен по реда на чл. 422  ал.1 ГПК от заявителя "У.Л."АД, ЕИК ХХХХХХХХХ, представлявано от Р.М.И. и Д.Н.Л. срещу „М.-ХХ” ЕООД, ЕИК ХХХХХХХХХ със седалище и адрес на управление: гр. В., район М., бл.ХХХ, вх.Х, ет.Х, ап.ХХ.

ОСЪЖДА „М.-ХХ” ЕООД, ЕИК 148057503 със седалище и адрес на управление: гр. В., район М., бл.ХХХ, вх.Х, ет.Х, ап.ХХ ДА ЗАПЛАТИ на "У.Л."АД, ЕИК ХХХХХХХХХ, представлявано от Р.М. И. и Д.Н.Л. сумата от 5 356, 44 лева  - разноски, на основание чл. 78, ал.1 ГПК.

РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване в едномесечен срок от съобщението до страните пред ВКС на Република България при условията на чл.280, ал.1 ГПК.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                              ЧЛЕНОВЕ: 1.

 

                                                                                    2.