Р Е Ш Е Н И Е

 

№84/гр.Варна, 01.04.2016 г.

ВАРНЕНСКИЯТ АПЕЛАТИВЕН СЪД, търговско отделение, в открито съдебно заседание на 08.03.2016 год. в състав:

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНУХИ АРАКЕЛЯН

ЧЛЕНОВЕ: АНЕТА БРАТАНОВА

МАГДАЛЕНА НЕДЕВА

 

При секретаря Е.Т. като разгледа докладваното от съдия А.Братанова в.т.д.№ 840/2015 год., за да се произнесе взе предвид следното:

 

Производството е с правно основание чл.258 и следв. ГПК и е образувано по въззивна жалба от „УНИКРЕДИТ ЛИЗИНГ”  ЕАД – София против решение № 799/30.10.2015 год., постановено по т.д.№ 329/2015 год. , с което ВОС е отхвърлил предявените от страната срещу ответниците „ЮНИТРИ” ЕООД, ЕИК 813159850, със  седалище  и адрес  на управление  гр. Варна, ж.к. „Владислав Варненчик”, блок №404, вх.3, представлявано Й.А.Д., и Й.А.Д., ЕГН, **********, с адрес ***, положителни установителни искове по чл.422, във вр. с чл.415, ал.1 от ГПК, във вр. с чл.538 ТЗ и чл.86, ал.1 от ЗЗД за установяване спрямо ответниците съществуването на парични вземания на ищеца – кредитор по издадената в негова полза по ч.гр.д. №11829/2014г. на Варненски районен съд, 20 състав, заповед за изпълнение №6003/23.09.2014г., за сумата 28 525,77 евро, представляваща неиздължена част от дължима главница, цялата в размер на 77 706,23 евро, по запис на заповед №81249/24.01.2008г. с падеж на предявяване за плащане до 49 месеца от издаването, ведно със законната лихва върху тази сума от датата на сезиране на съда - 19.09.2014г., до окончателното й плащане.

Основателността на предявената въззивна жалба се оспорва в писмен отговор на насрещните страни.

За да се произнесе по спора, съдът съобрази следното:

Въззивната жалба е депозирана в срок, от надлежна страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Същата отговаря на императивните изисквания на чл.260 – 261 ГПК. На посоченото основание, жалбата е процесуално допустима.

Предявеният иск е с правно основание чл.422 ГПК и е предявен при спазване на особените процесуални изисквания на чл.415 вр. чл.414 ГПК, поради което е процесуално допустим.

Предмет на въззивната проверка е дължимостта на сумата от  28 525,77 евро, представляваща неиздължена част от дължима главница по запис на заповед, издаден на 24.01.2008 год. с падеж на предявяване за плащане до 49 месеца от издаването, ведно със законната лихва върху тази сума от датата на сезиране на заповедния съд  - 19.09.2014г., до окончателното й плащане.

Издател на ценната книга е „Юнитри” ЕООД, респ. поемател – „УниКредит Лизинг”АД. Физическото лице Й.А.Д. е  положил подпис на лицевата страна на записа, с отбелязването, че авалира задължението, поради което е пасивно-материално правно задължен по ефекта в качеството на поръчител. Поръчителството е учредено съобразно изискуемата по чл.438 ТЗ форма.

Записът на заповед съдържа всички необходими реквизити по чл. 535 ТЗ и произвежда обвързващо издателя и поръчителя правно действие.

Падежът на записа е определен съобразно чл. 486, ал.1, т.1 ТЗ – т.е. „на предявяване”.  Изявлението, че записът следва да се предяви за плащане до 49 месеца от издаването му съставлява съглашение по чл. 487, ал.1, изр.3 ТЗ. Издателят може да определи по-дълъг или по-къс срок за предявяването на записа, респ. определеният срок има обвързващо действие спрямо кредитора по ефекта.

По делото е удостоверено  предявяване на записа спрямо издателя „Юнитри” ЕООД на 27.04.2012 год. /чрез управителя Й.Д./ и на авалиста Й.А.Д.  на 24.04.2012 год. /чрез лице, живеещо съвместно с адресата при условията на фактическо съжителство и поело изрично задължение да предаде уведомлението/. Предявяването е осъществено чрез нотариални покани - допустим способ за предявяване на записа на заповед по арг. от чл. 592, ал.2 ГПК. Обстоятелството, че поканата за плащане не е връчена лично на авалиста Й.А.Д. не засяга редовността на връчването по арг. от чл. 46 ГПК, към който изрично препраща чл. 50 ЗННД. Получателят е член на домакинството на адресата, който е поел задължението да предаден уведомлението.

Следва да се отбележи и че процесният запис включва изрична уговорка „без протест”, която дерогира приложимостта на правилото на чл. 496 ТЗ.

         Няма спор, че предявяването е осъществено извън рамките на уговорения пролонгиран 49 месечен срок за предявяване на записа. Съгласно чл. 514, ал. 1, т. 1 ТЗ приносителят на менителница губи правата си срещу джирантите, издателя и другите задължени лица, с изключение на платеца, ако пропусне срока за предявяване на менителница на предявяване. Издателят по записа на заповед е задължен по същия начин, както платецът по менителницата - чл. 538, ал. 1 ТЗ, а на основание чл. 485 ТЗ поръчителят отговаря както лицето, за което е поръчителствал. Разпоредбите за менителницата се прилагат за записа на заповед съответно, доколкото са съвместими с естеството му - чл. 537 ТЗ, поради което при пропускане на срока за предявяването му по чл. 487, ал. 1 ТЗ, по силата на чл. 514, ал. 1 ТЗ поемателят не губи правата си спрямо издателя на записа на заповед и неговите авалисти /в този смисъл и т. 3 от Тълкувателно решение № 1 от 28.12.2005 г. на ВКС по т. д. № 1/2004 г., ОСТК/. Формираният извод на ВОС за прескрибиране на ефекта по отношение на авалиста и съответно за основателност на абсолютното възражение по чл. 514 ТЗ противоречи на закона.

 При това положение е очевидно, че 3 годишния давностен срок по чл. 531, ал.1 ТЗ не е изтекъл. Началото му съвпада с изтичане на 49 месечния срок по  чл. 487, ал. 1 ТЗ. Противното разбиране би обезмислило предвидената възможност за договорно скъсяване или удължаване на срока за предявяване на записа по чл. 487, ал.1 ТЗ. Срокът следва да се счита прекъснат с подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК на 19.09.2014 год. Прекъсването на давността следва от изричната разпоредба на чл. 116, б.”б” ЗЗД и настъпва чрез предявяване на разглеждания иск с правно основание чл.422 ГПК, като последния се счита предявен от датата на самото заявление за издаване на заповед за изпъленние.

По наведените относителни възражения:

Страните не спорят, че процесният запис на заповед обезпечава изпълнението на задълженията по Договор за финансов лизинг на пътно превозно средство № 81249/24.01.2008 год.  /ДФЛ/, сключен между «Уникредит лизинг» АД и «Юнитри» ЕООД, представлявано от Й.А.Д. за запуване на движимо имущество от лизингодателя в полза на лизингополучателя. В разпоредбата на чл.19, ал.15 страните са уговорили, че “за редовното и точно плащане на суми по договора, както и на сумите за договорни неустойки и лихви за забава” лизингополучателят ще издаде запис на заповед. Гаранционно-обезпечителната функция на последния обхваща всички главни и акцесорни задължения по лизинговото правоотношение.

Няма спор, че в хода на действие на лизинговия договор, лизинговата вещ е била обект на противозаконно отнемане от 15.10.2009 год. Лизингополучателят преустановил плащанията на лизингови вноски, считано от 13.11.2009 год. Автомобилът бил открит и върнат на лизингодателя на 10.09.2010 год. след изрично изявление на лизингополучателя, че не желае да получи същия поради манипулация на рамата /така уведомление от 22.06.2010 год./. Горната фактическа обстановка е призната от страните с изрични изявления в проведеното о.с.з. на 01.10.2015 год. 

Съобразно уточненията на ишеца, абстрактният дълг е формирал от натрупаните задължения по лизинговия договор до датата на връщане на откраднатото МПС.  Във въззивното производство не се оспорва, че кредиторът е начислил като изискуеми падежиралите до датата на връщане лизингови вноски в размер на 19 024, 34 евро; възнаградителна лихва в размер на 1830, 58 евро, наустойки в размер на 3 643,09 евро и 4 027, 77 евро – данъци, такси и застраховки или общо 28 525,79 евро / в този смисъл и заключение на ССЕ/. Въззиваемата страна не е навела самостоятелни възражения против така определения размер на дълга. 

Първият спорен въпрос има правен характер и е свързан с това дължи ли лизингополучателят изпълнение на паричните си задължения по договор за финансов лизинг при кражба на лизинговата вещ и последващото й откриване и връщане на лизингодателя.

В разпоредбата на чл. 342, ал. 1 ТЗ е дадено легално определение на договора за оперативен лизинг и съгласно същата, с договора за лизинг лизингодателят се задължава да предостави за ползване вещ срещу възнаграждение. От своя страна, чл. 342, ал. 2 ТЗ определя договора за финансов лизинг като такъв, с който лизингодателят се задължава да придобие вещ от трето лице при условия, определени от лизингополучателя и да му я предостави за ползване срещу възнаграждение. Характерен белег на договора за финансов лизинг, отличаващ го от този за оперативен лизинг, е, че при него лизингодателят купува от трето лице вещта - предмет на лизинга и я предава за ползване. Това сочи, че направените разходи са не оперативни, а инвестиционни, респ. че стойността на лизинговите вноски включва както възнаграждението за ползване на вещта, така и първоначалната стойност на актива. Гореизложеното означава, че правният интерес при договора за финансов лизинг не се изчерпва само с правото на ползване на вещта, но и с ползване на финансовите възможности на лизингодателя, поради което и разпоредбата на чл. 231, ал.3 вр. чл. 89 ЗЗД, с оглед препращащата норма на чл. 347, ал.2 ТЗ, при него е неприложима. Противното би означавало лизингодателят да носи отговорност за вредите, които лизингополучателят е претърпял поради липса на предпоставки да бъде осъществено правото на ползване на вещта, която е предмет на договора за лизинг. А това е в явно противоречие с нормата на чл. 343 ТЗ, съгласно която рискът от случайното погиване или повреждане на вещта при финансовия лизинг е за лизингополучателя.

От друга страна, чл.15, ал.1 от сключеният договор изрично предвижда, че при кражба на л.а. лизингополучателят е длъжен да продължи редовното плащане на вноските по договора, независимо от настъпването на застрахователно събитие. Горното задължение е възпроизведено и в нормата на чл. 19, ал.1 и чл.26.

При съвкупната преценка на гореизложеното, независимо от настъпването на събитие, довело до временното неизползване на вещта от лизингополучателя, договорените, падежирали и непогасени лизингови вноски са дължими. Горната дължимост е налице за целия период до връщането на вещта в патримониума на лизингодателя, когато договорът за лизинг следва да се счита прекратен занапред ( арг. от чл. 88, ал. 1 ЗЗД).

В производството не е установено изплащането на застрахователно обезщетение за загубата от застрахователя, поради което разпоредбите на чл. 15, ал.2-4 от договора са неприложими.

Ответниците са навели и изрични възражения за погасяване на вземанията по обезпеченото каузално правоотношение по давност, обусляващо и недължимост на абстрактния дълг. 

Менителничното вземане, макар и функция на вземането по извънменителничното правоотношение е принципно независимо.  Двете правоотношения съществуват паралелно и независимо. Кредиторът разполага с право на избор по кое от основанията да претендира удовлетворение, респ. исковете му са различни по основание и размер. Давността по тях тече поотделно. Просрочването на менителничния ефект по специалната менителнична давност не влияе върху давността на каузалното отношение и обратно. По изложените причини въпросът за несъществуването на  притезанията по лизинговия договор, поради изсрочването им по давност, е ирелевантен за успешното провеждане на иска, произтичащ от каузалните отношения между страните.

Отделно от изложеното, изсрочването по давност не погасява материалното право на вземане ( арг. от чл. 103, ал. 2 и чл. 118 ЗЗД). Дори и да е изтекъл давностния срок по каузалната сделка, ако вземането по ценната книга не е изсрочено по давност, кредиторът ще може да упражни принудително обезпечените с издаването й права, чието основание остава извън менителничния ефект. Именно така в пълен обем ще се прояви и гаранционния характер на запис, по който издателят е уговорил продължен срок на предявяване, покриващ целия период на договора, включително и времето, през което може да тече давност за каузалните задължения.

Отделно от това, в конкретния случай съдът счита, че като форма на особено вещно кредитиране финансовия лизинг е по- близък до кредитните сделки (Решение № 102 от 3.08.2010 г. на ВКС по т. д. № 897/2009 г., II т. о., ТК, решение № 613 от 14.VI.1996 г. по гр. д. № 1366/94 г., на ВКС, IV г. о), а не до наема. Съответно и вноските по погасителния план на лизинга не представляват периодични плащания, а разсрочени падежи на части от едно задължение за главница, за които се прилага общата пет годишна давност (Решение № 28 от 5.04.2012 г. на ВКС по гр. д. № 523/2011 г., III г. о., ГК). В процесния случай, тригодишната погасителна давност е приложима единствено за притезанията с обезщетителен характер.

 

Не на последно място, поради самостоятелния, неакцесорен характер на задължението на менителничния поръчител, по правило същият не може да противопостави на приносителя на менителничния ефект възраженията, които би могъл да му противопостави самият хонорат - както абсолютните възражения за недействителност на ефекта, с изключение на възражението относно формата, така и неговите лични, относителни възражения, произтичащи от каузалното правоотношение. Това следва от изричната разпоредба на чл. 485, ал. 2 ТЗ, според която задължението на поръчителя е действително и когато задължението, за което е дадено, е недействително поради каквато и да било причина, освен поради недостатък във формата. От страна на авалиста са допустими всякакви възражения във връзка с каузалното правоотношение на хонората и приносителя в хипотезата, когато авалистът също е страна по него, тъй като в този случай те са негови лични възражения. Когато обаче страни по каузалното правоотношение са само приносителят и хоноратът, свързаните с него относителни възражения на хонората могат да бъдат противопоставени от авалиста на приносителя, по изключение, само ако последният е недобросъвестен или е извършил злоупотреба с право. Съобразно правилата за разпределение на доказателствената тежест в процеса, злоупотребата с право и недобросъвестността на приносителя, разбирана като знание за наличието на относителни възражения по каузалното правоотношение с хонората, подлежи на изрично доказване от авалиста. Такова в настоящото производство не е проведено.

В заключение, съдът преценява претенцията на кредитора - заявител за установяване на вземане по издадената заповед за изпълнение за основателна в предявения за събиране неудовлетворен размер. Искът следва да бъде уважен, а постановеното в противен смисъл решение на ВОС - отменено.

Съгласно т. 12 на ТР № 4/13 г. съдът следва да се произнесе по разноските в заповедното производство. В заповедта за изпълнение са включени разноски в размер на 2482,70 лв., които следва да се присъдят с настоящото решение.

 

Разноски в исковото производство: В полза на ищеца – въззивник следва да бъдат присъдени  сторените разноски при двуинстанционното разглеждане както следва: 4 059, 43 лева за първа инстанция и 3 750, 43 лева – за въззивното производство. Общата величина на сторените разноски възлиза на 7 809, 86 лева.

Пред въззивната инстанция е наведено възражение за прекомерност на уговорения и заплатен адвокатски хонорар за процесуално представителство на въззивника в размер на 2 643, 60 лева. Минималният размер на адвокатското възнаграждение с оглед цената на иска възлиза на 2 203, 21 лева /чл. 7, ал.2, т.4 от Наредба № 1/09.07.20014 год. /. Предвид обстоятелството, че  процесуалният представител е регистриран по ЗДДС и с оглед изричната норма на пар.2а ДР на Наредба № 1/09.07.20014 год. върху присъденият минимален размер на възнаграждението следва да бъде начислен ДДС, който при цитираната по-горе данъчна основа възлиза на 440, 64 лева. Следователно – уговореният и заплатен хонорар не надхвърля минималния такъв и не подлежи на намаляване поради прекомерност при условията на чл. 78, ал.5 ГПК. 

 

Водим от горното, съдът

 

Р Е Ш И:

 

ОТМЕНЯ решение № 799/30.10.2015 год., постановено по т.д.№ 329/2015 год. по описа на ВОС и вместо него ПОСТАНОВЯВА:

ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО, че в полза на кредитора «УНИКРЕДИТ ЛИЗИНГ» ЕАД – София, ЕИК 121887948 съществува салидарно парично вземане срещу ответниците „ЮНИТРИ” ЕООД, ЕИК 813159850, със  седалище  и адрес  на управление  гр. Варна, ж.к. „Владислав Варненчик”, блок №404, вх.3, представлявано Й.А.Д., и Й.А.Д., ЕГН, **********, с адрес *** по издадената в негова полза по ч.гр.д. №11829/2014г. на Варненски районен съд, 20 състав, заповед за изпълнение №6003/23.09.2014г., за сумата 28 525,77 евро, представляваща неиздължена част от дължима главница, цялата в размер на 77 706,23 евро, по запис на заповед №81249/24.01.2008г. с падеж на предявяване за плащане до 49 месеца от издаването, ведно със законната лихва върху тази сума от датата на сезиране на съда - 19.09.2014г., до окончателното й плащане.

ОСЪЖДА „ЮНИТРИ” ЕООД, ЕИК 813159850, със  седалище  и адрес  на управление  гр. Варна, ж.к. „Владислав Варненчик”, блок №404, вх.3, представлявано Й.А.Д., и Й.А.Д., ЕГН, **********, с адрес *** ДА ЗАПЛАТЯТ солидарно на «УНИКРЕДИТ ЛИЗИНГ» ЕАД – София, ЕИК 121887948 сторените в заповедното производство разноски в размер на 2482,70 лв.

ОСЪЖДА „ЮНИТРИ” ЕООД, ЕИК 813159850, със  седалище  и адрес  на управление  гр. Варна, ж.к. „Владислав Варненчик”, блок №404, вх.3, представлявано Й.А.Д., и Й.А.Д., ЕГН, **********, с адрес *** ДА ЗАПЛАТЯТ солидарно на «УНИКРЕДИТ ЛИЗИНГ» ЕАД – София, ЕИК 121887948 сумата от 7 809, 86 лева – разноски при двуинстанционното разглеждане на спора.

РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване в едномечесен срок от връчването му на страните пред ВКС при условията на чл. 280 ГПК.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ                                                    ЧЛЕНОВЕ